Семити

Семити е сборно название на народите и културите, разполагали се в Древността на големи територии основно в Леванта, както и на територии в Плодородния полумесец, Близкия изток, Арабския полуостров и Средиземноморието, и които развили едни от най-важните цивилизации в древността.

Терминът „семит“ се използва за първи път в края на 18 век, за да разграничи народите, споменати в Библията, като наследници на Сим, първородния син на Ной. В Библията, в книгата Битие, където се разказва за Потопа, е даден и списък на народите (генеалогия), и там се споменават семитите. Древните народи със семитски език са жителите на Арам, Асирия, Вавилон, Древна Сирия, Киликия, Кипър, Ханаан (включително евреите), Финикия с пунически Картаген и т.н. Съвременни етнически групи, говорещи семитски езици, са арабите, етиопците и евреите, съответно наследници в културно-антропологичен смисъл на някогашните източни, южни и западносемитски семейства.

Подобието между семитските народи се дължи на общ лингвистичен и културен произход и според някои не може да се говори за семитска раса. Семитските народи са твърде хетерогенна група, свързана с принадлежността си към древното семитско езиково семейство.

Някои автори и групи по интереси противопоставят семитите на арийската раса. Арийските народи говорят езици от индоевропейското езиково семейство. Това обвързване на раса с език не е много коректно и по принцип повечето историци и антрополози не го поддържат. Расовата теория в науката се появява в средата на 19 век, когато се открива, че по-голямата част от от езиците, които се говорят между Индия и Европа, имат общ произход. От епохата на романтизма произлизат и съвременните разбирания за термините нация, народ и раса, които водят неусетно и към национализма. Но това, че всички тези народи говорят един и същи език или негови деривати, няма нищо общо с принадлежността към определена раса в генетичния смисъл на понятието.

По принцип, схващането или по-точно разбирането, че семитите са отделна и непълноценна раса е продукт на евгениката, която наука се развила след края на Първата световна война. [1]

Научната дисциплина която изучава семитските езици и древните, античните и донякъде средновековните паметници на/от семитите се нарича семитология.

Shem02
Сим, син на Ной

Източници

  1. Хърбърт Уелс е доста по-краен според съвременните критерии от расовите теоретици на Третия Райх в разбирането си за историята. Ето какво пише в края на главата си за арийците от кратката история на света: ... Така, докато Тиглат Паласар III, Саргон II и Ашурбанипал управлявали Асирия и воювали с Вавилон, Сирия и Египет, арийските народи усвоявали достиженията на цивилизацията и ги изменяли за своите собствени цели в Италия, Гърция и Северна Персия. Историята от IX до III век пр.н.е. не е нищо друго освен един разказ за това как тези арийски народи станали по-силни и предприемчиви и в крайна сметка подчинили целия стар свят, както семитския, така и егейския, и египетския. Формално арийските народи победили, но дълго след като скиптърът бил в техни ръци, борбата на арийските, семитските и египетските идеи срещу тях продължила. В известен смисъл тази борба продължава и до днес. Уелс, Хърбърт. Кратка история на света, част I, глави XIX, Първобитните арийци, стр. 101, българско издание. издателство "Венера".
Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.
Араби

Арабите (на арабски: العرب‎‎, „ал-ʿа́раб“) са народ от семитски произход, които говорят на множество диалекти на арабски език и населяват държави в Западна Азия и Северна Африка.

Арабски халифат

Арабският халифа̀т е общото название на теократична арабско-мюсюлманска държава, възникнала в резултат от арабските завоевания през VII – IX век и оглавявана от халифи – „наместници“ на Мохамед, представляващи всички мюсюлмани и притежаващи пълната религиозна и политическа власт. Различните периоди от историята на халифата се разглеждат според името на съответната управляваща династия.

Първоначално ядро на халифата става създадената от Мохамед в началото на VII век в Хиджаз (Западна Арабия) мюсюлманска община, наречена умма (нация, народ). В резултат от арабските завоевания е създадена огромна държава, включвала Арабския полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Задкавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, по-голямата част от Пиренейския полуостров, Синд.

Епохата на съществуване на Арабския халифат, заедно с няколкото последващи столетия е съпроводена с разцвет на ислямската наука и култура, известен в западната историография като Златен век на исляма.

