Психология

Не бива да се бърка с психиатрия.

Психологията (от гръцки: ψυχή душа, дух, пеперуда, λόγοςнаука) е научна дисциплина, изучаваща умствените процеси и също така поведението на хора или животни, като често прилага научния метод при лабораторни изследвания.[1] Психологията обхваща също прилагането на това знание в различни сфери, включително проблеми от ежедневния живот и лечение на психически заболявания.

Основни обекти на изследване на психологията са възприятията, познавателната способност, вниманието, емоциите, мотивацията, функционирането на главния мозък, психологията на личността, поведението и междуличностните отношения. Някои учени, особено привържениците на дълбинната психология, включват в този списък и несъзнаваното. В своите изследвания психолозите използват емпирични методи за определяне на причинните и корелационни връзки между различни психосоциални променливи. В допълнение или вместо емпиричните и дедуктивни методи, някои клинични психолози разчитат на интерпретация на символи и други индуктивни техники.

Макар че психологическото познание обикновено се използва за оценка и третиране на проблеми с психическото здраве, то служи и за разбиране и разрешаване на проблеми от много други области. Голямото мнозинство от психолозите работят в областта на клиничната, консултативната и училищната психология, но също и на индустриалната и организационна психология и други области,[2] като възрастова, спортна, медицинска и юридическа психология.

История

Wilhelm Wundt
Вилхелм Вунд
Wm james
Уилям Джеймс
Jung 1910
Карл Густав Юнг
Ivan Pavlov nobel
Иван Павлов

Корените на психологията

Първото философско учение за душата се нарича анимизъм (от латински: anima – душа). Според него душата е независима същност, отделена от тялото и способна да управлява всички живи и неживи предмети. То възникнало около 10 000 г. п.н.е. Чрез това учение древните си обяснявали каква е разликата между будния и заспалия човек, между живия и мъртвия. Духовете им давали добро обяснение за това, тъй като смятали, че те са всеобхватни и владеят всичко във Вселената. Така например, считали, че душата е напуснала мъртвия завинаги, а при заспалия душата му временно се е изселила и се връща при него на сутринта.[3][4]

Според основоположниците на атомическото учение Левкип и Демокрит светът е изграден от множество малки неделими частици, наречени атоми. Най-малките и най-подвижните от тях са атомите на душата. Според това учение всичко е възникнало от взаимодействието на невидими тела, като атомите се сблъсквали, отскачали и свързвали в безкрайната празнота. Атомистите отричали божествената намеса в сътворението на всичко, твърдейки, че светът е изцяло създаден от физическо взаимодействие на тела и частици. Аристотел в своя трактат „За душата“[5] обяснява чрез динамиката на атомите процесите на възприятие, памет, мисъл, сънища.

Според идеализма душата е безсмъртна (тоест, приема идеята за прераждането) и нематериална, тя усеща, мисли, помни и преживява. Душевните явления се разделят на разум (в главата), мъжество, или воля (в гърдите) и въжделение, или мотивация (в коремната кухина). Защитава идеята, че психиката е свръхествествено явление, което не може да бъде обяснено с материална причина.

Механистическото учение възниква за първи път през XVII век и според него всички естествени процеси се определят на механическо равнище и се обясняват от законите на физиката, химията, математиката и др. Отрича се съществуването на вътрешния свят. Емпиризмът (от емпирия – опит) е учение от началото на XVIII век, според което знанието се придобива само чрез чувствения опит. Според основателят му Джон Лок човек се ражда като „чиста дъска“ (на латински: tabula rasa), върху която времето може да запише различни неща. Според това разбиране човек не се ражда добър или лош, умен или глупав, а именно социалната му среда формира качествата, талантите и пороците му.

Първата употреба на термина „психология“ е често приписвана на германския схоластичен философ Рудолф Гьокел и е публикувана за пръв път през 1590 година. Повече от шест десетилетия по-рано хърватският хуманитарист Марко Марулич използва термина в заглавието на творба, която впоследствие е загубена. Това вероятно не е първата употреба на термина, но е най-ранната документирана такава. Терминът не става популярен докато германския идеалистически философ Кристиян Волф (1679 – 1754) не го използва в своята Psychologia empirica and Psychologia rationalis (1732 – 1734).

Съвременната психология

През 1879 г. германецът Вилхелм Вунд, често определян като основоположник на експерименталната психология, създава първата в света психологична лаборатория в Лайпцигския университет.[6] Основен метод на изследване в нея е интроспекцията или самонаблюдение. През 1904 г. двама от българските ученици на Вунд създават първата в България лаборатория по психология в Софийския униврситет „Св. Климент Охридски“.

