Хуманизъм

Хуманизмът е система на образование и метод за изследване, зародил се в северна Италия през XIII и XIV век и разпространил се из континентална Европа и Англия. В най-общ смисъл е проява на любов към човека, човеколюбие, човечност и т.н. и се прилага към разнообразни идеи, методи и философски теории, които ги поставят в своя център. Известен още като Ренесансов хуманизъм, той оказва исторически толкова силно влияние, че става една от основните причини Ренесансът да се разглежда като отделен исторически период. Макар самата дума Ренесанс да е по-скорошна, фундаменталната идея за периода за обновление и възраждане е по същество хуманистична. Въпреки това хуманизмът търси своите философски корени в по-ранни исторически епохи, а и продължава да оказва влияние дълго след края на Ренесанса. [1] Според друго определение това е културно-историческо понятие, с което се обозначават определени периоди или епохи в културната история на Европа – в такъв смисъл се говори за античен хуманизъм, ренесансов хуманизъм, неохуманизъм[2] От понятието произхождат понятия като хуманитаристика, хуманни науки, хуманност.

Като философско понятие, хуманизмът понякога има различен и даже противоположен смисъл според различните автори и течения.

Произход на термина

Думата „хуманизъм“ намира място в речника на науката в началото на XIX век. Тя произхожда от латинската дума humanitas, която означава хуманност, човечност[2].

Философско течение

Хуманизмът е философско тълкувание на действителността, която е открила, че човешкото същество в своята същност е нещо, имащо огромна важност. За хуманистична се смята всяка позиция или практична дейност, която се основава на този факт.

Хуманизмът учи, че създанието на едно човешко същество би било недостатъчно, ако не се смятат за важни следните съображения:

  1. Всеки човек е невероятно творение.
  2. Човешкото същество е толкова природа, колкото и създание.
  3. Човечеството е като един голям свръх-организъм и ние сме част от него.
  4. За най-доброто функциониране и благополучие на човешкото същество е необходима пълноценна връзка и сътрудничество.

Главната отправна точка на хуманистичните възгледи е идеята, че схващането за добро и зло трябва да лежи на индивидуалното и общественото благо, без да се изхожда от метафизични и трансцеденти аргументи.

Съвременният хуманизъм има оптимистичен възглед върху човешките възможности. Въпреки това не се предполага, че човешката природа е изначално съвършено добра или че животът на всеки човек успява да оправдае хуманистичните идеали без външна подкрепа. Признава се, че осъществяването на пълния човешки потенциал е тежко начинание, което изисква помощта на другия.

Крайните цели са процъфтяване на индивида; постигането на по-добър живот за всички хора; формирането на загриженост у човека, бидейки той най-съзнателният сред видовете, за останалите същества на планетата като част от единен, общ организъм. Най-същественото е правенето на добро и хармоничното живеене в настоящето, както и постоянното доизграждане на света, който да се оставя във все по-усъвършенстван ред за всяко следващо поколение.

Списък на хуманисти

Предшественици
Ренесансови хуманисти
Хуманисти на Новото време
Съвременни хуманисти

Форми и/или течения на/в хуманизма

Форми на опозиция

Организации

Източници

  1. Humanism | Definition, Principles, History, & Influence. // Енциклопедия Британика. 12 април 2019. Посетен на 5 юни 2019. (на английски)
  2. а б Тодоров, Христо П.. Хуманизъм. // Университетски речник – Основни понятия. Нов български университет.
Англия

А̀нглия (на английски: England) е най-големият по територия и население съставен историко-географски район в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и заема южните две трети от остров Великобритания. На север граничи с Шотландия, а на запад с Уелс, също части на Обединеното кралство. Останалите граници са морски – със Северно море, Ирландско море, Атлантическия океан и Ла Манш. Населението на Англия е над 83% от общото население на Обединеното кралство. Главен град на Англия е Лондон, най-големият град на Британските острови и столица на Обединеното кралство.

