Ум

Умът обхваща познавателните и аналитични способности на човека. Анализира се по различни начини от различните течения – от панпсихизма и анимизма до традиционните и организирани религиозни системи, както и от светската и материалистична философия. Повечето то тях приемат, че основни характеристики на ума са способността за формиране на съзнателен опит и интелигентното мислене. Като характеристиките на ума се включват възприятие, разум, въображение, памет, емоция, внимание и способност за комуникация. Съвременните теории отнасят към тях и множество несъзнателни процеси.

Теориите за ума и неговото функциониране са многобройни. Най-ранните известни разсъждения по този въпрос са на Заратустра, Сидхарта Гаутама, Платон, Аристотел и други древногръцки, индийски, ислямски и средновековни европейски философи. Предмодерните разбирания за ума, като това за неоплатоническия нус, го разглеждат като аспект на душата – едновременно божествен и безсмъртен, свързващ човешкото мислене със самия неизменен принцип на реда на космоса.

Спорен е въпросът кои са атрибутите, съставящи ума. Някои психолози смятат, че само „висшите“ интелектуални функции, най-вече разума и паметта, могат да се смятат за съставни части на ума. От тази гледна точка емоциите, като любов, омраза, страх, радост, имат по-примитивен или субективен характер и трябва да се разглеждат като различни от ума сам по себе си. Други автори смятат, че различните рационални и емоционални състояния не могат да бъдат разграничени по такъв начин, че те имат обща природа и произход и следователно всички те трябва да се разглеждат заедно като част от това, което наричаме ум.

В разговорна употреба „ум“ често е синоним на способността за мислене – частният разговор със самите нас, който водим „в главите си“. Така хората си „наумяват“ нещо или нещо им „идва наум“. Една от основните характеристики на ума в този смисъл е, че той е лично пространство, до което никой, освен неговия притежател няма достъп.

Функции

В дейността на ума могат да бъдат разграничени няколко основни функции. Мисленето е умствена дейност, която дава възможност на хората да осмислят нещата от света и да ги представят и интерпретират по начини, които са смислени или съответстват на техните нужди, влечения, цели, планове, желания и т.н. Мисленето използва символично или семантично представяне на идеи или данни, например при формирането на понятия, решаването на задачи, аргументирането или вземането на решения. Свързани с мисленето понятия са обмисляне, когнитивност, идеиране, дискурс и въображение.

Мисленето понякога се определя като „висша“ когнитивна функция, а анализът на мисловните процеси е предмет на когнитивната психология. То е и тясно свързано със способността на хората да изработват и използват инструменти, да осъзнават причинно-следствените връзки, да разпознават смислени модели, да схващат и разкриват уникални контексти на опита или дейността и да реагират на света по смислен начин.

Паметта е способността за запазване, съхранение и по-късно възстановяване на знание, информация или опит. Паметта е една от постоянните теми на философията, а в края на 19 век и началото на 20 век тя се изследването на паметта се превръща в една от темите на изследване в рамките на парадигмите на когнитивната психология. В края на 20 век тези изследвания залягат в основата на една нова научна област, когнитивната неврология, която свързва когнитивната психология с неврологията. Темата за паметта е разглеждана по особено усложнен начин в някои от класическите произведения на литературата на 20 век, например в романа на Марсел ПрустПо следите на изгубеното време“.

Въображението е дейността, създаваща или предизвикваща в ума нови ситуации, образи, идеи или други квалии. То представлява специфично субективна дейност, а не пряк или пасивен опит. Сред различните практически функции на въображението са способността за предвиждане на възможно бъдеще развитие, за виждане на нещата от чужда гледна точка и за промяна на начина на възприемане на нещата, включително като се вземат решения за извършване или за реакция срещу въобразеното.

