Ренесанс

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за културното движение. За рок групата вижте Ренесанс (група).

Ренесансът (от френски: Renaissance, „възраждане“), наричан също Възраждане, е културно движение, продължило приблизително от 14 век до 17 век. То възниква във Флоренция в края на Средновековието, а през следващите столетия се разпростира в Западна, Централна и Северна Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период.

Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценности и форми на гръцката и римската Античност в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата, развитието на линейната перспектива в живописта и постепенното реформиране на образователната система. Традиционно се смята, че тези промени в интелектуалния живот превръщат Ренесанса в рязък преход от Средновековието към Новото време.

Според преобладаващото мнение сред изследователите Ренесансът започва във Флоренция през 14 век.[1] Съществуват различни хипотези за предпоставките, довели до това събитие, като повечето от тях го свързват с обществените и граждански условия в града, с политическото му устройство, с меценатската дейност на влиятелната фамилия Медичи,[2] или с имиграцията на византийски учени след Падането на Константинопол.[3][4][5]

Историографията, свързана с Ренесанса, е обширна и сложна, като сред историците се води и спор за целесъобразността на използването на самото понятие Ренесанс.[6] Някои изследователи поставят под въпрос възгледа за Ренесанса като за период на културен напредък, разглеждайки го като време на песимизъм и носталгия по класическата Античност,[7] докато други акцентират върху приемствеността между Средновековие и Ренесанс.[8] Някои направо призовават за спиране на използването на понятието, като проява на презентизъм, използване на историята за възхваляване на съвременните ценности.[9]

Обща характеристика

Da Vinci Vitruve Luc Viatour
„Витрувианският човек“, Леонардо да Винчи

Ренесансът е нова за времето си културна парадигма, възникнала вследствие на кардиналните изменения на обществените отношения в Европа.

Нарастването на значението на градовете-републики води до нарастването на влиянието на съсловията, които не участват дотогава във феодалните отношения: майстори и занаятчии, търговци и банкери. Всички те са чужди на йерархичната ценностна система, създадена през Средновековието, до голяма степен – на църковната култура и нейния аскетичен дух на смиреност. Това води до появата на хуманизма – обществено-философско движение, което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции.

В градовете започват да се появяват светски центрове за изкуство и наука, чиято дейност е извън контрола на църквата. Новият светоглед перспективи се обръща към Античността, виждайки в нея пример за хуманистични и неаскетични отношения. Изобретяването в средата на 15 век на книгопечатането играе огромна роля в разпространението на античното наследство и новите възгледи по цяла Европа.

Ренесансът възниква в Италия, където първите му признаци са отбелязани още през 13 и 14 век (в дейността на семействата Пизано, Джото, Орканя и др.), но той твърдо се установява едва през 20-те години на 15 век. Във Франция, Германия и други страни, това движение започва значително по-късно. Към края на 15 век Ренесансът достига най-големия си разцвет. През 16 век назрява криза в идеите на Ренесанса, следствие на което се явява възникването на стиловете маниеризъм и барок.

Етапи

Проторенесанс

Към XIII и началото на XIV век – Николо Пизано, Арнолфо ди Камбио, Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото, Данте Алигиери.

Simone Martini and Lippo Memmi - The Annunciation and Two Saints - WGA15010
Благовещение“, галерия Уфици, Флоренция. 1333 г.

Предренесансът е тясно свързан със Средновековието, с романските и готическите традиции, този период се явява подготовка на Ренесанса. Дели се на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на XIII век във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинската катедрала.

Преди всичко изкуството на Предренесанса се появява в скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио, Андреа Пизано). Живописта е представена от две художествени школи: Флоренция (Чимабуе, Джото) и Сиена (Дучо, Симоне Мартини). Централна фигура става Джото. Художниците на Ренесанса го считат за реформатор на живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълване на религиозните форми със светско съдържание, постепенен преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличаване на реализма, изобразяване в картината на интериора.

Ранен Ренесанс

Gozzoli magi
Беноцо Гоцоли изобразява „Поклонението на влъхвите“ като тържествена процесия на придворните на Медичите.

Известни творци са Филипо Брунелески, Лоренцо Гиберти, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо, Беноцо Гоцоли и др.

Периодът на така наречения Ранен Ренесанс обхваща в Италия времето от 1420 до 1500 г. В течение на тези осемдесет години, изкуството все още не е напълно отделено от това на миналото, но опитва да примеси към него елементи, заимствани от класическата древност. Едва впоследствие, и то малко по-малко, под влиянието на все по-силно изменящите се условия на живот и култура, художниците изцяло скъсват със средновековната основа и смело използват образите от античното изкуство, както в общите концепции на произведенията си, така и в детайлите им.