Атеизъм

Атеизмът в широк смисъл е отхвърлянето на вярата в съществуване на божества. В по-тесен смисъл атеизмът е конкретния възглед, че божества не съществуват. Най-общо атеизмът е отсъствието на вяра, че съществуват някакви божества. Атеизмът е противоположен на теизма, който в най-общата си форма е вярата, че съществува поне едно божество.Терминът „атеизъм“ произлиза от старогръцката дума ἄθεος („без бог(ове)“) и първоначално се използва пейоративно за хора, отхвърлящи боговете, почитани от обществото. С разпространението на свободомислието, научния скептицизъм и свързаното засилване на критиката на религията, терминът започва да се използва в по-тесен смисъл. Първите хора, самоопределящи се като атеисти, живеят в епохата на Просвещението през XVIII век. Френската революция, известна със своя „безпрецедентен атеизъм“, става първото значимо политическо движение в историята, застъпващо се за върховенството на човешкия разум.Аргументите в полза на атеизма са разнородни – от философски до социални и исторически. Някои от тях са: отсъствието на емпирични свидетелства за съществуване на божества, проблемът за злото, аргументът за противоречивите откровения, отхвърлянето на идеи, неподлежащи на фалсифициране и аргументът за невярването. Въпреки че някои атеисти се придържат към секуларистични философии, като светския хуманизъм и скептицизма, не съществува идеология или норма на поведение, обща за всички атеисти. Много от тях смятат, че атеизмът е по-опростен светоглед от теизма и поради това тежестта на доказване не е атеистите да докажат несъществуването на Бог, а теистите да обосноват своите възгледи.Тъй като има различни определения за атеизъм, точната оценка на броя на атеистите е трудна. „Галъп Интернешънъл“ провежда няколко задълбочени глобални анкети по темата – анкетата им от 2015 година, обхващаща над 64 хиляди респонденти, показва, че 11% са „убедени атеисти“, докато в подобна анкета от 2012 г. делът им е 13%. Други по-стари изследвания определят броя на атеистите на между 2% и 8% от населението. Според тези анкети Европа и Източна Азия са регионите са най-силно разпространение на атеизма. През 2012 г. 47% от хората в Китай се определят като атеисти. По данни на изследването „Евробарометър“ от 2010 година 20% от жителите на Европейския съюз не вярват в „никакъв вид дух, Бог или сила на живота“.

БСП за България

БСП за България е новото име на коалиция БСП лява България на парламентарните избори през 2017 г. Коалицията „БСП лява България“ от своя страна е силно редуциран вариант на „Коалиция за България“, създадена след общинските избори през 1999 от Георги Първанов и обхващаща политически формации, съставени от Българската социалистическа партия (БСП) и други по-малки, идейно близки до БСП партии. Между 1999 и 2013 г. се нарича „Коалиция за България“, между 2013 и 2017 – „БСП – Лява България“, а от 2017 носи името „БСП за България“.

Движение за социален хуманизъм

Движението за социален хуманизъм е лявоцентристка социалдемократическа политическа партия в България, част от доминираната от Българската социалистическа партия Коалиция за България.

Партията възниква през 1995 година като идейно течение в Българската социалдемократическа партия, оглавявано от нейния главен секретар Стефан Радославов, а след неговата смърт през 1996 година - от брат му Александър Радославов. През 2003 година става самостоятелна партия и се включва в Коалиция за България, с чиито листи получава депутатски мандати през 2005 и 2009 година.

Екзистенциализъм

Екзистенциализмът (от латински: existentia – съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти, те имат нещо общо – възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.

Екзистенциализмът е едно от най-влиятелните философски течения през първата половина на 20 век. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена.

Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ. Идейни извори на екзистенциализма са философията на живота, феноменологията на Едмунд Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор.

Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел.

Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм“, че при човека „съществуването предшества същността“. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. „Човек е осъден да избира“. Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата.

Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.

Емпиризъм

Емпиризмът е течение във философията, според което цялото човешко знание произхожда от опита и се свежда до него, познанието трябва да се основава на емпирично изследване и индуктивни разсъждения.

Той се противопоставя на априоризма, рационализма, синтезиран от Рене Декарт, където водещи са дедуктивните разсъждения и е близък със сенсуализма. Смята се, че емпиризмът е в основата на съвременния научен метод. Сред имената, свързвани с него, са Аристотел, Тома Аквински, Томас Хобс, Френсис Бейкън, Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.