Съзнанието при човека и другите бозайници е аспект на ума, обхващаш качества като субективност, чувствителност и способността за възприемане на връзката между личността и окръжаващата я среда. То е предмет на изследване на философията на съзнанието, психологията, неврологията и когнитивната наука. Някои философи разделят съзнанието на феноменално съзнание, обхващащо самия субективен опит, и достъпно съзнание, отнасящо се за глобалното наличие на информация в обработващите системи на мозъка.[1]

Като умствено съдържание се определят обектите, за които се смята, че се намират в ума и се образуват и манипулират чрез умствените процеси и функции. Примери за такова умствено съдържание са мислите, понятията, спомените, емоциите, усещанията и намеренията. Съществуват няколко философски теории, целящи да обяснят умственото съдържание: интернализъм, екстернализъм, непряк реализъм и интенционалност.

Философия

Умът, неговите характеристики и умствените дейности и функции са сред основните обекти на изследване на философията на съзнанието. Неин централен проблем е този за отношението между съзнанието и материалното тяло.[2] Двете основни течения, опитващи се да разрешат този проблем са дуализмът и монизмът.

Дуализъм

Според дуалистичното схващане, умът и тялото са разделени един от друг. То може да бъде проследено в историята до Платон,[3] Аристотел[4][5][6] и индийските философски школи санкхя и йога,[7] но е най-точно формулирано от Рене Декарт през 17 век.[8] Дуализмът на субстанциите смята умът за самостоятелна от материята субстанция, а дуализмът на свойствата го разглежда като група отделни свойства, които се пораждат от мозъка и не могат да бъдат сведени до него, но в същото време не са самостоятелна субстанция.[9]

Философът от 20 век Мартин Хайдегер смята, че субективният опит и дейност (т.е. умът) изобщо не могат да бъдат разглеждани в контекста на декартовите субстанции, притежаващи свойства, независимо дали самият ум се приема за самостоятелна субстанция или не. Причина за това е, че природата на субективния, качествен опит е онтологично некохерентна в контекста на субстанциите, притежаващи свойства.

Монизъм

Физиология

Според съвременната биология функционирането на ума е концентрирано в централната нервна система, като основна роля играе главният мозък. При повечето животни той е разположен в главата, защитен механично от череп и в близост до основните сетивни органи на зрението, слуха, равновесиета, вкуса и обонянието.

Изкуствен интелект

Според теорията на изкуствения интелект основни човешки качества като познавателността и интелигентността могат да бъдат точно дефинирани и описани и по този начин симулирани от механизирани алгоритми. Изследванията в областта на изкуствения интелект са силно специализирани, обособени в няколко подобласти, които често не успяват да взаимодействат ефективно. Моделирането на човешкия ум все още представлява за науката далечна перспектива. Според академик Амосов е възможно създаването на изкуствен разум, който може да представлява потенциална опасност за човека. Според него „съществува още по-далечна перспектива да се измени биологията на човека, възможност неговият интелект да нарасне неограничено чрез симбиоза с изкуствения разум“.[10]

Вижте също

Източници

  1. Block, Ned. On a Confusion about a Function of Consciousness. // The Behavioral and Brain Sciences. 1995. (на английски)
  2. Kim, J. Problems in the Philosophy of Mind. Oxford Companion to Philosophy. Oxford, Oxford University Press, 1995. (на английски)
  3. Plato. Phaedo. Clarendon Press, 1995. (на английски)
  4. Robinson, H. Aristotelian dualism. // Oxford Studies in Ancient Philosophy 1. 1983. p. 123 – 144. (на английски)
  5. Nussbaum, M. C. Aristotelian dualism. // Oxford Studies in Ancient Philosophy 2. 1984. p. 197 – 207. (на английски)
  6. Nussbaum, Martha Craven et al. Essays on Aristotle's De anima. Oxford, Clarendon Press, 1992. ISBN 9780585113074. (на английски)
  7. Sivananda, Sri Swami. Sankhya:Hindu philosophy: The Sankhya. // (на английски)
  8. Descartes, René. Discourse on Method and Meditations on First Philosophy. Hacket Publishing Company, 1998. ISBN 0-87220-421-9. (на английски)
  9. Hart, W.D. Dualism. // Guttenplan, Samuel Guttenplan. A Companion to the Philosophy of Mind. Oxford, Blackwell, 1996. ISBN 9780631199960. p. 265 – 267. (на английски)
  10. За човека – разумен и хуманен, за биокиборгите, безсмъртието, възкръсването на мъртвите и изобщо за съвременните митологии
Ар Брют

Ар Брют (на френски: art brut, „неподправено изкуство“ или „сурово изкуство“) е изкуство създадено от самоуки талантливи художници, чието изкуство не е опорочено от излишна външна сила, подобно на изкуството при наивизма. Ар брют художниците обикновено, имат малък или никакъв досег с традиционния художествен свят и с художествените институции в обществото. В много случаи тяхната работа илиза на бял свят чак след смъртта им. Ар брют илюстрира екстремни състояния на човешкия ум, неконвенционални идеи и сложни фантастични светове.