Баал

Баал или Ваал е бог в западносемитската митология, един от двойката главни богове на народите, обитаващи териториите на Финикия и древните земи на Сирия, Ливан, Израел и Палестина през 2 хил. пр.н.е. и 1 хил. пр.н.е. Култът е пренесен и в средиземноморските и други отвъдморски финикийски колонии, и в частност в Картаген (женското божество Танита е покровителка и закрилница на този град).

Бербери

Берберите (наричани също имазиген, „свободни хора“, ед.ч. амазиг) са етническа група, обитаваща Северозападна Африка и говореща берберски езици от афроазиатското езиково семейство. В Северна Африка има между 14 и 25 милиона говорещи берберски езици (виж оценката на броя говорещи), концентрирани главно в Мароко и Алжир с по-малки общности на изток до Египет и на юг до Буркина Фасо.

Техните езици, берберските, образуват клон на афроазиатското езиково семейство, включващ много тясно свързани разновидности, между които кабиле, ташелхит и централноатласки тамазигт.

Договори между Рим и Картаген

Договорите между Древен Рим и Картаген са четири международни договора между градовете-държави Рим и Картаген, които са сключени между 509 г. пр.н.е. и 279 г. пр.н.е.

Като главни градове-държави с разрастващо се влияние не само в Западното Средиземноморие, но и въобще, Рим и Картаген в крайна сметка намират за нужно да формализират техните взаимни интереси и зони на влияние. Политическите и икономически им интереси и особено методите за постигането им, както и за разширяване на зоните им на влияние, са различни. Рим е сухоземно творение и първоначално не е обръщал поглед към морето, ангажиран изпърво за себе си и в защитата си срещу съседните самнити, етруски, гали и древни гърци, и след това и в подчиняването им, докато Картаген е типична плутокрация и не разчита реално на гражданска армия и общество, а на наемници още от времето на Сицилийските войни с гърците. Картагенската система се основава на международни съюзи, базирани на взаимни и главно търговски интереси, с които да си постига завоалирано подчиняването на съседите, докато римската система е по-скоро основана на взаимоизгодния и общ първо италийски, а сетне по времето на империята - и всеобщ обществен интерес срещу враговете на римския правов ред и държава.

Доколумбови презокеански контакти с Америка

Доколумбови презокеански контакти с Америка е общо наименование на контактите между местните жители, установили се в Америка преди 10 хилядолетие пр.н.е. и хора извън континента - от Азия, Африка, Европа или Океания, реализирани в епохата преди пристигането на Христофор Колумб в Карибския басейн през 1492 година. По практически съображения се изключват пътуванията през Беринговия проток или изчезналия провлак в тази област.

Единственият надеждно установен доколумбов презокеански контакт е скандинавското заселване в Нюфаундленд около 1000 година.Съществуват множество други хипотези за доколумбови контакти, основаващи се на исторически източници, археологически находки и културни аналогии. Повечето то тях обаче са спорни, донякъде заради съмнителните или косвени свидетелства, предлагани от техните привърженици. Научните реакции на тези хипотези варират от сериозно разглеждане в авторитетни издания до отхвърляне като маргинална наука или псевдоархеология.

Ебла

35.798056, 36.798611

Ебла (днешен Тел-Мардих) е древен семитски търговски град-държава, намирал се в Древна Сирия.

Основан е в средата на 3-то хилядолетие пр.н.е., около 2500 г. пр.н.е. Бил е разположен на запад от р. Ефрат в днешна Сирия, на 53 км югозападно от Халеб. Бил е сред най-старите цивилизации в Древна Сирия.

Древните еблаити били (западно)семити и се преселили в Сирия от югоизточна Арабия в средата на IV хилядолетие пр.н.е. Използвали шумеро-акадски клинопис. Еблаитите, т.е. жителите на града и страната, спадали към западносемитската група в разлика от източносемитите — съседните марийци, акадци и арамеи.