Тогава, когато изкуството в Италия решително поема по пътя на подражание на класическата древност, в другите страни то дълго запазва традициите на готическия стил. На север от Алпите, а също и в Испания, Ренесансът настъпва едва в края на 15 век, и неговия ранен период продължава приблизително до средата на следващия век.

Зрял Ренесанс

Основна статия „Зрял ренесанс

Michelangelo's Pieta 5450 cut out black
Ватиканската пиета“, Микеланджело, 1499 г.: в традиционно религиозния сюжет, на първи план са изнесени прости човешки чувства – майчина любов и скръб.

1500 – 1550 г. – Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело, Джорджоне.

Третият период на Ренесанса – времето на най-пищното развитие на стиловете му – е прието да се нарича Развит, Зрял Ренесанс. Той продължава в Италия приблизително от 1500 до 1527 г. (моментът наРазграбване на Рим (1527) от войските на Карл V).

В това време центърът на влияние на италианското изкуство се премества от Флоренция в Рим, благодарение на качването на папския престол на Юлий II – човек честолюбив, смел и предприемчив, който привлича към двора си най-добрите художници на Италия, които се заемат с многобройни и важни проекти и дава пример за любов към художественото изкуство. При този папа и при неговите близки приемници Рим става като новата Атина от времето на Перикъл: в него се строят множество монументални здания, създават се великолепни скулптурни произведения, изписват се фрески и се рисуват картини, и до днес считани за шедьоври в живописта; при това и трите сфери на изкуството хармонично вървят ръка за ръка, помагайки си една на друга и взаимно въздействайки си. Сега античното изкуство се изучава с много по-голямо основание, възпроизвежда се с по-голяма строгост и последователност; спокойствието и достойнството заменят игривата красота, която представлява стремежа на предшестващия период; напомнянето за средновековното напълно изчезва, и класическия отпечатък бележи всички произведения на изкуството. Но подражанието на древността не пречи на стремежите на художниците за самостоятелност, и те, с голяма находчивост и жива фантазия, свободно преработват и променят на дела това, което считат за уместно да заимстват от античното гръко-римско изкуство.

Късен Ренесанс

16 век – Андреа Паладио, Тициан, Паоло Калиари Веронезе, Тинторето.

Късният Ренесанс в Италия обхваща периода от 1530-те до 1590 – 1620-те години. Някои изследователи причисляват към Късния Ренесанс и 1630-те години, но тази позиция предизвиква спорове сред изкуствоведите и историците. Изкуството и културата от това време са толкова разнообразни по своите прояви, че свеждането им под един знаменател може да стане само с голяма условност. Например, Британската енциклопедия [10] пише, че „Ренесансът като цялостен исторически период завършва с падането на Рим през 1527 г.“. В Южна Европа възтържествува Контрареформацията, която гледа с подозрение на всяко свободомислие, включително изобразяването на човешкото тяло и възкресяването на идеалите на Античността като крайъгълни камъни на ренесансовата идеология. Идеологическите противоречия и общото чувство на криза във Флоренция довеждат до „нервно изкуство“ на скалъпени цветове и начупени линии – маниеризма. В Парма, където работи Кореджо, маниеризмът достига едва след смъртта му през 1534 г. В художествените традиции Венеция има своя собствен път на развитие, до края на 1570-те години там работят Тициан и Паладио, чието творчество няма почти нищо общо с кризата в изкуството на Флоренция и Рим.

Северен Ренесанс

Италианският Ренесанс практически няма влияние върху другите страни до 1450 г. След 1500 г. стиловете се разпространяват по континента, но много късноготически влияния се запазват чак до настъпването на епохата на барока.

Периодът на Ренесанса на територията на Нидерландия, Германия и Франция е прието да се отделя в отделно стилово направление, имащо някои различия с Ренесанса в Италия, и което се нарича Северен Ренесанс.

Hypne2pg
„Любовна агония в съня“ (1499 г.) – едно от най-висшите достижения на ренесансовото книгопечатане.

Най-значимите стилови различия в живописта са: за разлика от Италия, тук дълго се съхраняват традициите и обичаите на готическото изкуство, по-малко внимание се отделя на античното наследство и познанието на анатомията на човека.

Водещите представители са Албрехт Дюрер, Ханс Холбайн Младши, Лукас Кранах Стари и Питер Брьогел Стария. От предренесансовия дух са проникнати и някои произведения на майстори на късната готика като Ян ван Ейк и Ханс Мемлинг.