През 1880 г. американският философ Уилям Джеймс публикува книгата си „Принципи на психологията“,[7] в която очертава много от основните въпроси на психологията. Школата на Джеймс става известна като функционализъм и се занимава с ролята на разума за адаптиране на организма към обкръжаващата го среда. Други учени с по-значителен принос към психологията на 19 век са германецът Херман Ебингхаус, пионер в експерименталните изследвания на паметта, който открива кривите на научаване и забравяне,[8] и руският физиолог Иван Павлов, който открива ролята на условните рефлекси в процеса на учене.[9]

През 90-те години на 19 век австрийският невролог Зигмунд Фройд създава метод на психотерапия, известен като психоанализа. Разбиранията на Фройд за ума са базирани на интроспективните методи и интроспекцията и се фокусират главно в разрешаване на умствени проблеми и психопатология. Теориите на Фройд стават много известни, главно защото разглеждат теми като сексуалността и въздържанието от научна гледна точка. Тези теми били табу по онова време и Фройд ги поднася за свободно обсъждане в обществото. Въпреки че днес теориите на Фройд търпят силна критика и не се използват широко в съвременните психологични отдели, неговата идеи за приложението на психологията като медицинско лечение имат своята стойност.

Отчасти като реакция на съзнаваното и неосъзнаваното в психологията на Фройд и фокусирането му върху възстановяване на детските спомени, през първите десетилятия на 20 век възниква бихевиоризмът. Създаден от психолози като Джон Уотсън и Едуард Толмен, бихевиоризмът почива на изучаване на животинското поведение. Според бихевиористите психологията трябва да е наука за поведението, за поведенческите актове, а не за ума и отхвърлят идеята, че умствени идеи като вярванията, желанията или целите трябва да се изучват научно. Бихевиоризмът оказва голямо влияние в психологията през първата половина на 20 век.

Гещалтпсихологията, създадена също през първите десетилетия на 20 век от Макс Вертхаймер изучава възприятието като цялостен образ и характеристиките на обучението. Хуманистичната психология възниква през 50-те години на 20 век. Тя налага феноменологичен поглед върху човешкия опит и се опитва да разбере човешките същества и поведението им чрез проучване на качествата им. Поставя акцент върху личността като уникална ценностна система. С развитието на компютърните технологии възниква уподобяването на мозъчните функции на процесите за обработка на информацията в компютрите. Този подход, заедно с научния метод за изучаване на мозъка и вярата в различните вътрешни състояния на мозъка, извеждат когнитивизма като господстващ модел на ума.[10] Изучаването на връзките между мозъка и нервната система става по-популярно.

Обект и предмет на психологията

Психологията описва и се опитва да обясни психиката - несъзнаваното, съзнанието, психичните явления (процеси, свойства и състояния), поведението и социалното поведение. Емпиричната психология е посветена главно на описване на човешкия опит и поведение. През последните 20 години психологията започна да изследва връзката между съзнанието и мозъка или нервната система. Все още не е ясен начинът, по който си взаимодействат: дали съзнанието определя състоянията на мозъка или състоянията на мозъка определят съзнанието, или и двете?

Обект на Психологията е психичният живот като цяло, психичните явления и поведението на индивида. Но не всичко, което се отнася към тях е и предмет на науката Психология. Това е така, защото не всичко в психичния живот на даден етап от развитието на индивида може да бъде достъпно за наблюдение и изследване. Предметът на Психологията се отнася до отделни нейни части от самия обект. Предмети на изучаване могат да бъдат: страни от поведенческия репертоар, нагласите, стереотипите, предразсъдъците, емоциите, възприятията, мисленето, паметта, съзнанието, волята, сфери от емоционалното или моралното развитие и др. [11]

Основни дялове на съвременната психология

Психологията може условно да се раздели на два относително самостоятелно развиващи се направления на научните изследвания – фундаментален и приложен.

Фундаментален дял

Резултатите от изследванията на фундаменталната психология имат общо значение за разбирането и обяснението на поведението на хора и животни.

Биологична психология

Hypothalamus
Магнитно-резонансна томография на човешки главен мозък – стрелката показва разположението на хипоталамуса

Биологичната психология е научно изследване за биологичните корени на поведението и състоянията на ума. Поведението се контролира от централната нервна система, затова е важно да се изучи как функционира мозъка, за да бъде разбрано поведението.

Възрастова психология

Фокусира се върху развитието на човешкия ум през жизнения му път и се опитва да разбере как хората започват да възприемат, разбират, действат и как тези процеси се променят с възрастта им. Изследванията на деца включват много уникални методи като специално разработени игри и постановки, които са както приятни за децата, така и полезни за учените. Измислени са начини за проучване дори на новородени.

Генетическа психология

Генетическата психология изучава наследствените механизми на психиката и поведението и доколко наследствеността има значение във формирането на личността.

Диференциална психология

Диференциалната психология изучава индивидуалните различия в психическите процеси и поведението на хората и причините за тяхното възникване и развитие. Включва изучаването на знанията, способностите, настроенията. Възникнала е в опит да се измери интелигентността, но сега се фокусира върху измерването на личността, настроенията и вярванията, професионални постижения и здравни въпроси. Измерването на тези феномени е трудно и са възникнали много нови методи в опит да се определят тези феномени.

Зоопсихология и сравнителна психология

В българската и руската наука зоопсихологията е този вид психология, която търси отговорите на въпроси като могат ли животните да изпитват емоции, да мислят, имат ли съзнание. Занимава се с цялостната психика на животните и как тяхната нервна система влияе на поведението им. На английски този тип психология е известна под названието comparative psychology или компаративна (сравнителна) психология и има по-различен обсег от зоопсихологията в изследванията, които тук са свързани не толкова с фокусирането върху психология на животните, колкото в сравнителния подход между човешката психология и тази на животните от гледна точка на възможни еволюционни връзки.