Терминът понякога се прилага неправилно като маркетингов етикет за изкуство, създаден от хора, които са извън "света на изкуството" или "галерийната арт система", независимо от обстоятелствата или съдържанието на тяхната работа.

Арменски език

Арменският език е древен индоевропейски език, говорен предимно в Република Армения и сред част от арменците в арменската диаспора по цял свят. Той съставлява самостоен клон в семейството на индоевропейските езици и няма живи близкородствени езици. Много учени смятат, че той е родствен на мъртвите фригийски език, тракийски език и дакийски език. От днес съществуващите езици, гръцкият изглежда най-близък на арменския, макар че последният съдържа и много заемки от персийски език, който също е индоевропейски език.

Фонологията на арменския език е богата на съгласни съчетания по начина на учленение: преградни и проходни (търкави/фрикативни). Преградните в зависимост от звуковия си състав се делят на три групи: преградно-звучни, беззвучни и придихателно беззвучни. Класическият арменски език се отличава от много индоевропейски езици по това, че съдържа шест преградно-проходни съгласни (африкати). Някои езиковеди считат, че тези африкати са произлезли под влияние на кавказките езици, а други са на мнение, че те са производно на историческото развитие на самия арменски.

Исторически погледнато арменският език се развива в 2 етапа: устен и писмен. Писменият етап се разделя на 3 периода:

Древноарменски („Крапар“, т.е. „писмен“ език) или класически период, 5 – 11 век.

Средноарменски период, 12 – 16 век.

Новоарменски (съвремен арменски) период, от 17 век до наши дни. Той е разделен на два варианта: Източноарменски литературен вариант и Западноарменски литературен вариант.Източноноарменският литературен вариант на езика е създаден въз основа на Араратския диалект или въз основа на диалектите от групата „ум“ (от формите на спрежение на сегашното и минало несъвършеното време на глаголите в изявително наклонение). При изграждането му важна роля са изиграли някои учебни заведения, от които по-значителни са Астраханското училище (1810 г.),

Лазаревският институт в Москва (1815 г.) и Нерсисянското училище в Тбилиси (1824 г.). Източноарменският език е държавен език на Арменската република.

Западноарменският литературен вариант на езика възниква въз основа на диалекта на Константинопол или въз основа на диалектите от групата „гъ“ (от формите на сегашното и миналото несъвършено времена на изявителното наклонение). Той се оформя от 12 век и при изграждането му важна роля изиграват западноарменските културни центрове в Константинопол, Смирна, Венеция и Виена. Западноарменският литературен вариант на езика се отличава от източноарменския вариант по различните звукови стойности на някои съгласни от системата на арменската азбука, с разлики в склоненията, местоименията, членообразуването, речниковия състав и др. Тези различия не пречат на говорещите различни варианти да се разбират по между си. След арменския геноцид числото на ползващите Западноарменския литературен вариант в Турция се съкращава драстично, но в Цариград продължават да функционират множество арменски училища и други институции, свързани с местната арменска общност.

Първа класификация на разговорния арменски език е направил Степанос Сюнеци (8 век). Неговата класификация се основава на географския принцип. Той разграничава 1 централен диалект и 7 перифрийните диалекти: корчайски, тайски, хутски, Четвърта Армения, сперски, сюникски и арцахски.