В исторически план

Нарича се преломна епоха, защото в периода 14 – 17 век общественото и културното развитие на европейските страни излиза от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс – възраждане е възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси започват около 13 век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат специфични обществено-стопански отношения, оформят се буржоазията и интелигенцията. Това е периодът на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз, Микеланджело Буонароти и други бележити творци и учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, Великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическо, политическо и културно отношение.

Наука

Hans Holbein d. J. 065
Портрет на Томас Мор от Холбайн, 1527

Развитието на знанията през 14 – 16 век съществено повлиява на представата на хората за света и мястото на човека в него. Великите географски открития, хелиоцентричната система на Николай Коперник променят представата за размерите на Земята и нейното място във Вселената, а работите на Парацелз и Андреас Везалий, в които за първи път след античността за направени опити за изучаване на строежа на човешкото тяло и процесите, протичащи в него, полагат началото на научната медицина и анатомията.

Големи промени настъпват и в обществените науки. В творбите на Жан Боден и Николо Макиавели историческите и политически процеси за първи път се разглеждат като резултат от взаимодействието на различни групи от хора и техните интереси. Предприети са опити за откриване на „идеалното“ обществено устройство, като „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на Слънцето“ на Томазо Кампанела. Благодарение на интереса към Античността са възстановени,[11] проверени и отпечатани много антични текстове. Почти всички хуманисти, така или иначе, се занимават с изучаването на класически латински и древногръцки език.

Като цяло, преобладаващата пантеистична мистика в тази епоха на Ренесанса създава неблагоприятен идеологически фон за развитието на научното познание.

Окончателното оформяне на научния метод и последвалата научна революция през 17 век, са свързани с движението на Реформацията.[12]

Философия

През 15 век (от 1459 г.) във Флоренция се възражда Платоновата академия в Кареджи.

"The School of Athens" by Raffaello Sanzio da Urbino
Атинската школа“ – най-известната фреска на Рафаело (1509 – 10 г.)

Философи от епохата на Ренесанса

Изкуства

Литература

Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.

Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.

За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианския поет Данте Алигиери (1265—-1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“.

Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304 – 1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот. През 14 – 16 век италианската литература преживява разцвет – лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313 – 1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469 – 1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474 – 1533) и Торквато Тасо (1544 – 1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.

Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.

С епохата на Ренесанса е свързана появата на национални литератури – за разлика от литературата през средните векове, създавана предимно на латински. Широко разпространение получават театъра и драмата. Най-известните драматурзи на това време са Уилям Шекспир (1564 – 1616, Англия) и Лопе де Вега (1562 – 1635, Испания).

Сценография

Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства.

Архитектура

Karlsruhe schloss gottesau
Замъкът Готезау в Карлсруе, сграда от периода на Ренесанса

Ренесансът в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век, преминавайки през проторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13 – 14 век) с обособяването на Сиенска школа, Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл.

Известни архитекти

  • Филипо Брунелески (1377 – 1446) – основоположник на ренесансовата архитектура, разработва теорията на перспективите и архитектурната ордерна система, връща в строителната практика много елементи на античната архитектура, създава първите от много столетия куполи (Флорентинския събор), и до днес доминиращ в панорамата на Флоренция.
  • Леон Батиста Алберти (1402 – 1472) – теоретик на ренесансовата архитектура, създател на цялостната ѝ концепция, преосмисля мотиви от раннохристиянските базилики от времето на Константин Велики, в Палацо Ручелаи създава нов тип градска резиденция с фасада, обработена с рустика и разделени от няколко пиластри.
  • Донато Браманте (1444 – 1514) – пионер на архитектурата на Зрелия Ренесанс, майстор на центричните композиции с идеално измерени пропорции.
  • Микеланджело Буонароти (1475 – 1564) – най-известния архитект на Късния Ренесанс, ръководи грандиозни строителни работи в папската столица; в неговите постройки пластичното начало се изразява в динамични контрасти, във величествена тектоника, предвещаваща изкуството на барока (събора Свети Петър, стълбите на библиотека Лауренциана).
  • Андреа Паладио (1508 – 1580) – родоначалник на първата фаза на класицизма, известна като паладианство; с отчет на конкретните условия, безкрайно използва различни съчетания на ордерните елементи; поддръжник на откритата ордерна архитектура, която служи като хармонично продължение на окръжаващата среда, природна или градска (Паладиевите вили); работи във Венецианската република.