Компаративната психология се занимава с изучаването на поведението и умствения живот на животните, свързана е с дисциплини извън психологията, които изучават поведението на животните като етологията. Макар, че полето на психологията е основно заинтересовано от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания. Това или като предмет сам по себе си (например възприятие при животните и етология) или със силно ударение върху еволюционните ръзки, а понякога по-скоро спорно като начин за вникване в човешката психология. Това се постига с начините на сравняване или чрез животинските модели на емоции и поведенчески системи, като наблюдавани в неврологията, например неврология на афектите и социалната неврология.

Когнитивна психология

Когнитивната психология изучава процесите, чрез които човек получава и преработва информация за света. Използва обработването на информация като рамка за разбиране на ума. Възприятието, научаването, разрешаването на проблеми, паметта, вниманието, езиците и емоциите са добре разработени области.

Когнитивната психология е преди всичко интердисциплинарен клон на науката. Еквивалент на когнитивната психология е гносеологията в рамките на философската наука. Когнитивните психолози не просто изучават произхода на психичните явления, но и анализират принципите, върху които човешкият разум структурира и организира своя опит. В рамките на когнитивното направление се извършва задължителна ратификация на универсалната структура на филогенетичните познания и строго индивидуалните метаморфози в онотогенетичното развитие на човека. Когнициите, подобно на компютърната томография или електроенцефалографията, визуализират нервната система като биологично поле или функционално равнище на психична активност. Когнитивната психология осъществява своята функционална предназначеност да съхранява в паметовите следи на дълготрайната памет специфичните кодове, които идентифицират условнорефлекторното значение на психогенезата. За разлика от от бихевиористичната парадигма, когнитивната психология разглежда психичната топография не като прост математически сбор от механистични стумули и реакции, а като култивирано поле, в което са дислоцирани познанието и емпирията. Изследователските методи на когнитивната психология не подценяват поведенческата стратегия, върху която акцентира вниманието бихевиористичната концепция, а просто търсят други пътища, които да символизират социалните аспекти на съзнателната преработка на постъпващата информация от заобикалящата ни среда. Пример за подобни теоретични конфигурации са социо-когнитивните теории на Джуииан Ротър и Албърт Бандура.

Психология на личността

Психологията на личността изучава психологическите модели на поведение, мисли и емоции, често наричани индивидуалност, както и устойчивостта на личността. В тази област съществуват десетки теории, които се опитват да определят факторите на личността. Според Ханс Айзенк личността има три измерения: екстравертност-интровертност, невротизъм-емоционална стабилност и психотизъм. Реймънд Кател предлага теория от 16 личностни фактора. Различен, но много известен подход към личността е този на Зигмунд Фройд. Според неговата структурна теория на личността тя се разделя на То (Ид), Аз (Его) и Свръх-Аз (Супер-Его).

Психопатология

Психопатологията е наука за разнообразните прояви на разстройствата и отклоненията на психичната дейност. Понятието психопатология е съставено от гръцките думи: псухе (душа, дух, пеперуда), патос (болест, състояние), логос (учение). Дословно тя означава наука за болестите на психиката. Предмет на психопатологията са „психичните и поведенческите разстройства“, тяхната класификация и диагноза, както и методите на лечение и рехабилитация.

Разграничават се обща и специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната психопатология се разглеждат отделните психични заболявания, като шизофрении, афективни психози, неврози, психопатии, наркомании и т.н. Психопатологията е съставна част на по-обширната наука психиатрия.

Предметът на психопатологията се свежда преди всичко към описание и изучаване на проявите на психичните разстройства и отклонения, техните закономерности на възникване и протичане, и изменението им от влиянието на различните фактори на средата и особеностите на организма, както и разкриване на същността на индивидуалните особености на патологичния процес.

Социална психология

Социалната психология изучава природата и причините за социалното поведение на човек с акцент върху това как мислят хората и как общуват. Социалната психология се стреми да разбере как извличаме смисъл от различни социални ситуации. Основна задача на социалната психология е да изследва човека не като индивид, а като част от формални и неформални групи, както и начина на функциониране и развитие на тези групи. Социалните когниции са популярен подход и включват когнитивни и експериментални методи за разбиране на социалното поведение. Изследването на груповата динамика е друга важна зона от проучванията в социалната психология. В последните години много социални психолози стават все по-заинтересовани от имплицитните мерки, медиативни модели и взаимодействието между личността и социалните изменения за отчитане на поведението.

Сравнителна психология

Изучава връзката между развитието на психиката във филогенеза (процес на развитие на животниския свят) и антропогенеза (процес на възникване и развитие на човека). Въпреки че психологията се интересува главно от хората, поведението и умствените процеси на животните също са важна част от психологическите изследвания.

Приложен дял

Приложният дял на психологията се занимава с изследвания в различни сфери на човешката дейност и най-вече в професионалните сфери.

Патопсихология

Патопсихологията е наука, изучаваща анормалните поведения с цел да ги опише, предвиди, обясни и промени. Патопсихологията изучава природата на психопатологията и нейните причини, и това знание се прилага в клиничната психология за лечението на пациенти с психологически разстройства.