Ебла бил доста голяма търговска сила и подържал търговски отношения, посредничейки между древните шумерски градове в Долна Месопотамия и Древен Египет. Влиянието (а не владението) на Ебла в разцвета ѝ, се разпростирало от Мари на средното течение на Ефрат, до финикийския Библос на брега на Средиземно море. Ебла подържал търговски и дипломатически отношения с Древен Египет, Шумер и Елам. Първият сериозен удар върху властта на царя на Ебла нанесъл акадския Саргон Велики през 23 век пр.н.е., а неговия внук Нарам-Суен най-накрая успява подкопае мощта на Ебла и най-вероятно да присъедини голяма част от неговите владения към Акадската държава.

Ебла в стопанско отношение бил селскостопански град-държава. Отглеждали се ечемик, пшеница, маслини, смокини, грозде и нарове, като се развивало и скотовъдството. Древният град произвеждал платове, ковели се метални изделия, произвеждали се зехтин, вино и бира.

Еблаитите внасяли злато, сребро, мед, калай, скъпоценни камъни, както и овце. Градът процъфтявал поради изключително изгодното си кръстопътно местоположение на извивката на плодородния полумесец, където се кръстосвали търговските пътища водещи към Персия, Мала Азия, Кипра в Шумер и Древен Египет. Ебла изнасял облекло и тъкани, различни занаятчийски произведения и зехтин.

Съседните по-малки градове били подчинени на Ебла, а града Мари, който отказал да се подчини бил подложен на военна кампания, след която на победения противник била наложена контрибуция в злато и сребро.

Политическата история на Ебла не е добре проучена, но е известно, че страната се управлявала от олигархия на богати и влиятелни търговци. Държавният глава бил вожд-жрец и носил титлата „мелек“. Постът не бил наследствен, а бил мандатен. Важните държавни решения се вземали от съвет на старейшините. Градът се управлявал от администратори, назначени от мелека. Съществувала и военна длъжност на предводителя на Ебла – „лугал“.

Клинописните текстове разкриват, че еблаитския език е протозападносемитски език или палеоханаански. Съхранили са се доста клинописни плочки на този език от втората половина на третото хилядолетие пр.н.е. Еблаитския език има много общо с акадския, който е източносемитски. От акадския в еблаитския преминали опосредствено много шумерски изрази и думи. За Ебла голямо значение имало образованието и то било закриляно. Подготовката на държавни служители била на ниво още през третото хилядолетие преди Христа.

Археологическите разкопки на мястото на древния град започват през 1964 г. от италианска археологическа експедиция, водена от Паоло Матие. През 1974 г. археолозите откриват колосалния царски архив на Ебла, който е датиран от III хилядолетие преди Христа. През следващите 10 години, учените се борят да разчетат около 20 хил. глинени плочки и фрагменти. Архивът съдържа текстове на еблаитски и шумерски езици. Повечето от глинените плочки се съхраняват в музеите на Халеб и Дамаск в Сирия.

Един текст разкрива, че населението на този град-държава е било 260 000 души, от които 22 000 са живели в града. Разкопките потвърждават неговия разцвет XXV век пр.н.е. Стените на града са побирали до 30 хиляди души. Друг надпис отбелязва, че царят на Ебла притежавал огромна област от маслинови дървета, чийто площ била около три и половина хиляди акра.

Еблаитският зикурат е построен към 2400 г. пр.н.е. от кирпич. Височината му била около 6 метра. Царят на Ебла се кичел със златни орнаменти. Ебла внасял лазурит чак от днешен Афганистан. При завладяването на Ебла от Саргон, се твърди в един надпис, че е предоставен на новия владетел на града от Даган. Градът е унищожен в периода 2236–2200 г. пр.н.е. от внука на Саргон, по чиято заповед градът е бил изгорен.

След около 250 години на територията заета преди това от Ебла се намират амореи, които издигат своя династия и храмове. Окончателният крах на Ебла настъпва в средата на 17 век пр.н.е., с настъплението на каситите, които нахлуват на територията на Месопотамия от съседния планински регион на Загрос.

Евреи

Евреите (на иврит: יְהוּדִים, йеудим; на идиш: ייִדן, иден) са последователи на юдаизма или по-общо, съставят еврейския народ (еврейската нация, известна още и като децата на Израел), етно-религиозна група, наследници на древните израилтяни. Понятието включва и тези, които са преминали през официална форма на смяна на религията към юдеизъм. Понастоящем евреите наброяват над 13 милиона, повечето от които живеят в Израел и САЩ.