Зад пределите на Италия италианското влияние се наслоява върху местните средновековни традиции, пораждайки национални ренесансови стилове. За иберийския Ренесанс е характерно съхранението на готическото и мавританското наследство (виж платереско и мануелино). Във Франция, епохата на Ренесанса оставя паметници във вид на причудливо декорираните луарски замъци с готически наклонени покриви; за еталон на френския ренесанс се счита Шамборския замък на Франциск I. В елизабетинска Англия архитектът Робърт Смитсън проектира рационално-праволинейни жилищни сгради с огромни прозорци, заливащи интериора със светлина (Лонглит, Хардуик хол).

Музика

В епохата на Ренесанса професионалната музика губи характера си на чисто църковно изкуство и изпитва влиянието на народната музика, прониква ново, хуманистично отношение към света. Високо ниво достига изкуството на вокалната и вокално-инструменталната полифония в творчеството на представителите на Арс нова („Ново изкуство“), в Италия и Франция – през 14 в., в по-новите полифонични школи: английската – 15 в., нидерландската – 15 – 16 в., римската, венецианската, немската, полската, чешката и др. – 16 в.

Concert by Lorenzo Costa
Лоренцо Коста – Концерт с Лютня – един от най-популярните музикални инструменти от епохата на Ренесанса

Появяват се различни жанрове на светското музикално изкуство – фротола и виланела в Италия, вилянсико в Испания, балада в Англия, мадригалът, възникнал в Италия (Лука Маренцио, Якоб Аркаделт, Джезуалдо да Веноза) и получил повсеместно разпространение, френската многогласна песен (Клеман Жанекен, Клод Лежьон). Светските хуманистични стремежи проникват и в култовата музика – при франко-фламандските майстори (Жоскен де Пре, Орландо ди Ласо), в изкуството на композиторите от венецианската школа (Андреа Габриели и Дж. Габриели).

В периода на Контрареформацията се разглежда въпроса за избягването на многогласието в религиозния култ, и само реформата на главата на римската школа Джовани Пиерлуиджи де Палестрина съхранява полифонията за католическата църква – в „очистен“, „прояснен“ вид. Заедно с това в изкуството на Палестрина намират отражение и някои ценни завоевания на светската музика от епохата на Ренесанса.

В Италия разцъфтява изкуството на изготвяне на лъкови инструменти, притежаващи богати изразителни възможности. Сблъсъкът на различни естетични възгледи се проявява в „борбата“ между два типа лъкови инструменти – виолата в аристократичните среди, и цигулката – инструмент с народен произход. Епохата на Ренесанса завършва с появата на нови музикални жанрове – соловите песни, кантата, оратория и опера, способстващи за постепенното утвърждаване на хомофонния стил.

Създава се първата опера („Дафне“) – по текст на Отавио Ринучини и композитори – Качини и Пери – 1598 г.

Представители

Сред ярките представители на Ренесанса са:

Ренесансови школи

Историография на Ренесанса

Терминът е за първи път използван ретроспективно от италианският художник и критик Джорджо Вазари (1511 – 1574) в неговата книга Жизнеописания на най-известните живописци, ваятели и архитекти (публикувана 1550). В нея Вазари прави опит да дефинира, това което той нарича прекратяване на варварството и недодялаността на готическото изкуство: изкуствата били в упадък след рухването на Римската империя и едва с тосканските художници, като Чимабуе и особено Джото (1267 – 1337) започва отново ход напред и възраждане на италианското изкуство, основно дължащ се на преоткриването на изкуството на античността.

Все пак думата Ренесанс придобива популярност едва през 19 век, когато френската дума Renaissance бива разпространена, като описание на културното движение, започнало в късния 13 век. Специфично Ренесансът е за първи път дефиниран от френския историк Жул Мишле (1798 – 1874), в неговата История на Франция, публикувана 1855 г. За Мишле Ренесансът е по-скоро развитие в науката, отколкото в изкуството и културата и това е период, който се простира от Колумб до Коперник и Галилео Галилей, т.е. от края на 15 век до средата на 17 век. Мишле прави разлика между това, което той нарича „странните и плашещи“ Средни векове и демократичните ценности, които той като републиканец, провижда като характерни за Ренесанса. Като френски националист Мишле разбира Ренесанса предимно като френско движение.

