Хелиоцентрична система

Хелиоцентризмът е теория за строежа на Вселената, според която Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят около него. Идва от гръцкото "Хелиос" - Слънце и "Кентрон" - център. . Съвременното разбиране за хелиоцентризма започва от Николай Коперник, който излага първоначален негов вариант в книгата си За въртенето на небесните сфери (De Revolutionibus Orbium Coelestium). Древногръцкият астроном Аристарх Самоски, изглежда, първи в историята, е изказал хипотезата, че Слънцето е в центъра на системата.

В първоначалната теория, предложена от Коперник, Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят по концентрични кръгови орбити около него. (В тази епоха е било още твърде смело да се твърди, че съществуват и други слънца. Защитавайки тезата, че другите звезди всъщност са далечни слънца, италианецът Джордано Бруно е изгорен на клада.) Този модел е усъвършенстван от Йохан Кеплер, който открива, че планетите всъщност обикалят по елипси, а Слънцето се намира в един от двата ̀и фокуса. Исак Нютон извежда дотогава чисто емпиричните закони на Кеплер като следствие от неговия Закон за всемирното привличане.

С развитието на космологията се разбира, че освен други звезди съществуват и други галактики, а не само Млечният път. Съвременният космологичен принцип гласи, че Вселената е еднородна и изотропна, т.е. тя няма център, и изглежда по един и същ начин за всеки наблюдател.

Хронология на установяването на хелиоцентричната теория

Науката преди Коперник

  • Аристарх Самоски изглежда е първият, който предлага хелиоцентрична теория.
  • Геоцентризмът господства в западната наука от 12 до 15 век.
  • Парменид, Платон и Аристотел са предполагали, че Земята е сферична.
  • Ератостен изчислява с голяма точност радиуса на Земята.
  • Птолемей, древногръцки географ и астроном, предлага геоцентричната система. Съставената от него книга „Алмагест“, която обобщава в голяма степен знанието за епохата, влияе дълго на арабската, а по-късно и на западната наука, включително на Коперник.
  • Марко Поло и неговото произведение "Пътешествията на Марко Поло"(Il Milione)
  • Великите географски открития на Вашку да Гама, Христофор Колумб и Магелан и откриването на нови земи в Азия и Близкия изток, които имат огромно значение за Европа, се осъзнава във всички слоеве на населението, че Земята е кръгла.

Установяването на хелиоцентричната теория

  • Първият учен, който предполага, че Слънцето е в центъра на системата, а не Земята, е, изглежда Аристарх Самоски, през IV век пр. Хр.[1]
  • В началото на XV век, Николай Кузански предлага теория, близка до хелиоцентризма. [1]
  • 1515 Николай Коперник: пише краткото съчинение, посветено на папата "De Hypothesibus Motuum Coelestium a se Contitutis Commentariolus". Коперник твърди, че Земята описва определена траектория около Слънцето. Всички привидни движения, които наблюдаваме по небосвода, са вследствие на движението на Земята, а не на небесната сфера.
  • 1530-1543: Николай Коперник пише втори трактат De Revolutionibus Orbium Coelestium (За въртенето на небесните сфери), публикуван в Нюрнберг от лутерански издател на 24 май 1543, малко преди смъртта му.
  • 1618: Йохан Кеплер формулира третия закон на Кеплер за движението на планетите.
  • 1600: Джордано Бруно е осъден от Инквизицията да гори на клада за своите теологически възгледи, които се приемат за ерес, както и за неговите неколкократни нападки срещу църковния догматизъм. Всъщност той е осъден, защото се основава на възгледите на Коперник при развитие на философската си система за безкрайната Вселена, населена с идентични светове.
  • 1640: Избухването на свръхновата SN 1604 хвърля в смут умовете на хората относно представите за „сферата на неподвижните звезди“.
  • 1624: Галилей е приет на аудиенция от папа Урбан VIII, който го съветва да продължи своя писмен анализ и сравняване на значителните астрономични системи. Коперниковият модел би могъл да се има предвид според него, но само от гледната точка на математиката.
  • 1632: Галилей публикува „Dialogo sopra i due massimi sistemi del mondo“, („Диалог за двете значителни системи на мирозданието“) – съчинение, в което беседват трима философи. Единият от тях – аристотелианецът Симплицио, е осмян.
  • 1632: Започва процесът срещу Галилей.
  • 22 юни 1633: Галилей е осъден от Инквизицията за съчинението "Dialogo sopra i due massimi sistemi del mondo".
  • 1634 Декарт получава от приятеля си Бекмън произведението на Галилей "Диалог за двете значителни системи на мирозданието". Декарт спира да пише своето произведение: Трактат за Вселената и светлината, и насочва научните си интереси към философията.
  • 1687: Нютон формулира класическата теория на гравитацията.
  • 1690: Джон Лок публикува есе за човешкото разбиране. В по-ново време това е първият философски трактат за познанието и човешката мисъл.
  • 1741: След оптичното доказателството за траекторията на Земята папа Бенедикт XIV позволява отпечатването на произведенията на Галилей.
  • 1757: Папа Бенедикт XIV премахва забраната за произведения, отнасящи се до хелиоцентризма.
  • 1781: Имануел Кант публикува "Критика на чистия разум" - произведение, в което преразглежда основите на метафизиката.
Heliocentric
Художествено представяне на хелиоцентричния модел