Военна психология

Военната психология изучава психическите качества и процеси на хората в отбранителна готовност. Анализира как им се отразява напрежението, способността им за вземане на решения в кризисни ситуации, както и инстинктите за самосъхранение.

Медицинска психология

Медицинската психология е прилагането на психологичните теории и изследвания към здравето, болестите и лечението. Докато клиничната психология се съсредоточава върху психическото здраве и неврологични болести, здравната психология се заема с много по-широк спектър от поведения, свързани със здравето, включително здравословно хранене, връзката доктор-пациент, разбирането на пациента за здравето му и силата на убеждението при болестите.

Инженерна психология

Инженерната психология наблюдава, описва и се опитва да разбере връзката човек-машина.

Клинична психология

Според различните автори предимно руската школа (Менделевич) разликата между клинична и медицинска психология няма, т.е.медицинска психология се нарича от лекари, а клинична от психолози, тази теза застъпва и Вл. Иванов в учебника си „Медицинска психология“. Според Тарабрина това не е така, медицинската психология се дели на клинична психология, патопсихология и психокорекция и психопрофилактика, а клиничната се дели на невропсихология, психосоматика и соматопсихология, неврозология и гранични състояния.

Клиничната психология е приложение на психопатологичните изследвания за разбиране, лечение и оценка на психопатологията, включително по поведенческите и здравните въпроси. Често е асоциирана с психотерапията и лекарствата, но лечението не винаги включва медикаменти и по-често се фокусира главно върху душевните проблеми.

Връзките на клиничната психология с други науки. предимно с медицината и в частност със Психиатрията като фокуса върху психичните заболяванията е различен т.е. медиците психиатри търсят повече соматичната основа на заболяването, (генетични връзки, регулация на ензими и др.), а психолозите търсят психологичния фактор.

друга област е неврологията т.е. неврокогнитивните психолози се занимават с локализацията на мозъчните нарушения (афазии, апраксии и агнозии).

Поведенческа неврология т.е.поведението на пациенти при различни мозъчни заболявания като за изследване се използват и инструментариум на клиничните психолози. клиничната психология е близка и с частнопсихологически области според Платонов клиничната психология изучава аномалната личност в нормални условия а авиационната и космическата психология изучават нормална личност при аномални екстремни условия. затова е близка и с т.нар. Психология на екстремните ситуации.

психология на здравето област от психологията занимаваща се с превенция и профилактика на психични заболявания.

медицинска педагогика област от педагогиката занимаваща се с обучителни проблеми при деца с разллични разстройства.

Психотерапия без психологичните основи тази област от лечителското изкуство нямаше да може да се развива.

Психологичната диагностика като част от общата медицинска диагностика.

други близки области пак частно психологични до медицинската психология (според руската школа) са психология на асоциалното поведение, невропсихология, семейна клинична психология, възрастова клинична психология, детска психология, геронтопсихология, консултативна психология.

Консултативна психология

Основна статия: Консултативна психология.

Консултативната психология анализира човешкия живот, като набляга върху емоционалните, социалните, ваканционните, образователните, здравните и професионалните проблеми. Тя помага на хората да се чувстват по-добре в средата, в която живеят и извършват определени действия. Различава се от клиничната психология по това, че се съсредоточава повече в ежедневни проблеми и стрес, а не върху психологични болести и аномалии. Консултативни психолози има в много университети, частни фирми и здравни центрове.

Педагогическа психология

Педагогическата психология, или психология на образованието, изучава как хората учат, ефективността на различните обучения, психология на преподаването и социална психология на училища и организации. Работата на педагози като Лев Виготски и Жан Пиаже е спомогнала много за изграждането на методи за преподаване и учене.

Психология на дейността

Психологията на дейността включва трудовата и организационна психология. Занимава се с трудовите процеси, управлението на човешките ресурси, изследването и подбирането на персонал, както и всички дейностни процеси, свързани със заетите лица. Дейностната психология е една от най-комплексните, защото обхваща почти всички други останали дялове.

Икономическа психология

Основна статия: Икономическа психология.

Психодиагностика

Психодиагностиката изучава методите, които позволяват най-прецизно да се изследват психическите характеристики на хората. Тук не става дума само за психични характеристики. Психодиагностиката по-скоро се занимава с психологически изследвания, насочени към подпомагане при определянето на психичното разстройство у даден човек. Крайната ѝ цел е подбиране на възможно най-ефективно и адекватно лечение.

Спортна психология

Спортната психология изучава професионалната дейност на спортистите и как тя може да бъде подобрена и описана чрез методите на психологията.

Трудова психология

Трудовата психология изследва психичните компоненти на трудовата дейност. Тя е един от най-новите дялове на психологията. Занимава се с подобряване, оценяване и предсказване на трудовото представяне, включва още социалната психология на работното място.

Юридическа психология

Юридическата психология прилага психологическите методи в юридическата сфера. Обикновено е свързана с кличинен анализ на някой индивид и провеждането на психо-юридически въпроси. Наблюдава как хората се съобразяват с правните норми и правилата на поведение. Работата на юридическия психолог е да разбере има ли връзка между определен инцидент и неврологични промени в мозъка на даден човек.