Има сведения за арменските диалекти и благодарение на изследванията на Фр. Риволи и И. Шредер, направени през 17 – 18 в. Те регистрират множество диалектни думи, така и дават сведения за агулиския, джулфинския, тбилиския, карабахския, малоазийския и ванския диалекти. Съгласно съвременната арменска диалектология, разговорният вариант на арменския език е представен от около 50 диалекта, които се разделят на източни („ум“) и западни („гъ“). Източноарменските диалекти са говорими предимно в Република Армения, Иран и Индия. Историческа база за развитието на западните арменски диалекти е била Византия, а по-късно – Турция.

Арменският език се изписва със специфична арменска азбука, създадена от св. Месроб Машдоц през 406 г.

Блясъкът на чистия ум

„Блясъкът на чистия ум“ (на английски: Eternal Sunshine of the Spotless Mind) е американска романтична драматична комедия от 2005 г. на режисьора Мишел Гондри. Филмът използва елементи от научната фантастика, за да изследва природата на паметта и любовта. Премиерата на заглавието е на 19 март 2004 г. в Северна Америка.

„Блясъкът на чистия ум“ спечелва повече от 70 милиона долара, а сценаристите му печелят наградата на филмовата академия на САЩ за Най-добър оригинален сценарий през 2005 г.

Заглавието на филма е заимствано от поемата на Александър Поуп „„Елоиз към Абелард“, в която се разказва за трагичната история на една любовна история.

Деменция

Деменцията (на латински: Dementia – „без ум“) е неврологично заболяване, което се отличава с влошаване на умствените способности, нарушена концентрация и др. Деменцията обикновено е „болест на старостта“. Една от формите на деменция, но далеч не единствена, е болестта на Алцхаймер.

Деменцията почти винаги започва със загуба на краткосрочната памет, а след това се развиват нарушения в още една или няколко когнитивни функции.

Деменциите могат да настъпят остро след травма, инфекции, мозъчен инсулт и др., но по-често те са в резултат на хронични и прогресиращи заболявания, водещи до пълна инвалидизация на болния.

Дзен

Зен или още дзен (рус.) (от японски: 禅 , санскр. ध्यान, дхя́на — «съзерцание») е течение в махаяна будизма.

Зен Будизмът е школа, която поставя на централно място осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит.

Зен може да се определи и като практика, която помага на човек да проникне в своя собствен ум чрез медитация и да превъплъти постигнатото разбиране в ежедневния си живот. Трите основни елемента на практикуването на религиозната философия Зен са: медитация в седнало положение със скръстени крака (т. нар. зазен), извършване на някаква работа и пеене на псалми. Зен-будистки храм е Златният храм в Киото.

Установяването на Зен е традиционно отдавано на индийския принц станал монах Бодхидхарма, за който е записано, че отива в Китай да учи на "специално предаване на външни писания", които "не стоят над думите". Възникването на Зен като различно течение на будизма e документирано първо в Китай през 7 век. Смята се, че се развива като амалгама на различни течения в Махаяна будисткото мислене - сред тях са философиите на Йогачара и Мадхямака и Праджняпарамита литература - и местните традиции в Китай, особено Таоизма и Хинаяна Будизма. От Китай, Зен впоследствие се разпространява на юг към Виетнам на изток към Корея и Япония. В края на XIX век и началото на XX в., Зен също започва да се разпространява в Северна Америка и Европа.

Зен започва да се разпространява в Япония през 1191 г. от монаха Ейсай, който се счита за основател на школата Риндзай Дзен. Сложните теории на Риндзай Дзен са били популярни главно в средите на самураите и на военната класа и с тях е свързано практикуването на бойните изкуства. Има и друга разновидност на Зен – Сото Зен, която е била по-популярна сред хората на изкуството.

Ед Харис

Едуард Алън „Ед“ Харис (на английски: Edward Allen „Ed“ Harris) е американски театрален и филмов актьор и режисьор, носител на две награди „Златен глобус“ и номиниран за по две награди „Сатурн“, „Еми“ и „БАФТА“, три награди „Сателит“ и четири награди „Оскар“. От 2015 г. има звезда на Холивудската алея на славата. Известни филми с негово участие са „Бездната“, „Гленгъри Глен Рос“, „Фирмата“, „Китайска луна“, „Скалата“, „Аполо 13“, „Шоуто на Труман“, „Враг пред портата“, „Полък“ (също и режисьор), „Красив ум“, „Часовете“, „Апалуза“ (също и режисьор), „Промяна на играта“, „Гравитация“ (озвучаващ) и други.