Във философията емпиризмът е теория на познанието, която твърди, че познанието възниква от опита. Емпиризмът е една от няколкото конкуриращи се гледни точки по въпроса „как знаем нещата?”, част от дял на философията наречен епистемология или „теория на познанието”. Емпиризмът подчертава ролята на опита и фактите, особено чувственото възприятие, във формирането на идеи, докато отхвърля понятието за вродени идеи.

Енциклопедист

Енциклопедист е човек, чиито способности обхващат значителен брой различни области на познанието.

Терминът често се отнася за великите мислители на Ренесанса, които са демонстрирали отлични способности в множество области на изкуството и науката, като сред тях са Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Галилео Галилей, Николай Коперник, Франсис Бейкън Мигел Сервет и други. Тези мислители въплъщават идеята на енциклопедизма в ренесансова Италия, като един от неговите най-значими представители, Леон Батиста Алберти (1404-1472), казва "човек може да постигне всичко само ако има желание." Концепцията за човека енциклопедист се основава на ренесансовото течение на хуманизма, което развива идеята, че хората са всепохватни и неограничени в своите способности за развитие, и впоследствие това води до представата, че хората трябва да ценят знанието и да разширяват собствените си способности, доколкото е възможно.

Зигмунд Фройд

Зигмунд Фройд (на немски: Sigmund Freud, 1856 – 1939) е австрийски невролог и психолог, основател на психоанализата, която е сред основните течения в психотерапията.

Фройд започва кариерата си като лекар във Виена, където се запознава с редица личности, оказали влияние върху развитието на психоанализата. Неговото приятелство с Вилхелм Флис, сътрудничеството му с Йозеф Бройер, влиянието на Жан-Мартен Шарко и теориите за хипнозата на Салпетриерската школа го насочват към преосмисляне на психичните процеси и състояния и най-вече на идеите за несъзнаваното, сънищата и неврозата. В резултат на това той разработва своя терапевтична техника, която става известна като психоанализа.

Фройд обединява цяло поколение психотерапевти, които постепенно развиват психоанализата, първоначално в Австрия, след това в Швейцария и Берлин, а по-късно и в Париж, Лондон и Съединените американски щати. Въпреки вътрешните разцепления и критиките на някои психиатри, в годините между двете световни войни психоанализата се налага като нова дисциплина на хуманитарните науки. През 1938 година под заплахата на националсоциалистическия режим Фройд, който е с еврейски произход, напуска Виена и се установява в Лондон, където умира от рак през следващата година.

Психоанализата, получила това име през 1896 година, се основава на поредица хипотези и концепции, разработени или възприети от Зигмунд Фройд. Централно място сред тях е техниката на лечение, в чието разработване участва и Йозеф Бройер. Други основни концепции са хипотезата за несъзнателното, за изтласкването, защитните механизми, нарцисизма, Аза, идеалното Аз, както и метапсихологични идеи, като психосексуалното развитие, едиповия комплекс, кастрационния комплекс.

Карл V

Карл V (24 февруари 1500 – 21 септември 1558) е император на Свещената Римска империя от 1519 до неговата абдикация през 1556. Той управлява още това, което днес е Испания, като Карлос I Испански от 1516 до 1556. Като наследник на Хабсбургите – една от четирите водещи династии в Европа – той обединява в лична уния обширни владения, включващи Свещената Римска империя, кралство Арагон, кралство Кастилия, кралство Неапол, кралство Сицилия, Бургундска Нидерландия и испанските колонии в Америка. При своето оттегляне той разделя владенията си между сина си Филип и брат си Фердинанд.

Той е син на Филип Бургундски и Хуана Кастилска Лудата. Родителите на баща му са император Максимилиан I и Мария Бургундска, а поради ранната смърт на майка му е отгледан от леля си Маргарита Австрийска (1480–1530). Родителите на майка му са Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска, чийто брак за първи път обединява техните кралства в това, което днес е Испания. Леля му по майчина линия Катерина Арагонска е кралица на Англия и първа съпруга на Хенри VIII. Братовчедка на Карл е Мария I Тюдор, която пък се омъжва за неговия син Филип.