Методи на изследване в психологията

Психологията разполага с множество различни методи за изследване на човешката психика. Ето някои от основните:

  • наблюдение
  • беседа
  • контролирани експерименти
  • дългосрочно изучаване
  • неврологични методи
  • психологически тестове
  • интервюта
  • анкети
  • компютърно моделиране

Бележки

  1. How does the APA define „psychology“?. // apa.org. American Psychological Association, 2012. Посетен на 7 декември 2012. (на английски)
  2. Psychologists. // Occupational Outlook Handbook, 2010 – 11 Edition. Bureau of Labor Statistics, U.S. Department of Labor, 2009. Посетен на 4 септември 2010.
  3. Ърдоус, Ричард и др. Митове и легенди на северноамериканските индианци. ISBN 9543210454. (на български)
  4. Кун, Н.А. Старогръцки легенди и митове. ISBN 9545286555. (на български)
  5. Shields, Christopher. Aristotle's Psychology. // Stanford Encyclopedia of Philosophy. Metaphysics Research Lab, CSLI, Stanford University, 2010. Посетен на 4 септември 2010.
  6. Kim, Alan. Wilhelm Maximilian Wundt. // Stanford Encyclopedia of Philosophy. Metaphysics Research Lab, CSLI, Stanford University, 2006. Посетен на 4 септември 2010.
  7. James, William. The Principles of Psychology. Harvard University Press, 1983, [1890]. ISBN 0-674-70625-0.
  8. Wozniak, Robert H. Introduction to memory: Hermann Ebbinghaus (1885/1913). // Classics in the History of Psychology. York University, Toronto, Ontario, 1999. Посетен на 4 септември 2010.
  9. Windholz, G. Ivan P. Pavlov: An overview of his life and psychological work. // American Psychologist 52. 1997. с. 941 – 946.
  10. Mandler, G. A history of modern experimental psychology: From James and Wundt to cognitive science. Cambridge, MA, MIT Press, 2007.
  11. Леви, Леон. Увод в психологията", изд. "Св. Климент Охридски", София 1993, стр. 13, 17.

Вижте също

Външни препратки

  • Портал „Психология“
Алфред Адлер

Алфред Адлер (на немски: Alfred Adler) е австрийски лекар и физиотерапевт от еврейски произход, основател на индивидуалната психология. В сътрудничество със Зигмунд Фройд и малка група от Фройдовите колеги, Адлер е сред съоснователите на психоаналитичното движение. Той е първата важна фигура, който скъсва отношения с психоанализата и формира независимо училище по психотерапия и личностна теория. Това става след като Фройд решава, че идеите на Адлер са прекалена заплаха за неговите собствени усилия да толерира съвместното съществуване и издава ултиматум на всички членове на психоаналитичното общество (което той насочвал) да изоставят Адлер или да го изключат (Макари 2008).

Адлер повлиява на бележити фигури в последващите училища по психотерапия като Роло Мей, Виктор Франкъл, Ейбрахам Маслоу и Албърт Елис. Неговите писания предшестват и по това време биват изненадващо последователни с късните неофройдистки схващания, като например тези в работите на Карен Хорни, Хари Стек Съливан и Ерих Фром.

Гняв

Гневът е една от 8-те основни емоции. Смята се за един от седемте смъртни гряха в християнската религия и е обратното на смирение, което се счита за висша добродетел от същата религия. Основната причина за гнева е високомерието. Спектърът му може да варира от слабо раздразнение до силна ярост. Физическата му проява е учестено сърцебиене, високо кръвно налягане и повишено ниво на адреналин и норадреналин.

Изразяването на гнева става със специфични мимики и жестове, а често и с не съвсем цензурни думи или агресивни действия.

Психолозите днес разглеждат гнева като първична, но естествена емоционална реакция на хората, която се оказва съществена за оцеляването.

Даниел Канеман

Даниел Канеман (на английски: Daniel Kahneman, иврит: דניאל כהנמן‎) e израелски психолог и Нобелов лауреат, известен със своята работа по психология на разсъждаване и взимане на решения, бихейвиористична икономика и хедонистична психология.

Даниел Канеман е старши преподавател в училището по международни отношения „Удроу Уилсън", професор по психология и връзки с обществеността в гимназията „Удроу“ и почетен професор на Принстънския университет. Член е на дружеството на философите, Националната академия на науките, Американската академия за изкуства и науки; научен сътрудник е на Американската психологическа асоциация и на Сдружението на експерименталните психолози.

Депресия

Депресията в общия случай е чувство на меланхолия, тъга, отчаяние, безпомощност и унилост, което може да трае от няколко часа до няколко дни. Ако е налице дълготрайно чувство на тъга и отчаяние, може да става въпрос за заболяване известно като клинична депресия.

Депресията може да бъде провокирана от различни фактори – биологични, психични и социални (като раждане, загуба на близък човек, развод). Признаците са липса на енергия, липса на апетит, безсъние, апатия и мисли за самоубийство, но също повишена емоционалност, свръхактивност, раздразнителност, безпричинна еуфория.