Илайджа Ууд

Илайджа Ууд (на английски: Elijah Wood) е американски актьор и продуцент, носител на награда на „Гилдията на киноактьорите“ и две награди „Сатурн“, номиниран е за награда „Сателит“. Най-известен е с ролята на Фродо Бегинс във филмовата трилогия „Властелинът на пръстените“ и ролята на Патрик в „Блясъкът на чистия ум“.

Крал на Италия

Титлата "крал на Италия" (на латински: rex Italiae; на италиански: re d'Italia) са носили владетелите на няколко исторически кралства:

ранносредновековното Кралство Италия, едно от варварските кралства през V-X векове. Първият владетел, претендиращ за титлата крал на Италия, е Одоакър, а след това остготските и лангобардските крале, през IX-X век клон на Каролингите и редица други претенденти. Нито един от германските крале на Италия през този период не е контролирал целия Апенински полуостров. В периода 962—1806 титлата крал на Италия е свързана с титлата Император на Свещената Римска империя.Кралство Италия, създадено през 1805 от Наполеон I в северната част на полуострова (столица — Милано, правоприемник на Цизалпинската (1797—1802) и Италианската (1802—1805) република). Единствения монарх на тази държава (до 1814) е само Наполеон, а вицекрал — неговия осиновен син Йожени Боарне;Кралство Италия е създадено през 1861 след обединението на Италия. В него управлявали кралете от Савойската династия, управлявали преди това Сардинското кралство със столица в Торино; през 1870 столицата на единна Италия е преместена в Рим. Кралството просъществувало до отмяната на монархията през юни 1946.

Красив ум

„Красив ум“ (на английски: A Beautiful Mind) е американски биографичен филм от 2001 година на режисьора Рон Хауърд. Сценарият на Акива Голдсмън е адаптация на книгата на Силвия Назар „A Beautiful Mind“ (1999). Филмът е с продължителност 135 минути.

Филмът разказва за живота на математика и нобелов лауреат по икономика Джон Наш и свързаните с неговото заболяване от шизофрения преживявания. Историята във филма се отклонява от действителните събития. В него участват Ръсел Кроу, Ед Харис и Дженифър Конъли.

Награди Оскар (74-та церемония)

Седемдесет и четвъртата церемония по връчване на филмовите награди „Оскар“ се провежда на 24 март 2002 година. На нея се връчват призове за най-добри постижения във филмовото изкуство за предходната 2001 година. За първи път, събитието се провежда в новоизградения Кодак Тийтър, който оттук насетене се превръща в постоянен дом на церемониите. Водещ на представлението е актрисата Упи Голдбърг.

Големият победител на вечерта е биографичната драма „Красив ум”, на режисьора Рон Хауърд, с 8 номинации за награда в различните категории, печелейки 4 от тях.

Сред останалите основни заглавия са първата част на фентъзи епоса „Властелинът на пръстените“ на Питър Джаксън, британската ретро мистерия „Госфорд парк“ на Робърт Олтмън, музикалният романс „Мулен Руж“ на Баз Лурман и криминалната драма „В спалнята“ на Тод Фийлд.

Хали Бери става първата актриса от афро-американски произход спечелила „Оскар“ за главна женска роля.

На тазгодишната церемония, за първи път се връчва награда за пълнометражен анимационен филм, спечелена от фентъзи комедията Шрек.

Обединени арабски емирства

Обединените арабски емирства (на арабски: دولة الإمارات العربية المتحدة) (съкратено: ОАЕ, разговорно: Емиратите) са арабска държава, разположена в югоизточната част на Арабския полуостров в Югозападна Азия.

Тя включва 7 емирства: Абу Даби, Аджман, Дубай, Рас ал-Хайма, Ум ал-Куейн, Фуджейра и Шарджа.

