Танах

Танах (иврит: תנ״ך) (IPA: [taˈnax] или [təˈnax], или Tenak) е акроним за това, което се идентифицира като Еврейска Библия. На практика това е оригиналното съдържание на старозаветните писания. Акронимът е базиран на основните букви от иврит на всяка от трите части:

  • Тора (на иврит: תורה), което означава „закон“. Нарича се още „хумаш“ (на иврит: חומש), означаваща „петте“ или „петте книги на Моисей“, а на български Петокнижие. На гръцки е наречена pentateuch. Тората е често споменавана като законът за евреите.
  • Невиим (на иврит: נביאים), означаващо „пророци“. Този термин се асоциира с всичко свързано с пророците.
  • Кетувим (на иврит: כתובים), означаващо „писания“ или „агиография“.
Hebrew Tanakh
Еврейската Танах
Psalms scroll
Еврейската Танах
2 хилядолетие пр.н.е.

Второто хилядолетие обхваща периода от началото на 2000 пр.н.е. до края на 1001 пр.н.е.

Асур (син на Сим)

Асур или Ашур (אַשּׁוּר на иврит; на арамейски: ܐܫܘܪ, Ashshur ou Assur) в Еврейската Библия (Битие: 10 и 11) е вторият син на Сим и внук на Ной.

Баща му Сим е първороден син на Ной и прародител на семитите. Асур има четири братя: Елам, Арам, Арфаксад, Луд.

В Библията Асур е прародител на асирийците. Според историка Йосиф Флавий той е основател на Ниневия в Асирия (Antiquities, i, vi, 4.).

Асур в Библията е женен за Хелея и втори път за Наара.Той е баща на Текоа („I книга на Хроника“ на Танах 2-24).

Библия

Библията (от койне гръцки: βιβλία – книги) е каноническа колекция от текстове, смятани за свещени от юдаизма и християнството. Различни религиозни групи включват различни книги в своите канони, в различен ред; а понякога разделят или съединяват книги, или включват допълнителен материал в каноничните книги. Християнските Библии варират от 66 книги в протестантския канон до 81 книги в канона на Етиопската православна църква.

Втора книга Царства

„Втора книга Царства“ (на иврит: ספר שמואל) е библейска книга, част от раздела „Невиим“ на еврейския „Танах“ и една от историческите книги на християнския Стар завет.

В православния канон „Втора книга Царства“ е поставена между „Първа книга Царства“ и „Трета книга Царства“. В католическия и протестантския канон книгата е озаглавена „Втора книга на Самуил“, а в еврейската Библия „Първа книга Царства“ и „Втора книга Царства“ са обединени в обща „Книга Самуилова“.

„Втора книга Царства“ описва историята на евреите от смъртта на първия цар на Израил Саул до края на царуването на Давид. Според традицията тя е писана от пророците Гад и Натан. Според съвременните изследвания първоначален вариант на книгата е съставен при цар Езекия през VIII век пр. Хр., но впоследствие тя е разширавана до епохата на Вавилонския плен, като придобива приблизително днешния си вид в средата на VI век пр. Хр., но отделни промени в текста продължават чак до Елинистическата епоха.

Древноеврейски език

Древноеврейският език, също библейски иврит (на иврит: עִבְרִית מִקְרָאִית) или класически иврит (на иврит: עִבְרִית קְלָסִית) е архаичната форма на иврит, ханаански, семитски език, който се говори в областта известна като Ханаан, приблизително на запад от река Йордан и на изток от Средиземно море.

През I-то хилядолетие пр. Хр. е както говорим така и писмен, като постепенно излиза от употреба. Основните писмени паметници на/за древноеврейския език са еврейското „Свето Писание“ (Танах, Стар завет), а небиблейските източници са немногобройни епиграфски текстове и фрагменти от такива от книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов.

Съмременният иврит е форма на древноеврейския език.

Иврит

Иврит (עִבְרִית, [ʔivˈʁit]/[ʔivˈɾit]) е семитски език, говорен днес от около 7800 000 души, главно в Израел. Традиционно иврит се приема за езика на евреите, макар че в еврейската диаспора се използват и други еврейски езици, а самият иврит се говори и от нееврейски групи, като самаритяните.

Най-ранните свидетелства за езика иврит са от 10 век пр.н.е. като Петокнижието и основната част от Стария завет са написани на иврит. Това е и богослужебният език на юдаизма, наричан от евреите лешон хакодеш (לשון הקודש, „свещен език“). Към V век пр.н.е. говорим език на евреите вече е арамейския и по-стари текстове на иврит от Библията трябва да им бъдат превеждани.Съвременният иврит се формира в хода на движението Хаскала в средата на 19 век на основата на класическия иврит, който датира от 6 век пр.н.е. С появата на ционизма в края на 19 век се засилват усилията за съживяване на иврит като съвременен говорим и писмен език, общ за всички евреи по света. Важна роля в този процес има лингвистът Елиезер Бен Йехуда. Иврит постепенно се превръща в основен език сред еврейските общности, измествайки езици като идиш и ладински. През 1921 година той става официален език в Палестина, наред с английския и арабския, а след 1948 година е официален език на Израел, заедно с арабския.

