Протестантство

Протестантството или протестантизмът е религиозно, християнско движение, възникнало в Европа от католицизма по време на Реформацията през 16 век, което си поставя за цел връщането на християнството към учението на Исус Христос и апостолите.[1] Терминът е използван за първи път през 1529 г. от последователите на доктрината на Мартин Лутер в протест на прието решение от мнозинството католици на народното събрание в гр. Шпайер.

Днес протестантството е едно от трите основни течения в християнството. Терминът покрива разнообразно множество от религиозни виждания, деноминации (изповедания), личности и организации.

По правило, за да се счита една църква за протестантска, тя трябва да приема така наречените 5 Solae – Sola scriptura (Библията, Божието Слово, е единственият и абсолютен авторитет за всички въпроси, свързани с вярата); Sola fide (спасението на човек става само и единствено чрез вяра, той не може да го заслужи чрез добри дела); Sola gratia (спасението на човек е по благодат, единствено заради Божията доброта), Solus Christus (спасението е само и единствено чрез заместителската жертва на Исус Христос на кръста, няма друг начин за спасение, няма друг посредник между Бог и човек); Soli Deo gloria (всичко, което християнинът върши трябва да е за Божия слава, а не за негова собствена).

Изповеданията, които се считат за протестантски, имат здрави корени в Протестантската реформация в Европа през XVI век.

Част от серията статии за
Християнство
Christianity

Иисус Христос

Непорочно зачатие · Разпятие
Възкресение · Христология

Библията

Стар завет · Нов завет
Десетте Божи заповеди (Декалог)
Боговдъхновение · Херменевтика
Канон на Библията · Апокриф
Септуагинта · Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица · (Отец · Син · Дух)
Сътворение · Грях · Изповед
Вяра · Опрощение · Освещение
Кръщение · Спасение
Божие царство · Евангелие · Църква
Апологетика · Теозис
Арминианизъм · Ресторационизъм
Фундаментално християнство

История и традиции

Апостоли · Мария · Павел · Петър
Християнството в дати
Отци · Константин I
Икуменически съвети
Иконоборство
Великата схизма
Кръстоносни походи
Реформацията

Главни направления

Изкуство · Музика
Икуменизъм · Критицизъм
Проповед · Молитва
Литургия · Литургичен календар
Християнски символизъм

Деноминации

Западни
Адвентизъм · Анабаптизъм
Англиканизъм · Баптизъм
Евангелизъм · Калвинизъм
Лутеранство · Методизъм
Петдесятничество
Протестантство · Римокатолицизъм


Източни
Източно православие
Нехалкедонски църкви
Асирийска църква
Източнокатолически църкви


Нетринитарни църкви · Движения

Личности

Атанасий · Аврелий Августин
Анселм · Григорий Палама
Ириней · Дионисий Ареопагит
Тома Аквински
Уесли · Джон Уиклиф
Мартин Лутер · Жан Калвин
Кери · Барт · Греъм
Вартоломей I · Франциск

Определение и произход на термина

Първоначално терминът „протестантство“ или „протестантизъм“ е означавал „да бъдеш свидетел“, а не „да си срещу нещо“, както е общоприетата съвременна всекидневна интерпретация на думата, която сякаш говори за някаква демонстрация срещу нещо. В противовес на това латинската представка „pro“ се превежда като „за“. Латинското прилагателно „protestans“ се отнася до човек, който свидетелства публично или някой, който доказва нещо или протестира (и от тук негативното и двусмислено значение на думата „демонстратор“ – някой, който показва или изявява, или някой, който протестира или се противопоставя). През ранните дни на Реформацията терминът „протестант“ се използва в съвсем тесен смисъл за група владетели и имперски градове, взели участие в народното събрание в град Шпайер, които през 1529 протестират срещу Вормския едикт, забраняващ лутеранското учение в Свещената римска империя.

Основни учения на Реформацията

През Реформацията възникват няколко латински лозунга, които илюстрират загрижеността на реформаторите относно изкривяването на посланието на църквата, в частност на Римокатолическата църква, относно оправданието на вярващия пред Бога и спасението в Исус Христос. Реформаторите вярвали, че е необходимо връщане към простотата на Евангелието (Благата вест). Тези лозунги били измислени, за да илюстрират именно тази вяра.

Петте лозунга или сола

Съществуват пет лозунга, или „сола“[2], четири от които са представени тук. Петият лозунг е създаден, за да подчертае останалите четири – Soli Deo gloria („само на Бог да бъде славата“). Тези лозунги станали сплотяващи възгласи, които се докосвали до разрешението на проблемите, които реформаторите вярвали, че са идентифицирали.