Емоция

Емоция (на латински: emoveo – „вълнувам се“) е понятие, изразяващо психичното състояние на индивида, повлияно от различни субекти и обстоятелства. Това състояние може да бъде както положително (възторженост, радост), така и отрицателно (покруса, скръб), но също така и състояние на безразличие (апатия). Емоцията е процес свързан с вътрешни състояния на организма и има външна наблюдаема страна.

Понятието емоция се използва като синоним на чувство в ежедневието, но от гледна точка на психологията се различава от него. Емоцията е високо интензитетно състояние, на силна краткотрайна възбуда, временно и краткотрайно психическо състояние, а чувството може да бъде продължително, дълготрайно психично субективно-оценъчно отношение към определен обект. Преносно „емоция“ означава дори качество на човек, подобно на „емоционалност“.

Учените Джеймс и Ланге развиват теория, според която емоционалното преживяване е предимно резултат от промени в тялото. Функционалисти като Нико Фрейда и Арминду Фреиташ-Магаляеш твърдят, че емоциите са еволюирали със специфични функции – например, да предпазят човека.

Индивид

Индивид е понятие, с което се изразява единица живо същество. То може да бъде както човек, така и друг биологичен вид.

В психологията индивидът е носител на лични качества, които изграждат неговата индивидуалност. В социологията противоположно понятие на „индивид“ е общество. Индивид е всяко отделно живо същество, като цялостен организъм, разглеждан в различни аспекти. Индивид е конкретният човек, като биологичен вид с определени природни свойства, също така и като единица от обществото. Съвкупността на индивида включва и сложни образования, които се проявяват в най-интегративна форма във вид на темперамент и заложби.

Портал „Психология“

Интелект

Интелект (на латински: intellectus – познание, разбиране) е термин, с който се определя човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информация. Най-общо в разговорния език под интелект се разбира способността на човек да мисли, да възприема и осъзнава дадена информация, както и да си служи с нея. Терминът е централно понятие във философията на ума и гносеологията.

В латинската терминология е с по-тясно значение например от sapientia, ratio (разум), с което се описва висока степен на логическо и абстрактно мислене. Като философски термин е превод на старогръцкото νους – една от основните категории в античната философия, обобщаваща всички смислови и мисловни закономерности, господстващи в микро и макро света.

По-конкретно значение на думата като философско понятие е трудно да се даде, тъй като тя няма единно такова. Самото понятие и определението му са обект на философски спорове и дискусии – различно е разбирането за интелекта при платонизма, в учението на Аристотел, в късната елинистична философия, при схоластиката, в класическата немска философия (Имануел Кант и Георг Хегел) и в по-късните философски школи.

Понятието има голямо значение и в отделни сфери на психологията.

Извън философската терминология, приложението в психологията и употребата във всекидневната реч, думата има редица други вторични конкретни начини на употреба – например изкуствен интелект, коефициент на интелигентност, интелектуалец и интелектуална дейност.

В психологията думата интелект е обобщено понятие за мисловните способности на човек, т.е. способността му да разбира, да умее да се абстрахира, да решава проблеми, прилагайки познанията си, както и да си служи с речта.

В началото на XX век бива установено по безспорен начин, че съществуват и други форми на интелигентност. Така например Едуард Торндайк (1920) предлага разграничаването на три основни типа интелигентност: абстрактна, или понятийна, интелигентност, характеризираща се със способност за използване на вербален и символен материал; практическа интелигентност, която се чувства удобно в конкретното, когато трябва да борави с предмети; накрая, социална интелигентност, която предполага разбирането на хората и способността за диалог с тях. Интелигентността на децата е главно практическа. Тази способност за решаване на конкретни проблеми се среща и при висшите животни. Изследванията на Волфганг Кьолер и на Надежда Ладигина-Котс върху шимпанзета установяват, че висшите маймуни са способни да изработват инструменти (да изправят навита тел, за да избутат лакомство от дълга тясна тръба). Шимпанзето е в състояние да се справи дори с практически тестове, които са по силите на нормално девет-десетгодишно дете (К. Готщат). Интелигентността е най-важният инструмент на адаптацията. В зависимост от наследствения им багаж, миналото и своята среда индивидите имат различна форма и ниво на интелигентност.

Общата психология, Психологията на личността, както и Невропсихологията са дяловете, които предимно изучават интелигентността.

Карл Густав Юнг

Карл Густав Юнг (на немски: Karl Gustav Jung) е швейцарски психолог и психиатър от немски произход, близък сътрудник на Зигмунд Фройд от 1907 до 1912 г.

Създава направление в психологията, наречено „аналитична психология“. Юнг изследва и пише за митология, религия, антропология, приказки, алхимия, сънища и др. Личността на Юнг е една от най-големите загадки на XX век и буди големи противоречия. Провъзгласяван от много като един от най-големите и дълбоки мислители не само на времето си, той е ненавиждан от други, отхвърлящи писанията му като наукоподобен мистицизъм и чиста фантазия. Последното се дължи най-вече на работата на Юнг с алхимични текстове и интереса му към ведическите традиции на Изтока, астрологията и религиите. Дори и най-големите опоненти на швейцареца обаче не могат да отхвърлят с лека ръка огромните му енциклопедични познания и интереси в областта на митовете, сънищата, философията, психологията, антропологията и изкуството, а също и ранния му принос в психиатрията. Юнг е една от най-влиятелните фигури в дълбинната и трансперсоналната психология, също така се радва на огромен интерес от страна на различни контракултурни движения, които ценят високо идеите му за колективното несъзнателно, архетиповете, сянката, индивидуацията и др.