Лесотехнически университет

Лесотехническият университет (съкратено ЛТУ) е висше училище в София с 6 факултета и 30 катедри.

Основните сгради на университета се намират в жк. „Студентски град“ в близост до Техническия университет и Химикотехнологичния и металургичен университет.

Университетът разполага със следните учебни центрове:

2 учебно-опитни горски стопанства – в близост до с. Юндола в зоната на иглолистните гори и до с. Бързия в зоната на широколистните гори.

Учебно-опитно стопанство „Враждебна“ в покрайнините на София.

Учебно-спортен лагер в с. Равда.Вече над 90 г. ЛТУ е единственият университет в България, в който се обучават специалисти в областта на горското стопанство, технологията на дървесината и производството на мебели, инженерния дизайн на мебели и озеленяването (сега преименувано на ландшафтна архитектура). В ЛТУ се обучават също и специалисти по екология и опазване на околната среда, ветеринарна медицина, агрономство и растителна защита, стопанско управление и алтернативен туризъм.

Университетът е водещ учебен и научен център в областта на управлението и устойчивото ползване на природните ресурси.

След приемането на Закона на висшето образование през декември 1995 г. в университета е въведена 3-степенната форма на обучение: „бакалавър“, „магистър“ и „доктор“, а няколко години по-късно и Европейската система за трансфер на кредити (ECTS).

Девизът на университета е: „С български традиции и европейски стандарти в образованието“. Стремежът на ЛТУ при обучението на студентите е да създаде академична среда, в която се набляга на ценности като професионализъм, свобода на словото и мисленето, хуманизъм, сътрудничество и толерантност.

Мултикултурализъм

Мултикултурализъм е понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред. Българското общество е пример за културен плурализъм, защото заедно с българската съществуват циганска, турска и други култури.

Немски Ренесанс

Германският Ренесанс, част от Северен Ренесанс, е културно и артистично движение, разпространявано сред германските мислители през XVI и XVI в., което произхожда от Италианския Ренесанс. Много области в изкуството и науката били повлияни, поради разпространението на ренесансовия хуманизъм към различните германски държави и княжества. Настъпил напредък в областта на архитектурата, изкуствата и науките. В Германия настъпили две епохи на човешко развитие, които ще доминират през 16 век из цяла Европа. Това са книгопечатане и Протестантската реформация.

Един от най-важните немски хуманисти е Конрад Келтис (1459-1508). Келтис учи в Кьолн и Хайделберг, а по-късно пътува из цяла Италия, събирайки латински и гръцки ръкописи. Силно повлиян от Тацит, той използва книгата му Germania, за да представи немската история и география. Но в крайна сметка посвещава времето си на поезията, в която възхвалява Германия по време на Римската империя на латински. Друга важна фигура за Германския Ренесанс е Йоханес Ройхлин (1455-1522), който учи на различни места в Италия и по-късно преподава гръцки. Той изучава еврейския език, като се стреми да пречисти християнството, но срещнал съпротива от църквата.

Най-значимият немски ренесансов художник е Албрехт Дюрер, известен със своята графика в дърворезбата и гравиранетов рисунки и рисувани портрети, които се разпространяват из цяла Европа. Важната архитектура на този период включва резиденцията Ландсхут, замъка Хайделберг и кметството в Аугсбург.

Нерелигиозност

Нерелигиозността (безверието или ирелигията) е отсъствието на религиозни убеждения, равнодушие или враждебност към религиите.

Когато се характеризира като отхвърляне на религиозната вяра, тя обхваща атеизма, агностицизма, деизма, религиозното дисидентство, и светския хуманизъм. Когато се характеризира като липсата на религиозни убеждения, тя може да включва и пандеизма, игностицизма, нетеизма, пантеизма, панентеизма и свободомислие. Когато се характеризира като безразличие към религията, тя е известна като апатеизъм. Когато се характеризира като враждебност към религията, тя обхваща антитеизма, антирелигията и мизотеизма.

Нихилизъм

Нихилизъм е философската позиция, според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешкото минало и настояще, е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност.

Нихилизмът е още политическо движение, важно за историята на Русия през 19 век.