  • Само Христос (лат. Solus Christus)
    Протестантите характеризирали догмата за наместничеството на папата като Христов представител на църквата на земята, концепцията за свръхдлъжните дела и католическата идея за съкровището от заслуги на светиите, като отричане на библейската идея, че Христос е единственият посредник между Бог и човека (1 Тимотей 2:5). Поради грехопадението, човекът е отделен от Бог и има нужда от Спасител и Изкупител в лицето на Господ Исус Христос. Грехът е нанесъл трайна повреда у човека (Ефесяни 2:1) и поради това е необходима Божията инициатива за човешкото изкупление и спасение. Човекът не просто е кривнал от правия път, но между него и Бог съществува пропаст, която човекът е неспособен да преодолее. Без тази инициатива Божият гняв остава върху човека и той е обречен на гибел. Но Бог е поел инициативата при Въплъщението на Исус Христос за спасението на човечеството и сега спасението е дар.
  • Само Светото Писание - Библията (лат. Sola scriptura)
    Протестантите вярвали, че Римокатолическата църква е прикрила учението на Библията и е подценила нейния авторитет, като счита църковната традиция и авторитета на папата за непогрешими, независимо дали този авторитет влиза в противоречие със Светото писание. Според реформаторите Светото писание, или Библията, е непогрешимо боговдъхновено Божие Слово и тя е най-високият авторитет за вярата и практиката на християнина и Църквата (2 Тимотей 3:16, 1 Коринтяни 4:6, Галатяни 1:8-9, Откровение 22:18-19, Евангелие от Йоан 17:17, 1 Солунци 2:13). Над нея не съществува по-висок авторитет, към който да се прибегне. Поради това всеки вярващ трябва да я изучава и прилага в живота си и да се стреми към все по-голямо задълбочаване в нейните учения. Тази доктрина предполага, че Библията е достатъчно ясна в своето учение и че може да тълкува също сама себе си. Съществуват вариации по отношение на значението на термините „непогрешимост“ и „боговдъхновеност“, но най-общо те удостоверяват нейния Божествен произход и безгрешността на нейното учение. Освен това, въпреки че за протестантите църковната традиция и в частност примера на църковните отци имат своята роля и те са съгласни, че мнозина от тях са живели свят и богоугоден живот, писанията, които те са оставили, се приемат като второстепенни по важност, защото не са боговдъхновени, в много случаи противоречат на Библията или едно на друго и затова не се приемат като абсолютен критерий по въпроси, свързани с вярата. С една дума, те са човешки, а не Божии слова (Марк 7:7-9; Марк 7:13).
  • Само чрез вяра (лат. Sola fide)
    Протестантите характеризирали римокатолическата концепция за свръхдлъжните дела, самоналоженото наказание, отслужването на меса или литургия за мъртвите, съкровището със заслугите на светиите и мъчениците, изповедта пред свещеник и чистилището, като упование на някакви други средства за оправдание като добавка към вярата в Исус и неговото дело за изкупление на Голготския кръст. Божието Слово и особено ап. Павел ясно казват, че никой човек не може да заслужи спасението си с добри дела, то е само посредством вяра в делото на Исус Христос (Римляни 1:17, Ефесяни 2:8-9, Римляни 4:3-5, Галатяни 2:16, Тит 3:5). Същевременно, вярата, отделена от дела е мъртва (Яков 2:17), тоест хората, които наистина са имали спасителна вяра, ще свидетелстват за нея чрез добрите си дела. Но тези дела не са основа на тяхното спасение, а негов плод.
  • Само по благодат (лат. Sola gratia)
    Римокатолическият възглед за спасението бил считан от протестантите като смесица от разчитане на благодатта на Бога и увереността в заслугите на нечии дела, проявявани с любов. Реформаторите казвали, че спасението се осмисля изцяло като Божи дар (като например Божието действие на незаслужена благодат и милост), който се дава чрез Светия Дух според изкупителното дело на Исус Христос само и единствено. Следователно те спорели, че грешникът не бива приет от Бога въз основа на промяната, която настъпва у грешника под влияние на Божията благодат и, че грешникът бива приет без никакви изисквания към заслугите на неговите дела, защото никой не заслужава спасение. Делата са доказателство, но не и причина за спасението на човека (Еф. 2:8–9). Те са естествен плод на вярата (според апостол Яков). Човек се спасява поради вярата си в Исус Христос, а не поради нивото на добрите дела в живота си. Но без добрите дела няма доказателство за духовна промяна у човека и няма видимо доказателство, че този човек наистина е положил вярата си в Исус Христос за спасение и се е покаял истински за греховете си. Но спасението е само началото на християнския живот, а крайната точка е уподобяването на образа на Исус Христос.