Караити

Караитите или караими са малочислена етническа и религиозна общност, изповядваща авраамическа религия. Понастоящем наброяват около 25 хиляди души.

Религиозните вярвания на караитите се отличават от юдаизма, макар да признават за каноничен само Стария завет.

Караитите населяват Крим, Западна Украйна и Литва, говорейки караитски език от кипчакската група тюркски езици.

В религиозно отношение са сектантско юдаистично движение, което възниква през 8 век в Багдад и получава разпространение в Персия, средиземноморските страни, Крим, Полша, Литва и утвърждава активно действащи общини до началото на 20 век. Произхождат основно от гръко-турските райони (Мала Азия) и района на Истанбул; арабските страни – предимно от Египет; основно от тюркските райони, от които са съсредоточени главно на Кримския полуостров. Исторически връх достигат при хазарския владетел Булан, при когото караизмът е общоприета религия на Хазария.

Караитите признават авторитета единствено на Танах, не приемат устната традиция и ортодоксалните равински тълкувания. Не зачитат авторитета на равините и имат свои религиозни лидери. Различават се от традиционната еврейска община по някои ритуали – например не извършват посвещаването в „дете на заповедта“; не зачитат религиозни бракове, благославяни от равини; допускат едновременно приемане на месни и млечни храни и др.

Книга Рут

„Книга Рут“ (на иврит: מגילת רות) е библейска книга, част от раздела „Кетувим“ на еврейския „Танах“ и една от историческите книги на християнския Стар завет.

В православния канон „Книга Рут“ е поставена между „Книга Съдии Израилеви“ и „Първа книга Царства“. Книгата разказва за Рут, моавитка, която се жени за евреин и приема юдаизма, след поредица трудности е приета за част от еврейската общност и става прабаба на еврейския цар Давид. Смята се, че е съставена през Персийската епоха (V-IV век пр. Хр.) и че полемизира с лансираните от Ездра и Неемия забрани за бракове с неевреи.

Поезия

Поезията (от гръцки: ποίησις, „творчество, творение“) е форма на литературното изкуство, при която езикът се използва заради неговите естетически и стимулиращи емоциите качества в допълнение към (или вместо) чисто познавателното и семантичното му съдържание. Поезията може да бъде писана самостоятелно, като отделни стихотворения, или в съчетание с други изкуства, както в поетичната драма, песните или поезията в проза.

Поезията и теоретичните коментари за нея имат дълга история. Ранните опити за анализ на поезията, като трактата „Поетика“ на Аристотел, се концентрират върху използването на речта в реториката, драмата, песните и комедията. По-късно се появяват изследвания на елементи като повторението, формата на стиха и римата, като се акцентира върху естетиката, която отличава поезията от по-обективно информативните прозаични форми. От средата на 20 век поезията понякога се дефинира по-широко като фундаментален творчески акт, използващ езика.В поезията често се използват особени форми и конвенции, за да се придаде различно значение на думите или за да се предизвика емоционална реакция. Средства като асонанс, алитерация, ономатопея и ритъм служат за постигане на музикален или заклинателен ефект. Използването на двусмислици, символизъм, ирония и други елементи на поетичния стил често оставят поезията отворена за различни интерпретации. По сходен начин метафората, сравнението и метонимията създават връзки между иначе различни образи. Сходства във формата на отделните стихове се създават чрез римата и ритъма.

Някои поетични форми са характерни за определени култури и жанрове или за определен език, с чиито особености са съобразени. Докато читателите, свикнали да идентифицират поезията с Данте, Гьоте, Мицкевич или Руми, я свързват със стихове, базирани на рима и версификация, съществуват и традиции, като библейската поезия, които използват други средства за постигане на ритъм и евфония.

Първа книга Царства

„Първа книга Царства“ (на иврит: ספר שמואל) е библейска книга, част от раздела „Невиим“ на еврейския „Танах“ и една от историческите книги на християнския Стар завет.

В православния канон „Първа книга Царства“ е поставена между „Книга Рут“ и „Втора книга Царства“. В католическия и протестантския канон книгата е озаглавена „Първа книга на Самуил“, а в еврейската Библия „Първа книга Царства“ и „Втора книга Царства“ са обединени в обща „Книга Самуилова“.