Швейцарският историк Якоб Буркхард (1818 – 1897) в своята книга Културата на италианския Ренесанс, обратното, дефинира Ренесанса като периодът между Джото и Микеланджело в Италия, т.е. между 14 век и средата на 16 век. Той вижда в Ренесанса проявата на модерния дух на индивидуализма, който е бил задушен през средните векове. Неговата книга е била доста популярна и е влиятелна и за днешното разбиране на Италианския Ренесанс. При все това Буркхард е бил обвиняван, за това че е създал една виггеанска линеарна перспектива по отношение на Ренесанса, виждайки в него основите на модерния свят.

В последно време историците изпитват все по-малко желание да дефинират Ренесанса като историческа епоха и дори като кохерентно културно движение. Например Рандолф Старн казва:

“Повече от период с определено начало и край, и консистентно съдържание помежду двете, Ренесансът може (и обикновено е виждан) като движение от практики и идеи, към които специфични групи и отъждествявани личности откликват по различен начин в различни времена и на различни места. В този смисъл, това е мрежа от разнообразни, понякога срещащи се в определени точки, понякога конфликтуващи култури, но не и единна, времево-ограничена култура.“

Библиография

  • Якоб Буркхарт, Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Превод от немски език Харитина Костова-Добрева. София: Наука и изкуство, 1987, 804 стр.
  • Питър Бърк, Ренесансът. Превод от английски език Данчо Господинов. София: Кралица Маб, 1996, 136 стр.
  • Симеон Хаджикосев, Западноевропейска литература – ч.1 (бел.ред. Средновековие и Ренесанс в литературата). София: Сиела, 2000.
  • Джери Бротън, Ренесансът. Превод от английски език Владимир Ганев. София: Захарий Стоянов, 2007, 240 стр.
  • Х. У. Джансън, Антъни Джансън, История на изкуството – том 3. Ренесанс. София: Елементи, 2014, 270 стр.

Източници

  1. Burke, P., The European Renaissance: Centre and Peripheries (Blackwell, Oxford 1998)
  2. Strathern, Paul The Medici: Godfathers of the Renaissance (2003)
  3. Encyclopedia Britannica, Renaissance, 2008, O.Ed.
  4. Har, Michael H. History of Libraries in the Western World, Scarecrow Press Incorporate, 1999, ISBN 0810837242
  5. Norwich, John Julius, A Short History of Byzantium, 1997, Knopf, ISBN 0679450882
  6. Brotton, J., The Renaissance: A Very Short Introduction, OUP, 2006.
  7. Huizanga, Johan, The Waning of the Middle Ages (1919)
  8. Starn, Randolph. "Renaissance Redux" The American Historical Review Vol.103 No.1 p.124 (Subscription required for JSTOR link)
  9. The Idea of the Renaissance, Richard Hooker, Washington State University Website (Посетен на 2 май)
  10. Competition-from-Mannerism
  11. [1]
  12. Лекция 7. Научное знание в эпоху Возрождения. Часть 1

Външни препратки

Английски Ренесанс

Английски ренесанс е термин за културното развитие в Англия от ранния 16 до ранния 17 век. Свързва се с Ренесанса в Европа, започнал в Северна Италия през 14 век.

Поети като Едмънд Спенсър създават творби, демонстриращи повишен интерес към разбирането на английските християнски вярвания, като например алегоричното представяне на рода Тюдор в „Кралицата на феите“. Драматурзи като Кристофър Марлоу и Уилям Шекспир създават театралната представа за английските възприятия за живота, смъртта и историята. Към края на царуването на династията Тюдор философи като Томас Мор и Френсис Бейкън публикуват своите идеали за човечеството и възгледите си за идеалното общество. Премахвайки астролозите и алхимиците, Англия се приближава до модерната наука чрез появата на емпиризма, предшественик на научния метод.

Експресионизъм

Експресионизмът (на латински: expressio, израз) е течение в европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на 20 век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции. Терминът е изкован през 1911 г. от германския писател и публицист Херварт Валден, за да обозначи не толкова ново движение в изкуството, колкото светоусещането на новото поколение творци. В научно обращение е въведен от германския художествен критик Вилхелм Ворингер.

Зрял ренесанс

В историята на изкуството, под Зрял ренесанс (наричан още Висок ренесанс и Развит ренесанс) се разбира периода на апогей на визуалните изкуства по времето на Италианския ренесанс. Традиционно за начало на Зрелия ренесанс се приемат 90-те години на 15 век, когато Леонардо да Винчи създава своята "Тайната вечеря" в Милано, а във Флоренция умира Лоренцо де Медичи. Край на периода поставя опожаряването на Рим (1527) от Карл V. Терминът е използван за първи път в Германия (Hochrenaissance) в началото на 19 век и в основата му е "високия стил" на картините и скулптурите описани от Йохан Йоаким Винкелман. През последните двадесет години употребата на термина е критикувана в академичните среди поради прекаленото опростяване на артистичното развитие, като се игнорира историческия контекст, а фокуса се поставя само върху няколко емблематични творби.