Епоним

Епоним (от старогръцки ἐπώνῠμος – даващ име) е личност (реална, митологична или измислена), която дава името си на определено понятие. Произходът на термина е свързан с древна Атина, където първият от деветте архонти е давал името на годината, през която властва. По-късно в Древен Рим епоними са консулите, които управляват през съответната година.

В повечето случаи употребата на производните от епонимите понятия е неутрална. Съществуват обаче някои нюанси – например носителите на името „християни“ се гордеят с това, докато мюсюлманите възприемат по-скоро негативно употребата на думата „мохамедани“. Възможно е и двояко разбиране. Например хората, възприемащи себе си като сталинисти, виждат това название в положителна светлина, но за противниците на сталинизма то звучи като обида.

Също така е важно да се знае, че търговските марки, носещи името на създателя или производителя си, не са епоними. Форд не е епоним на автомобилите от тази марка.

Идумея

Идумея или Едом (на иврит: אֱדוֹם) е древна държава в Близкия Изток.

Разположена между Мъртво и Червено море, тя е създадена около XI век пр. Хр. от местните семити. През следващите столетия се споменава многократно в различни източници, включително в Библията. През първата половина на II век пр. Хр. Идумейското царство е завладяно от Набатея, а по-късно влиза в границите на Римската империя.

Изход (Библия)

Изход (на гръцки: ο Έξοδος; на латински: Exodus, а на на иврит: שְׁמוֹת – Шемот, Имената) е втората книга от Библията и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

Месопотамия

Месопотамия (от гръцки: Μεσοποταμία – „междуречие“), също Двуречие или Междуречие, се наричат земите, разположени между реките Тигър и Ефрат. На север граничи с планините на Армения, на юг достига Персийския залив. На запад граничи със Сирийската степ, а на изток – с планинските възвишения на Западен Иран. В тези земи благодарение на разливите на Тигър и особено на Ефрат, подобно на тези на Нил в Египет, възникват едни от най-древните цивилизации като Шумер, Акад и Асирия, а в началото на II-то хилядолетие пр.Хр. започнало обединение на почти цялата област около град Вавилон.

Мозес Хес

Мозес Хес (на немски: Moses Hess, среща се също и като Моше, както и Мориц, а най-правилно е Моисей) е един от първите германски социалисти, който оказва влияние върху Карл Маркс и Фридрих Енгелс, като е един от основателите на вулгарния комунизъм.

Мозес Хес е германски еврейски философ, младохегелианец, който въвежда термина отчуждение във философията. Един от най-ранните предвестници на ционизма (по-специално, на неговата социалистическа насока). Автор на първия значим труд в посока на алията – „Рим и Йерусалим. Последният национален въпрос.“.

Молк

Молк, мелек (финикийски , на иврит: מלך) е царски титул всред семитските народи още от древната Ебла.При древните семити царят носи този титул, който по-късно израилтяните приемат от ханаанците. Титулът се среща и всред финикийците.

Третият цар на Ебла носи името "Ебрум", което напомня библейското "Ебер" – праотец на семитите (Бит. 10:21).

Нилоти

Нилотите са група местни народи в Източна Африка, произхождащи от североизточна Африка в района на река Нил. Включва групи като динка, календжин, луо, масаи, нуер, хима, туркана и тутси. Днес нилотските народи обитават предимно Судан, Кения, Уганда, Сомалия, Египет, Етиопия, Еритрея и Чад.

Савска царица

Савската царица е владетелка на Шаба/Шева (или Сава/Саба, Сабейско царство) – древна държава, намирала се в Южна Арабия (Арабия Феликс), на територията на днешен Йемен.

Истории за нея има в Библията (Първа книга на царете и Втора книга на летописите), Корана и етиопската история. Името на Савската царица не се споменава в библейските текстове, но тя е наричана Македа в етиопската и Билкис в ислямската традиция. Други имена, които са ѝ приписвани, са Никауле или Никаула.

Сим

Сим (на иврит хакодеш – שֵׁם - Шем) е библейски патриарх, първороден син на Ной. Според сказанието в книга Битие, Ной го благославя да бъде пръв между братята си (Бит. 9:26). Живее 600 години (Бит. 11-12).