„Първа книга Царства“ описва историята на евреите от раждането на пророка Самуил до смъртта на първия цар на Израил Саул. Според традицията тя е писана от самия Самуил, а епизодите след смъртта му – от неговите ученици Гад и Натан. Според съвременните изследвания първоначален вариант на книгата е съставен при цар Езекия през VIII век пр. Хр., но впоследствие тя е разширавана до епохата на Вавилонския плен, като придобива приблизително днешния си вид в средата на VI век пр. Хр., но отделни промени в текста продължават чак до Елинистическата епоха.

Религиозно право

Религиозното право е една от формите, по-скоро историческа, на исторически обособилите се правни системи. Източник на правото е религията и по-точно религиозната доктрина, свещени текстове, предписания, религиозни традиции и обичаи и т.н.

Примерно на юдейското право източници на правото са Тора, Танах, впоследствие Мишна, Талмуд. При исляма източник на правото на шариата е Корана, Суна, Иджма и Кияс.

Характерна особеност на религиозното право е, че то има персонален, а не териториален характер на компетентност, т.е. правилата на религиозното право се прилагат само за представителите на дадената религиозна общност, като иноверците са изключени от обсега на религиозните норми на даденото вероизповедание.

Сред най-развитите религиозно-правни системи са еврейското право, индуското право, каноническото право, църковното право, ислямското право – шариата.

Садукеи

Садукеите са едно от главните течения в юдаизма в периода около II век пр. Хр. до I век.

Оцелелите до днес сведения за садукеите идват главно от техни противници, най-вече християни и фарисеи, поради което често съдържат отрицателни оценки за тях. Садукеите изглежда имат влияние главно сред висшите класи в Юдея и заемат водещо положение сред свещениците на Втория храм в Йерусалим. Те отхвърлят Устния закон на фарисеите и тяхната доктрина за телесното възкресение, като се придържат по-строго към писаните текстове на Танах.Движението на садукеите заглъхва с превземането на Йерусалим и опожаряването на храма от император Тит през 70 година.

Сатана

Сатана (от евр. שָׂטָן; на гр. σατᾶν, от собственото име Σατανάς Сáтанас; на арам. שִׂטְנָא – Śaṭanâ; араб. شيطان – Шейтан) е термин в авраамическите религии, използван за означаване на ангел, демон или второстепенен бог в различни религии. Сатана също се води и за дума (староеврейска), която значи „враг“.

Сатаната играе различни роли в Танах, апокрифната литература и Новия завет. В Танах Сатаната е ангел, когото Господ използва, за да подлага на изпитания благочестието на човека. В апокрифната литература и Новия завет, терминът Сатана се използва, за да означи свръхестествено същество, олицетворение на злото, разбунтувал се демон, враг на Бога и човечеството. Сатана често се ползва като име на Дявола, „Принцът на мрака“, Велзевул, Велиал (Белиал – поквареният), Левиатан (змия, дракон), Луцифер, Азазел, Мефистофел.

В Талмуда и някои кабалистични творби, Сатана понякога е наричан Самаил. Според ангелологията и демонологията тези различни имена често се отнасят за различни ангели и демони и често се приема, че не всички от тях са действително зли.

В исляма, Иблис (араб. إبليس) никога не се появява в Корана, но е асоцииран с Шейтан (شيطان). Ислямското гледище за Сатана има както допирни точки, така и разлики от християнството и юдаизма.

Свещено писание

Свещеното писание в аврамическите монотеистични религии е корпус от обособени книги по веригата Танах, Евангелия и Корана.

В юдаизма, Свещеното писание се отнася само до т.нар. стар завет (Танах), а в християнството - както до стария, така и до новия завет. Исляма признава както стария, така и новия завет, но прибавя и Корана, като пряко продължение на монотеистичната линия още от древността в т.нар. плодороден полумесец.

Сирийски преводи на Библията

Сирийските преводи на Библията са пет или шест ранни варианта на сирийски език на Новия завет или части от него. Те са от голяма важност за библеистиката, тъй като сирийският език е близък до арамейския, използван от Иисус Христос и неговите апостоли.

Соломонов храм

Соломоновият храм (на иврит: בית המקדש, Бейт хаМикдаш), известен също като Първия храм, според Танах е първият еврейски храм в Йерусалим. Той представлявал главната фокусна точка на юдаизма и място за извършване на жертвоприношения. Храмът е завършен през 10 век пр. Хр. и разрушен от вавилонците през 586 г. пр. Хр.

След вавилонския плен, юдеите построяват наново Йерусалимския храм, който е известен също така и като Вторият храм.

Стар завет

Старият завет (според българоезичната традиция Ветхий завет) е първата от двете (наред с Новия завет), по-стара част от християнската Библия, включваща древното еврейско Свещено писание (Танах) – общ свещен текст на юдаизма и християнството. Книгите на Ветхия завет са писани в продължение на 1100 години – в периода от ХІІІ в. до І в. пр. Хр.