Легитимация

Легитимация („легализация“ на „законна основа“, на латински: legitimus – законен, правомерен) е в политиката и държавното или друго публично управление – обосноваване легитимността на властта.

В правото е форма за удостоверяване личността на гражданина или за удостоверяване властта и правата на представляващия юридическото лице.

В процесуалното право, процесуалната легитимация се разграничава на активна и пасивна за надлежните страни в/по производството.

Личност

Според класическата дефиниция, лѝчност е „човекът като индивид, лице с присъщите му духовни качества“.

Първичната употреба на понятието се свързва с древногръцката философия, която въвежда термина „просопон“, лице, актьорската маска, употребявана в гръцките трагедии. По-късно в римската философия се въвежда понятието „persona“, чиято етимология отново е свързана с театъра – „per sonare“, „звуча“ – заради отвора на маската, през която се чувал гласът на актьора.

Определянето на една личност като такава е комплексен въпрос. За да бъде разбран по-лесно, той може да бъде разгледан в няколко последователни стъпки по следния начин:

индивид – притежава всички общи свойства на човека като жив организъм;

индивидуалност – определя специфичността на отделния човек, тя може да има наследствен или случаен характер. Не всички хора притежават индивидуалност (например малките бебета).

личност – представлява резултат от процеса на възпитание и самовъзпитание. Не всички хора могат да бъдат личности; тези които не осъзнават своята индивидуалност, не могат да бъдат. Такива са например хората с психически отклонения като олигофрените или с физиологични отклонения, при които отсъстват функциите на висшата нервна система.

Мислене

Мисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства, на закономерностите в действителността. Мислите са форми, образувани в съзнанието, не възприети чрез сетивата. Мисленето дава възможност за създаване на модели на света и за неговото представяне, съобразно дадени цели, намерения и желания. Основните мисловни форми са: понятие, съждение и умозаключение. Мисловните операции (процеси) са: анализ, синтез, сравнение, обобщение, абстракция и конкретизация.

Мисленето е висша степен на човешкото познание, процес на отражение в мозъка на обкръжаващия го реален свят, основано на два принципно различни психофизиологични механизма: обучение и непрекъснато попълване на запаса от понятия, идеи за нови съждения и умозаключения. Мисленето позволява да се получи знание за такива обекти, свойства и отношения в обкръжаващия свят, които не могат да бъдат възприети непосредствено с помощта на първата сигнална система. Формите и законите на мисленето са предмет на логиката, а психофизиологичните елементи съответно на психологията и физиологията.

Образование

Образованието е единен целенасочен процес на възпитание, обучение и придобиване на съвкупни знания, умения, ценности, социални убеждения и навици.В широкия смисъл на думата образованието е процес на формиране на ума, характера и физическите способности на дадена личност, а също така и предаване на знанията, натрупани с поколения в областта на културата.

Образователните методи включват лекции, дискусии, семинари, демонстрации (примери), лабораторни упражнения, обучение и насочени изследвания. Образованието се извършва под ръководството на компетентни и авторитетни педагози: учители и преподаватели, но учащите могат също така да се самообразоват. С помощта на интернет се разширява кръга на това самообразование. Образованието може да се проведе в официална и неофициална среда и всеки опит, който има формиращо влияние върху начина, по който човек мисли, чувства и действа може да се счита за образователен. То се разделя официално на няколко етапа и се осъществява в различни учебни заведения, които са предучилищна възраст и детска градина, основно училище, средно училище и след това колеж, университет, институт или научаване на занаят. След завършване на всеки етап се издава диплома или удостоверение.

Правото на образование е признато от повечето правителства, включително и на глобално ниво: Член 13 от 1966 г. Международен пакт на ООН за икономически, социални и културни права признава всеобщото право на образование. В повечето страни образованието е задължително до определена възраст.

Методиката на обучение се нарича педагогика.

Общество

Обществото или човешкото общество е голяма група от хора, общност в трайно социално взаимодействие, споделяща една и съща географска или социална територия, подчинена на един и същ политически авторитет и доминиращи културни очаквания. Понякога се разбира и обществото в света, „глобалното общество“ като цяло.

Обществата се характеризират с модели на взаимоотношения (социални отношения) между индивиди, които споделят определена култура и институции; дадено общество може да се опише като сбор от такива взаимоотношения между съставляващите го членове. В социалните науки, наричани още обществени науки, едно по-широко общество често проявява стратификация или модели на господство в подгрупите.

Доколкото това е вид сътрудничество, едно общество може да даде възможност на своите членове да се възползват по начини, които иначе не биха били възможни на индивидуална основа. Така могат да се разграничат както индивидуалните, така и социалните (общи) ползи и в много случаи се установява, че те се припокриват. Обществото може да се състои и от хора със същите убеждения, управлявани от собствените си норми и ценности в рамките на господстващо, по-широко общество. Това понякога се нарича субкултура.