Бележки

  1. а б Fabienne Casoli and Thérèse Encrenaz, The New Worlds - What do we learn from our own solar system?, Spinger New York, 2007, ISBN 978-0-387-44906-7 (Print) 978-0-387-44907-4 (Online)
Аристарх Самоски

Аристарх Самоски (на старогръцки: Ἀρίσταρχος ὁ Σάμιος) e древногръцки астроном и математик от III век пр. Хр..

Аристарх е ученик на Странон от Лампсак, който му оказва голямо влияние. Едно от най-важните достижения на Аристарх е разработването на хелиоцентрична система, според която центърът на Вселената не е Земята, а Слънцето. Поради тези си възгледи Аристарх понякога е наричан „Коперник на древността“. Възможно е подобна теза да са изказвали и други астрономи от Античността, но Аристарх е първият, за когото това е известно с необходимата сигурност. Теорията му не е намерила подкрепа сред съвременниците му, с изключение на Селевк. Трябвало е да минат около 2000 години, за да може идеята за хелиоцентризма да намери подобаващо развитие.

Извънземен живот

Извънземен живот се нарича живот, който е възможно да се е зародил извън пределите на Земята. Сродното понятие извънземна цивилизация се използва за предполагаеми интелигентни форми на извънземен живот. Науката, която се занимава с възможностите за развитие на живот на други планети, се нарича астробиология. Засега няма категорични научни доказателства, потвърждаващи съществуването на такъв живот, и той се споменава основно в научно фантастичната литература или уфологията, но статистически погледнато неговото съществуване е възможно.

Извънземният живот може да съществува не само под формата на човекоподобни същества, а също така и бактерии, различни микроорганизми, растения и други. За да преценят възможността за живот на друга планета, учените разглеждат наличието на някои химични елементи и течности, най-вече вода, тъй като се знае, че тя е благоприятна среда за създаването и развитието на живот. Счита се, че вода съществува или е съществувала на планети или спътници от слънчевата система като Марс, Венера и Европа.

История на астрономията

Астрономията като наука за движението и свойствата на небесните тела е една от най-древните естествени науки. В ранните етапи от развитието си е била едно цяло с астрологията, но в епохата на Ренесанса в Европа двете окончателно се разделят. Други теории, изследващи астрономическите обекти (астрофизика, космология и др.), също по-рано са се разглеждали като част от астрономията, но от края на XX век те вече са самостоятелни науки.

Йохан Кеплер

Йохан Кеплер (на немски: Johannes Kepler) е германски математик, астроном и астролог. Той е ключова фигура в Научната революция с изведените от него закони за движението на планетите, изложени в книгите „Нова астрономия“ („Astronomia nova“), „Хармонията на света“ („Harmonices mundi“) и „Съкращение на Коперниковата астрономия“ („Epitome astronomiae Copernicanae“). Неговите трудове стават основа за теорията на Исак Нютон за всеобщото привличане.

В своята кариера Кеплер е учител по математика в Грац, където сътрудничи на Ханс Улрих фон Егенберг, след това е асистент на астронома Тихо Брахе и накрая императорски математик на Рудолф II и неговите наследници Матиас и Фердинанд II. Освен това преподава математика в университета в Линц и е съветник на военачалника Албрехт фон Валенщайн. Той има значителен принос в оптиката, където създава подобрен вариант на рефракторния телескоп.

Кеплер живее във време, в което още няма ясна граница между астрономия и астрология, но пък са отчетливо разграничени астрономията като клон на математиката, и физиката като дял на натурфилософията. В своите книги Кеплер включва и аргументи от религиозен характер, проява на религиозната му убеденост и вярата, че Бог е създал света по умопостижим план, който може да бъде разкрит от човешкия разум. Кеплер описва своята нова астрономия като „небесна физика“, като „отклонение към Аристотеловата „Метафизика“ и като „допълнение към Аристотеловата „За небето“, трансформираща античната традиция на физическата космология, разглеждайки астрономията като част от една универсална математическа физика.

Тихо Брахе

Тихо Брахе (на датски: Tycho Brahe) е известен датски астроном и алхимик.

Той предлага свой вариант, обясняващ астрономическите наблюдения, като предполага, че планетите обикалят около Слънцето, а то, както Луната и цялата звездната сфера, се върти около Земята. Предложението на Тихо Брахе добива особена значимост след като църковните власти заклеймяват коперниковата хелиоцентрична система по време на процеса срещу Галилео Галилей.

Още в средата на 17 век е издадена първата биография на Тихо Брахе, написана (на латински) от Пиер Гасенди.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.