Библията стриктно упоменава потомците на Сим, основатели на бъдещите народи на земята – евреи, арамеи, еламити и др. (Бит. 10:22:32).

През 19 век личното име на Сим става епоним на понятието „семити”, въведено, за да бъде определено езиковото родство между народите, използващи или използвали т. нар. семитски езици. Между библейския разказ и понятието „семити” обаче съществуват редица разлики – например Библията причислява египтяните към потомците на ноевия син Хам, докато според въведената и съществуваща и днес терминология, езикът на древните египтяни е семитски.

Редица народи започват да смятат Сим за свой родоначалник. Например в „Анонимния Римски хронограф” (354 г.) за родоначалник на прабългарите е посочен Зиези, който е пряк потомък на Сим.

Хабиру

Хабиру (на египетски: ˁpr.w, Aper(u), Apiru; вавилонски: Ḫabiru, Chabiru) е име, дадено в различни шумерски, египетски, акадски, хетски, митанийски и угаритски източници, датирани между 21 и 12 век пр.н.е., на група народи, живеещи в Североизточна Месопотамия и Плодородния полумесец от границите на Древен Египет в Ханаан до Иран. Когато са открити първите сведения за хабиру, учените приемат, че това е библейският народ 'БРИ (от עבר), евреите. Тази хипотеза все още е предмет на дискусии, въпреки че, все повече привърженици печели теорията, че хабиру, смятани по-рано за древните евреи, са хуритски народ.

Произходът на евреите се свързва със западните семити, известни като амореи.

Ярба

Ярба или Ярбас (на старогръцки: Ίάρβας; на латински: Hiarbas) е древнолибийски северноафрикански цар на берберското племе максии или макситани (на старогръцки: Μάξυες; на латински: Maxitani), и е свързан с легендата за основаването на Картаген.

Според древните и антични автори, които предават митологичната история, през 823 г. пр.н.е. се съгласява да предостави земя за създаване на финикийската колония Картаген. В 814 г. пр.н.е. се жени за Елиса, която е по-известна като Дидона – легендарната основателка на пунически Картаген, макар съвременните археологически разкопки да установяват ограничено присъствие на мястото поне от около 1200 г. пр.н.е.

Античната легенда разказва, че Дидона Скитницата е сестра на Пигмалион, цар на Тир. След като брат ѝ – цар Пигмалион убива съпруга ѝ – Ацерба, Дидона заедно с група знатни поддръжници напуска Тир и стига до Кипър, който по това време е изцяло финикийски. Приети от местните семити, те срещат поддръжник в лицето на великия жрец на острова, който се съгласява с група древни киприоти да се присъедини към тази група в далечното ѝ плаване на запад – към северноафриканския бряг. На мястото известно като Карт Хадеш, което ще рече Нов град, те решават да изградят свой нов финикийски град, а местният цар известен като Ярба, дава съгласието си за това, като отпуска на бегълците-финикийци толкова площ, колкото може да се огради с една волска кожа, като същевременно позволява на Дидона да си избере място с такава площ и там да се засели заедно с подръжниците ѝ и придружаващите я други финикийци и киприоти. Решавайки блестящо задачата на Дидона, финикийската царица огражда достатъчно голяма площ, за да издигне стените на своя нов град. Богатствата на постепенно разрастващия се град подтикват местния цар Ярба да поиска ръката ѝ. Елиса не се осмелява да му откаже, тъй като Ярба е все още много силен и опасен противник, а Картаген пък не е в състояние да му се опълчи. Единственото, което прави Елиса на предложението което не може да откаже, е да измоли малка отсрочка от 3 месеца за и до сватбата. През това време, тя се приготвя за ритуално жертвоприношение в памет на духа на своя убит съпруг и наближавайки деня на сватбата ѝ с Ярба, финикийската царица издига висока клада пред портите на града, на която в предвидения ден за повторната ѝ венчавка се хвърля в огъня, за да се принесе в жертва за душата на първия си съпруг.

Синовете на Ной и техните потомци в Битие 10
Сим и семитите
Хам и хамитите
Яфет и яфетитите

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.