Понятие

Понятието е една от основните форми на мислене, в която обобщено са представени съществените признаци на предмети и явления. Функциите на понятието са да разделя, идентифицира и класообразува. Понятието е продукт и средство на мисленето. Същността на понятието се разкрива в съжденията.То представлява определение на даден предмет и може да се срещне в учебниците по история в речника.

Ричард Файнман

Ричард Филипс Файнман (на английски: Richard Phillips Feynman) е един от най-забележителните американски физици на 20 век, наричан най-великият ум след Айнщайн. През 1959 година изнася станалата по-късно световноизвестна лекция на тема нанотехнологии „Има достатъчно място на дъното“ (на английски: There's Plenty of Room at the Bottom). Файнман написва 3-томно издание на „Лекции по физика“, университетски курс, който се ползва и до днес. Разширява чувствително теорията на квантовата електродинамика, за което през 1965 година, заедно с Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага, получава Нобелова награда за физика.

Създава диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Спомага за разработването на атомната бомба с участието си в секретния проект Манхатън в лабораторията в Лос Аламос, Ню Мексико. Участва в дешифрирането на йероглифите на маите и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка Чалънджър през 1986. Притежаващ блестящ ум, любознателност, игрив темперамент и невероятно остроумие, любимец на студентите си. Известен е също така с книгите си „Вие навярно се шегувате, г-н Файнман! – приключенията на един любопитен персонаж“ и „Какво те е грижа какво мислят другите? – по-нататъшните приключения на един любопитен персонаж“. Съвременниците му разказват за увлекателните му лекции, за шегите-закачки, за ексцентричността и свободолюбивия му дух.

Ступа

Ступа (от санскрит – буквално „куп, насип“) е постройка с конусовиден или пирамидален силует – монументален обект на почит разпространен във всички будистки култури.

Преди будизма подобни съоръжения са изграждани на гробни могили на царе и вождове. Счита се, че за първи в будизма ступа е построена за съхранение на мощи на историческия Буда Шакямуни. По този пример започват да се строят будистки ступи – в началото за съхранение на реликви (мощи на монаси, дхарма текстове и пр.), а по-късно само като обект на религиозен култ. Под една или друга форма ступите присъстват във всички будистки култури. В Индия се използват също думите гарбха, дагоба, топе, на тибетски се нарича чортен, а на тайски език – чеди. За далекоизточните култури такава роля играе пагодата (в която обаче може да се влиза).

В търсене на културен паралел историческите изследвания често разглеждат ступите като надгробни могили и реликвариуми, сравнявани са с хиндуистки паметници, а също и със срещаните на територията на Русия и Средна Азия кургани и др. Будиските учители обаче разглеждат смисъла и ползата от строежа на ступи в значително по-широк контекст. Според ученията ступата представлява самия просветлен ум на Буда. Разглежда се като съвършен израз на просветлението и според различни учения в елементите ѝ са символично представени трите скъпоценности, четирите благородни истини, петте елемента, от които е съставен светът, респективно петте вида просветлена мъдрост, десетте Бодхисатва нива, както и всички други аспекти на просветлението. Също така се счита, че участието в изграждане на ступа, обикалянето и медитирането около нея, дори и самото фокусиране на ума върху нея носи благословия и е част от будистката практика.

Текст

Текст може да е откъс или пълен, цялостен текст; това е език, реч в писмен вид. Обикновено под текст се подразбира писмен текст. Също така за в рамките на текста се говори за текстови дискурс. Гаятри Спивак казва за текста и критическата, и преподавателската практика върху него, обяснявайки Жак Дерида и неговата книга За граматологията (на която е преводач на английски):

„Макар, че ние обикновено казваме, че текстът е автономен и самодостатъчен, не би имало оправдаване за нашите дейности (на анализиращо или интерпретиращо четене на текста), ако не чувствахме, че текстът се е нуждаел от своята интерпретация.“Тъй като текстът е писмен, той е свързан с писмеността и нейното изучаване, макар че някои текстове се изучават като литературни текстове. Текстът следхожда речта, която е основна форма за комуникация, текстът записва речевия дискурс или мисълта, но текстът също така бива четен, той може да бъде и четен на глас. Текстът обикновено дава възможност за по-сложни езикови конструкции от говорната реч и по-лесно проследяване на мисълта на някого. В езикознанието са правени опити, които показват, че дори при четене на ум говорният апарат прави движения, които обаче са минимални и незабележими за другите, но са доловими от апаратура. Това става също и когато човек мисли (виж език и мисъл).