Изкуство

Изкуството (на старобългарски: искоусъ – опит, изпитание) е разнообразна гама от човешки дейности и произведения, създадени с естетична цел, но също така и комуникативна чрез визуални, слухови или изпълнителни материали, изразяващи въображаемите и техническите умения на автора, предназначени да бъдат оценени заради тяхната красота и емоционален заряд. В най-общата си форма тези дейности включват създаването на произведения на изкуството, критика към вида изкуство, изучаването на историята на изкуството и естетическото разпространение на изкуството.

Изкуството е компонент на културата, което отразява разбирането за икономическите и социални основи, както и предаването на идеи и ценности, присъщо на всяка човешка култура в пространството и времето. Обикновено се смята, че с появата на хомо сапиенс, изкуството първоначално придобива ритуална функция, магическа или религиозна (палеолитното изкуство), но тази функция се променя с развитието на човешките същества, придобива естетически компонент и социална функция, както и образователна, търговска или просто декоративна.

Изкуство на Византия

Византийското изкуство е историко-регионален тип изкуство, входящ в историческия тип средновековно изкуство. То е съвкупност от различни ромейски изкуства, обединени под общо название. Византийското изкуство е силно повлияно от православните и християнските норми и влияе върху развитието на българското средновековно изкуство.

Кубизъм

Кубизмът е течение в изкуството, което се характеризира с пълно отрицание на класическата концепция за красотата. Не се спазват пропорциите, органичната цялост и завършеността на живите модели и материалните обекти. Вместо обектите да се разглеждат от един фиксиран ъгъл, те се раздробяват на множество фасети, така че могат да се видят няколко различни аспекта едновременно.

Движението води началото си от 1906 г. и неговите първи представители са французинът Жорж Брак и испанецът Пабло Пикасо. И двамата живеят в парижкия квартал Монпарнас и са повлияни от творбите на Пол Сезан, африканското племенно изкуство и либерийската скулптура.

Терминът „кубизъм“ е използван за пръв път през 1908 г. от френския критик Луи Воксел. Той бързо придобива гражданственост, въпреки че Жорж Брак и Пабло Пикасо дълго време се въздържат от употребата му.

Маниеризъм

Маниеризмът е период в историята на изобразителното изкуство. Развива се около 1520 г. като продължение на Зрелия ренесанс. Продължава до около 1580 г. в Италия, когато Барокът започва да го измества, но Северният маниеризъм се задържа до началото на 17 век.

Стилистиката на Маниеризма обхваща различни подходи повлияни от и в отговор на хармоничните идеали, свързвани с художници като Леонардо да Винчи, Рафаело и ранния Микеланджело. Докато Зрелият ренесанс изучава хармоничните идеали, Маниеризмът отива крачка напред. Той се отличава с интелектуалната си изтънченост, както и с изкуствените (като противовес на естествените) качества. Маниеризмът фаворизира композиционното напрежение и нестабилност и отхвърля баланса и яснотата на ранната ренесансова живопис. Маниеризмът в литературата и музиката се отличава с богатия си стил и интелектуалната си изтънченост.

Дефиницията на Маниеризма и вътрешната му периодизация продължават да се предмет на спорове сред историците. Някои учени включват в него някои ранни модерни форми в литературата (особено в поезията) и музиката от 16-ти и 17 век. Терминът се използва и за някои късни готически художници, работещи в Северна Европа между 1500 и 1530 г., особено Антверпенските маниеристи – независима от италианското движение група. Маниеризмът се използва по аналогия и за Сребърния век на латинската литература.

Назарени

Назарени се наричат група немски художници от началото на 19 век, които се стремят да възродят правдивостта и духовността в християнското изкуство. Името назарени идва от едно присмиване към тях, заради склонността има да се обличат и подстригват в библейски стил.

Немски Ренесанс

Германският Ренесанс, част от Северен Ренесанс, е културно и артистично движение, разпространявано сред германските мислители през XVI и XVI в., което произхожда от Италианския Ренесанс. Много области в изкуството и науката били повлияни, поради разпространението на ренесансовия хуманизъм към различните германски държави и княжества. Настъпил напредък в областта на архитектурата, изкуствата и науките. В Германия настъпили две епохи на човешко развитие, които ще доминират през 16 век из цяла Европа. Това са книгопечатане и Протестантската реформация.