В по-широк план, и особено в рамките на структуралистичната мисъл, едно общество може да бъде илюстрирано като икономическа, социална, индустриална или културна инфраструктура, съставена от различна колекция от отделни индивиди. В това отношение обществото може да означава обективните взаимоотношения, които хората имат с материалния свят и с други хора. Човешките общества често са организирани според основното си препитание. Социалните учени са установили общества на ловци-събирачи, номадски овчарски общества, градинарски или просто земеобработващи общества, и интензивни земеделски общества (наричани още цивилизации). Според някои, индустриализираните общества и тези след индустриализацията се различават от традиционните земеделски общества.

Обществата също могат да бъдат организирани според политическата си структура: по нарастващ по големина и усложненост ред те са клан, племе, държава.

Правосъзнание

Правосъзнанието или Правното съзнание е отношението на Homo sapiens към правото, въз основа на познанието на закона и субективното - чувствено възприятие за законност и установен правов ред.

Правното съзнание е една от формите на общественото съзнание, която включва в себе си правни възгледи, теории, идеи, мнения, оценки, настроения, чувства, изразяващи отношението на индивидите, на социалните групи и обществото като цяло към съществуването и разбирането за право, както и към правните явления и поведението на хората в сферата на правото.

Социална психология

Социалната психология е изследване на отношенията между хората и групите. Изследователите в тази интердисциплинарна област са или психолози, или социолози, макар че и двата вида изследователи в социалната психология наблюдават както индивидуалното, така и груповото в техния анализ .

Въпреки приликата психолозите и социолозите, като различен тип изследователи се различават в техните цели, подходи, методи и терминология, също имат различни академични списания, професионални общества, а най-плодотворния период на сътрудничество между тях е в годините веднага след Втората световна война . В същото време въпреки диференциацията в последните години, все пак някаква степен на припокриване е налична и днес .

Страх

Страхът е комплекс от негативни чувства, емоции и характерни поведенчески реакции у хората и животните, които се активират от явление или обект, тълкуван като заплашителен.

Страховете обикновено се формират на базата на предишен опит и по своята същност имат защитна функция. Съществуват обаче и такива, които възникват, без индивидът преди това да е попадал в ситуациите, които ги предизвикват, и са плод на фантазията (често са по-интензивни от породените от непосредствения опит).

За разлика от усещането за тревожност, което е дифузно, страхът е ясно предметно обвързан.

Паника

ФобияСтрахът е чувство, породено от някаква случка. Ако някой е страдал, го е страх да не попадне отново в такава ситуация.

Има различни видове страх. Един от видовете е страх от несподелена любов, какъвто може всеки да е изпитал. Друг вид страх е страхът от различни животни. Голяма роля във всекидневието на човека играят неговите емоции. Страхът, както при човека, така и при животните, се определя като инстинктивна реакция на потенциална опасност. Ако се направи психоанализа за причините, пораждащи страх, и се потърси отговор на въпроса какво е страх, ще трябва да се разгледа биологичната същност на страха. Тогава може да се даде точен отговор. При съществуваща опасност определени зони от мозъка – амигдала и хипоталамусът – се активират, за да контролират физическия отговор на страха. Химически вещества като адреналин и стрес хормона – кортизол, се изливат в кръвоносната система, като това изливане предизвиква определени физически реакции.

Тревожност

Тревожността или безпокойство е психично състояние у човека и животните, при което се активират защитни реакции. Характерни за тревожността са емоционалната напрегнатост, лесната възбудимост, очакването за нещо неопределено. Преживяването често е съпроводено от характерни физически усещания: „буца в гърлото“, „топка в стомаха“ и подобни.

Философ

Философ (от гръцки – φιλόσοφος, „обичащ мъдростта“) е човек, който се занимава с философия. Това включва изучаване, тълкуване и разработка на различни философски гледища. Съответно философ се нарича и всеки представител на дадена философска школа.

Особеност на философията, породена от дейността на конкретните философи, е постоянното пораждане на нови проблеми, които надхвърлят нейното поле и се обособяват в отделни науки, като физика, биология, психология. Въпреки това обособяване отделни философи продължават да оказват влияние върху всички клонове от знанието. Поради тази причина голяма част от философите са били физици, лекари, астрономи, биолози, психолози.

В преносен смисъл с думата „философ“ се нарича този човек, който се отнася към света като страничен наблюдател.

Философия на психологията

Философията на психологията се свързва с въпросите за теоретичните основи на модерната психология. Някои от тези въпроси са епистемологично отношение към методологията на психологическото изследване. Например:

Каква е най-подходящата методология за психологията? ментализъм, бихевиоризъм или компромис?

Достоверен метод за събиране на данни ли са собствени размишления.

Какви заключения могат да бъдат извадени от тестовете с нулева хипотеза?

Могат ли емоциите от първо лице (емоции, желания, убеждения) да се измерят обективно?Други въпроси във философията на психологията са философските въпроси за природата на ума, мозъка и когнициите и са по-обща мисъл като част от когнитивната наука или философията на ума като:

Какво е когнитивен модул?

Рационални същества ли са хората?

Какви психологични феномени са нужни, за да се достигне до нужния стандарт, който да наречем познание?

Психология
Основна психология
Приложна
психология
Методологии
Теории
Психолози
Списъци

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.