Според най-старите християнски традиции, запазени в православието и утвърдени на Трулския събор през VІІ в., Ветхият завет се състои от 50 книги (39 канонични и 11 неканонични), сред които Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Книга на Исус Навин, Книга Съдии Израилеви, Рут, четирите книги Царства, двете книги Паралипоменон, трите книги на пророк Ездра, Книга на Неемия, Книга Естир, Йов, Псалтир, Притчи Соломонови, Еклисиаст, Песен на песните, Книга на пророк Исая, Книга на пророк Йеремия, Книга на пророк Йезекиил, Книга на пророк Даниил, Книга на пророк Осия, Книга на пророк Иоил, Книга на пророк Амос, Книга на пророк Авдий, Книга на пророк Йон, Книга на пророк Михей, Книга на пророк Наум, Книга на пророк Авакум, Книга на пророк Софоний, Книга на пророк Агей, Книга на пророк Захария, Книга на пророк Малахия, Книга на Товит, Книга Иудит, трите Книги Макавейски, Книга Премъдрост Соломонова, Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Послание на Йеремия и Книга на Пророк Варуха.

В Стария завет според католицизма са включени 46 книги, признати за канонични и утвърдени от Тридентския събор през ХVІ в., включително книгите Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова и двете Книги Макавейски. До ХХ в. част от Католическата библия (Vulgata Sixto-Clementina) са били и Трета книга Макавейска и Трета Книга на Ездра.

В епохата на Реформацията в Западна Европа протестантството радикално променя възгледите си за каноничността и авторитета на библейските книги. През 1534 г. Мартин Лутер издава Библия, която включва в Стария завет само 39-те книги според юдейския канон. Останалите 11 книги получават в протестантската традиция названието апокрифи, което в източнохристиянската традиция се използва за много по-късно възникнала християнска литература (от ІІ в. пр. Хр. до І в.)

С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград (Кодекс Ленинграденсис), написан в 916 г. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10 век, съдържащ почти целия Стар завет, Кодексът Бен Ашер от Халеб (Алепо Кодекс) от 10 век и др. които се намират в различни колекции и библиотеки.

Трета книга Царства

„Трета книга Царства“ (на иврит: מְלָכִים א׳) е библейска книга, част от раздела „Невиим“ на еврейския „Танах“ и една от историческите книги на християнския Стар завет.

В православния канон „Трета книга Царства“ е поставена между „Втора книга Царства“ и „Четвърта книга Царства“. В католическия и протестантския канон, както и в еврейската Библия, книгата е озаглавена „Първа книга на царете“.

„Трета книга Царства“ описва историята на евреите от наследяването на цар Давид до времето на пророк Илия. Според съвременните изследвания книгата е съставена на два етапа, първият в края на VII век пр. Хр., а вторият – в средата на VI век пр. Хр.

Юдаизъм

Юдаизмът е авраамическа религия, изповядвана сред евреите. Юдаизмът се основава на еврейския канон на Библията, известен като Танах, и е доразвит в по-късни текстове като Талмуд. Според неговите последователи той изразява заветната връзка между Бог и Колената израилеви.

Според традиционния равинистки юдаизъм, Бог разкрива своите закони и заповеди на Моисей в планината Синай под формата на Писмената и Устната Тора. Този възглед е оспорван от караизма, юдаистично течение, което днес почти няма последователи, и според което само Писмената Тора е разкрита от Бог. В наши дни либерални течения, като хуманистичния юдаизъм, застъпват още по-крайни и дори нетеистични възгледи.Самият юдаизъм извежда началото си от времето на пророка Авраам преди повече от 3000 години. Смятан е за една от най-старите монотеистични религии и е най-старата, съществуваща и днес. Неговите текстове, традиции и ценности играят важна роля и в по-късните авраамически религии, като християнството, исляма и бахайството. В много аспекти юдаизмът пряко или непряко е оказал влияние и върху светската етика и гражданското право на Запада.

Евреите са етно-религиозна група, включваща както родените като евреи, така и приелите юдаизма. Към 2007 година броят на евреите по света се оценява на 13 милиона, като от тях около 40% живеят в Израел и около 40% – в Съединените щати.Най-големите течения в юдаизма са ортодоксалният юдаизъм, консервативният юдаизъм и реформираният юдаизъм, като основните различия между тях са в подхода им към Халаха, юдаистичното право. Според ортодоксалния юдаизъм Тора и Халаха са с божествен произход, вечни и неизменни, и предписанията им трябва да бъдат стриктно изпълнявани. В реформисткия юдаизъм Халаха се разглежда като съвкупност от общи указания, а не като задължителни конкретни норми, докато консервативният юдаизъм заема междинни позиции.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.