Един от най-важните немски хуманисти е Конрад Келтис (1459-1508). Келтис учи в Кьолн и Хайделберг, а по-късно пътува из цяла Италия, събирайки латински и гръцки ръкописи. Силно повлиян от Тацит, той използва книгата му Germania, за да представи немската история и география. Но в крайна сметка посвещава времето си на поезията, в която възхвалява Германия по време на Римската империя на латински. Друга важна фигура за Германския Ренесанс е Йоханес Ройхлин (1455-1522), който учи на различни места в Италия и по-късно преподава гръцки. Той изучава еврейския език, като се стреми да пречисти християнството, но срещнал съпротива от църквата.

Най-значимият немски ренесансов художник е Албрехт Дюрер, известен със своята графика в дърворезбата и гравиранетов рисунки и рисувани портрети, които се разпространяват из цяла Европа. Важната архитектура на този период включва резиденцията Ландсхут, замъка Хайделберг и кметството в Аугсбург.

Портрет

Портрет (от френски: portrait – „изображение“) е художествено, артистично и единично изображение на човек в статично положение. То може да е рисунка, фотография или описание на литературен герой. Най-важното при портрета е лицето и неговото изражение. Целта е не само да се пресъздаде външна прилика с модела, но и да се улови душевното му състояние и дори да се предаде характера му.

Ранна нидерландска живопис

Ранната нидерландска живопис (рядко старонидерландска живопис) е един от етапите на Северния Ренесанс, в ерата на нидерландската и в частност, фламандската живопис, която обхваща от историята на европейското изкуство приблизително един век, с начало втората четвърт на XV век.

Изкуството на късната готика се сменя по това време с ранния Ренесанс. Ако късната готика, появила се във Франция, създава универсален език на художествената форма, в която са внесли своя принос и много нидерландски майстори на живописта, в описвания период на територията на Нидерландия се образува ясно разпознаваема самостоятелна живописна школа, за която е характерен един реалистичен маниер на рисуване, намиращ израз преди всичко в жанра на портрета.

Рококо

Рококо (на френски: rococo, от френски: rocaille – раковина) е стил в изобразителното изкуство и архитектурата, възникнал в началото на 18 век във Франция. Разпространява се главно в Западна и Централна Европа, но също така и в Русия. След Франция, най-широко приложение стилът намира в Германия. Отличава се с грациозност, лекота и интимно-кокетен характер. Заменя тежкия барок. Рококото е логически резултат от неговото развитие, но в същото време е и негов антипод. Докато барокът въплъщава монументалната тържественост, рококо предпочита изяществото и лекотата. Тъмните, пищни цветове, тежката позлата на бароковия декор се сменят със светли тонове – розово, синьо, зелено и бяло. Към средата на 18 век, рококото постепенно заглъхва, за да отстъпи място на неокласицизма.

Руан

Руа̀н (на френски: Rouen, IPA: [ʁwɑ̃]) е град в Северна Франция, център на регион Нормандия. Разположен е на река Сена и през Средновековието е един от най-големите градове в Западна Европа.

Северна Европа

Сѐверна Евро̀па е термин за северната част от Европа, макар че точните граници са неясни и размити и определянето варира. Ето и следните дефиниции:

Дания, Финландия, Исландия, Норвегия и Швеция както и Аландските острови, Фарьорски острови, Ян Майен, Шпицберген.Макар политически и исторически да са близко до Северна Европа Гренландия въпреки това географски е по-близка до континента Северна Америка. Покрай това заедно с някои от по-долу изброените варира определянето за региона:

Прибалтийските републики: Естония, Латвия и Литва

Британските острови: Остров Великобритания, Нормандски острови, Остров Ман (виж също и Западна Европа)

Ирландия

Гранични зони или в близост до Балтийско море и Северно море т.е. Северозападна Русия (включително Калининград), Северна Полша, Северна Германия, Холандия, Белгия, Люксембург и френския регион Север-Па дьо Кале

Понякога и Ленинградска област, Република Карелия и Мурманска област (виж също и Източна Европа)Обединените нации определят Северна Европа като:

Дания

Фарьорски острови (Дания)

Естония

Финландия

Оланд (Финландия)

Исландия

Ирландия

Ман

Литва

Латвия

Норвегия

Шпицберген и Ян Майен (Норвегия)

Швеция

Великобритания

Гърнси и Джърси (Великобритания)

Преди 19 век терминът „Северен“ е бил обикновено със значение Северна Европа в смисъл, че включва скандинавсите страни, Европейска Русия, Прибалтийските републики (в това време Лифландия и Курландия) и Гренландия.