Нова епоха

Новата епоха (или още Ню Ейдж) в духовността най-често изразява аспекти от Земята, Луната и космическото пространство; термина Нова Епоха се отнася до настъпващата астрологическа Епоха на Водолея.

Новата Епоха (също позната като Движение „Нова Епоха“, Новата епоха в духовността или космически хуманизъм) е едно децентрализирано социално и духовно движение, което търси универсалната истина и постигането на по-висшия, личен, човешки потенциал. Комбинира аспекти от космологията, астрологията, езотеризма, алтернативната медицина, музиката, колективизма и природосъобразния живот. Новата епоха в духовността се характеризира с индивидуалния подход към духовни практики и философии, отхвърляйки религиозните доктрини и догми.

Движението „Нова Епоха“ включва елементи от по-древни духовни и религиозни традиции вариращи от атеизъм и монотеизъм през класически пантеизъм, натуралистичен пантеизъм, и от панентеизъм до политеизъм комбинирано с наука и Гея философия: особено археоастрономия, астрономия, екология, околна среда, хипотезата на Гея, психология и физика. Практиките и философиите на Новата Епоха, понякога черпят вдъхновение от големите световни религии: Будизъм, народната религия на Китай, Християнство, Индуизъм, Юдаизъм и Суфизъм; с особено силно влияние от Източно-Азиатските религии, Гностицизма, Неопаганизма, Нова Мисъл, Спиритуализма, Теософията, Универсализма и Западния Езотеризъм. Фрази, които се свързват с Движението на Новата Епоха са Всичко е Едно и Ум-Тяло-Дух.

Модерното движение на Новата Епоха се появява в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век, но елементи от него могат да се открият още в края на 19 в. и началото на 20 в.

Секуларизъм

Секуларизъм е отстояването, че политическото управление, институции и прочее трябва да стоят и да действат независимо от религията и/или религиозните вярвания. Секуларизмът предполага религиозна неутралност на държавата и свобода от налагане на някакви религиозни догми върху обществото от страна на държавната политика, както и че политическите действия трябва да се базират на актуалното и фактическото, а не на религиозно влияние.

В най-известната си форма, секуларизмът е критичен към религиозната ортодоксалност и поддържа идеята, че религията спира човешкия прогрес (тази теория възниква особено в Европа по отношение на християнството, така че уточнението може би трябва да е, християнската религия, но същото се отнася и до мюсюлманството, какъвто е случаят с Кемал Ататюрк, който де факто е създателят на съвременната светска турска държава), защото се фокусира върху суеверията и догмата повече, отколкото на разума и научния метод.

Средновековна философия

Средновековна философия е философията на Европа и Близкия изток в ерата сега известна като Средновековние или Средните векове, периодът, който се простира най-грубо казано от падането на Римската империя през 5 век до епохата на Ренесанса през 16 век. Тя се определя отчасти от процеса на преоткриване на древната култура, развила се в Гърция и Рим в класическия период, и отчасти от необходимостта да се адресират теологическите проблеми и да се интегрира сакралната доктрина със светското обучение.

Историята на средновековната философия е традиционно разделяна на три основни периода: период в Латинския Запад следващ Ранните Средни векове до 12 век, когато произведенията на Аристотел и Платон са запазени и култивирани; Ислямски период от 7 до 12 век, състоящ се от превод на древните философи, коментари, изясняване, тълкуване и развитието на тяхната работа; и „златен век“ на 12, 13 и 14 век в Латинския Запад, при който е налице кулминацията на възстановяване на древната философия, както и значими събития в областта на философия на религията, логика и метафизика.

Франсоа I

Франсоа I (на френски: François I-er -12 септември 1494 — 31 март 1547) е крал на Франция (1515-1547), първи от Ангулемския клон на династията Валоа става крал. Син на Шарл Валоа-Ангулем, граф на Ангулем и Луиза Савойска. Тъй като крал Луи XII няма синове, съгласно Салическия закон Франсоа трябва да го наследи, но той е принуден освен това да се ожени за дъщеря му Клод Френска.

Явление

Явление е всяко наблюдаемо събитие .

История
Дялове
Философия на
Школи

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.