Текстология се нарича в някои случаи текстуалната лингвистика, текстовия лингвистичен анализ и т.н. , но също така текстологията е и наука в литературознанието.

Трикая

Трикая или Трите Буда Тела е група от поучения, дадени от историческия Буда Шакямуни в рамките на третото завъртане на колелото на Дхарма. Освен във Ваджраяна понятието за Трикая е в основата на Зен будизма, например изложено от Шестият Патриарх Хуйнен в Олтарна сутра. В тези поучения се обяснява присъщата на всички чувстващи същества Буда Природата, чиито съвършени качества се изразяват като Трите Тела на Буда:

Дхармакая (тибетски Чьоку) – тяло на истината или още тяло на явленията и отговаря на абсолютната всепроникваща истина, която е винаги и навсякъде.

Самбогакая (тибетски Лонгку) – тяло на радостта или тяло на ползата, което се проявява като Буда форми каквито са идамите, които дават на ума на практикуващия обратна връзка с неговите собствени просветлени качества.

Нирманакая (тибетски Тулку) - тяло на състрадателното проявление или тяло на излъчването, което реализираните същества приемат, за да бъдат от полза за всички, които имат добрата възможност да ги срещнат, например историческия Буда Шакямуни.Във Ваджраяна традициите се използва понятието

Свабавикакая (тибетски Нгоуоникику) или Същностното Тяло на Буда, което най-често се определя като неделимостта на трите. Също така Дхармакая носи в себе си два вида мъдрост: относно това какви са нещата в същността си и относно това как те се проявяват, докато Свабавикакая е носител на два вида чистота: чиста по природата си и чиста откъм недостатъци.Понякога се говори за Две Буда Тела: Дхармакая и Рупакая или тяло на формата, което включва Нирманакая и Самбогакая.

Калу Ринпоче дава следното обяснение: нормално чувстващите същества преживяват своето обичайно съществуване като три форми: ум, реч и тяло. При постигането на просветление отпадат всички воали на ума и тези непросветлени аспекти се преживяват съответно като Дхармакая, Самбогакая и Нирманакая. При отпадането на воала на погрешните възгледи се постига Дхармакая, при отпадането на воала на смущаващите чувства се постига Самбогакая и при отпадане на кармичния воал се постига Нирманакая.

Ум Касър

Ум Касър (на арабски: أم قصر) е пристанищен град в Ирак, на западната страна на полуостров Фау и на канала Шат-ал-Араб. Близо до него се намира границата с Кувейт, която минава през малък залив. Преди първата война в залива всичкото движение между двете държави е минавало през мост близо до града. До 1958 Ум Касър е бил просто малко рибарско градче с почти никакво значение, но тогава тук бива построено модерно пристанище и градът започва да се развива с по-бързи темпове. Градът е първият, завладян от коалицията през последната война в Ирак през 2003.

Населението на града е 49 800 жители (по изчисления за 2018 г.).

Филип VI (Франция)

Филип VI (фр. Philippe VI de Valois; 1293- 22 август 1350) – син на граф Шарл дьо Валоа (втори син на Филип III Смелия) и първата му съпруга Маргарита Анжу-Сицилийска. На 13 юли 1313 г. Филип се жени за Жана Бургундска, внучка на Луи Свети.

Филип е граф на Анжу, Мен и Валоа от 1325 до 1328 г., а от 1328 г. след смъртта на братовчед си Шарл IV и крал наФранция.

Той е основател на френската кралска династия Валоа.

Хонорий III

Хонорий III е римски папа със силно религиозен характер и прагматичен ум, продължител на политиката на предшественика му Инокентий III за утвърждаване на папската курия като водеща политическа сила в Европа. Признава т.нар. просешки ордени - Доминикански, Францискански и Кармелитски.

Метафизици
Теории
Понятия
Свързани статии

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.