В ранната ера когато Европа била доминирана от Средиземноморския регион (т.е. Римската империя) всичко, което не е близо до това море е било Северна Европа включително Германия, Ниската земя (виж Холандия) и Австрия. Това значение е все още употребявано и днес в някой контекст като дискусията за Северния ренесанс.

Символизъм

За символизма в поезията и литературата виж символизъм (литература).Символизмът е направление в изкуството, възникнало в края на 19 век във Франция и Белгия и разпространило се през следващите години в други части на Европа. Символизмът се проявява най-вече в поезията, но оказва влияние и на изобразителното изкуство, музиката, прозата, театъра.

Символизмът възниква до голяма степен като реакция срещу натурализма и реализма. За разлика от тези течения, опитващи се да изобразяват реалността, символизмът акцентира върху духовността, въображението и сънищата, върху приказката и мита.

За начало на европейския символизъм започва да се говори след сонета на Шарл Бодлер „Съответствия“. Приема се, че той е основополагащ за символизма. Именно Бодлер създава темата за универсалните аналогии, според която целостта е осъществена посредством мистическа връзка между нещата. Тази връзка се долавя интуитивно от твореца и се изразява чрез символите.

Средновековие

Средновековие, или Средни векове, е средният период от схематичното разделяне на европейската история на 3 периода: Античност, Средновековие и Ново време.

Тази схема е въведена от Кристоф Селариус още през 1688 година. Той счита, че Средновековието започва през 395 година – с разделянето на Римската империя на Източна и Западна, и завършва през 1453 година с падането на Константинопол. Характеризира се с феодалния обществен строй и огромното значение на християнската религия и църква за духовния, културен, обществен и политически живот в европейските държави.

Поставянето на точна дата както на началото, така и на края на Средновековието се оказва проблематично и трудно. Обикновено от историците се приема за негово начало краят на Западната Римска империя (5 век или по-точно 476 година), а за негов край – възходът на националните монархии, европейските отвъдморски открития, разпространението на книгопечатането, възраждането на класическите форми (известно като Ренесанс) през 15 век в Италия и началото на 16 век в Северна Европа, както и протестантската Реформация, започнала през 1517 година. Някои историци приемат годината 1492 г. за края на Средновековието поради няколко причини – откритието на Америка от Христофор Колумб, падането на Византийската империя, изобретяването на печатната преса и края на Стогодишната война. Всички тези явления отбелязват началото на Новата европейска история.

Самото название Средновековие води началото си от 15 век, когато хуманистите се опитват да разграничат собствената си епоха и наричат времето между Античността и 15 век със следните имена: media tempestas (на латински: средно време; 1469 г.), media antiquitas (на латински: средна античност; 1494 г.), medium tempus (на латински: средно време; 1531 г.), saeculum medium (на латински: среден век; 1596 г.). Най-вероятно за пръв път Средните векове са наречени така от Леонардо Бруни в неговата „Historia Florentini populi“.От своя страна Средновековието се разделя от гледна точка на социокултурните и геополитически процеси в Европа на латинско и византийско средновековие – историческите процеси във Византия протичат различно от тези в западната част на тогавашна Европа.

От гледна точка на хронологичното развитие на феодалния строй и християнството Средновековието се дели на Ранно, Развито и Късно.

Тициан

Тициано Вечели или Вечелио (на италиански: Tiziano Vecelli, Tiziano Vecellio), по-познат като Тициан, е един от най-известните художници от Венецианската школа през късния Ренесанс. Обикновено приживе е наричан ди Кадоре, от името на рожденото му място, а също и Божествения.

Ягелони

Ягелоните (на полски: Jagiellonowie; на литовски: Jogailaičiai) са династия полски крале (1386 – 1572) и велики литовски князе (1377 – 1572). Основана е Владислав II, велик литовски княз, който през 1386 приема християнството и името Владислав, жени се за полската принцеса Ядвига и е корониран крал на Полша с името Владислав II Ягело. Династията управлява няколко региона в централноевропейски страни между XIV и XVI век.

Полският „Златен век“, периодът на управление на последните двама ягелонски крале Зигмунт I и Зигмунт II, или по-общо целия XVI век е най-често свързван с възхода на културата на полския ренесанс. За културното процъфтяване свидетелства просперитетът на елита в центрове като Краков и Гданск.

Направления в западното изкуство
Средновековие
Ренесанс
XVII век
XVIII век
XIX век
XX век
XXI век
Свързани статии

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.