В богословско отношение, протестантското движение започнало да се разделя на няколко клона към средата и края на 16 век. Една от основните точки на разделение били различните възгледи за Господната вечеря (евхаристията или причастието).

Не всички съвременни протестанти са съгласни напълно с горните учения. Поради това в протестантството съществува богословски либерализъм или консерватизъм в зависимост от отношението най-вече към боговдъхновеността и тълкуванието на Библията.

В протестантските среди се говори и за ортодоксално протестантство. Ортодоксалното протестантство вярва в Божието триединство (Св. Троица), Сътворението от нищото (Ex nihilo), Божия образ у човека, Божествената и човешката природа на Христос, Девственото зачатие и боговдъхновеността на Библията.

Възгледи за Господната вечеря (причастието)

Въпреки че повечето ранни протестанти отхвърлили римокатолическата догма за транссубстанциацията (пресъществяването) или учението, че виното и хляба, които се използват в обреда, губят тяхната естествена същност, като се трансформират в тялото и кръвта на Христос (вижте Евхаристия), те нямали съгласие помежду си относно присъствието на Христос във или по време на причастието.

  • Лутераните се придържат към възгледа за реалното присъствие или консубстанцияцията (въпреки, че някои лутерани не одобрили тази доктрина, Филип Меланхтон пръв използвал този термин с одобрението на Мартин Лутер). Този възглед казва, че Христовото тяло и кръв присъстват по свръхестествен начин „във, със и под“ осветените хляб и вино. Лутераните наблягат на Христовите думи "...това Е моето тяло...". Според лутеранските изповеди на вярата, обединението на вярващия с Христос става по време на освещаването, когато се изговорят Христовите думи, които са ни предадени от участника в тайнството. Лутеранското учение набляга на това, че осветеният хляб и вино СА истинските пребъдващи Тяло и Кръв на Христос, пред които трябва да се преклоним. В същото време лутераните наблягат също на общото духовно присъствие на Христос по време на Господната вечеря.
  • Реформираните църкви имат учение за Господната вечеря, обяснявано още от Калвин и Цвингли. Реформираните църкви, които стоят най-близко до Калвин като мнение, наблягат на реалното присъствие или тайнственото или святото присъствие на Христос, като казват, че тайнството е средство за даване на спасителна благодат, в която само избраният вярващ участва в Христос, но само във вид на хляб и вино, а не тяло и кръв. Последователите на Калвин и на Цвингли отричат, че Христос се разкрива на вярващите чрез елементите (кръвта и тялото) на тайнството, но потвърждават, че Христос се обединява с вярващия чрез вяра. По този начин Господната вечеря е едно външно и видимо средство. Между Цвингли и Калвин все пак има разлика в това отношение. Цвингли възприема тайнството като нещо символично, докато Калвин говори за реално присъствие на Христос по време на тайнството. Възгледът на Калвин се нарича „динамично присъствие“.
  • Протестантите, които имат опростен възглед на Цвингли, без да имат някакви по-особени богословски съображения, виждат Господната вечеря като символ на вярата на участниците, възпоменание на фактите на разпятието и възпоменание за тяхното единство като Тялото на Христос. Този възглед се нарича мемориализъм).
  • Англиканската църква или Епископалната църква в САЩ и някои други протестантски църкви с англикански произход разпознават присъствието на Христос в широк богословски спектър – от чисто римокатолическия възглед, през лутеранския, до калвинистките възгледи. Но 28-ият и 29-ият член от 39-членната Англиканска изповед на вярата следват Аугсбургската изповед на вярата и учат, че Христовото тяло и кръв присъстват наистина в някакво духовно измерение.

В протестантското богословие хлябът е свързан с единението с Христос (и Христос го нарича „моето тяло“) и аналогично църквата споделя своята идентичност с Него и е също наречена „Христовото тяло“. В такъв смисъл различията по отношение на Господната вечеря в протестантството изглежда са само по отношение на характера на хляба и виното, но всъщност опират също и до природата на спасението и църквата и индиректно до природата на Христос.

Ранен протестантизъм

Тук спадат деноминации, протестантски по същност, но възникнали преди делото на Мартин Лутер. В днешно време от тези групи все още съществуват две: хуситите и валденсианците.

Преките наследници на Реформацията

В протестантството съществуват три първоначални клона, които се зараждат по времето на Реформацията.

Лутеранство

Най-ранният клон е лутеранството с неговия основоположник Мартин Лутер. Лутеранството започва като опит за реформиране на Римокатолическата църква. Мартин Лутер открито се противопоставя на римокатолическото учение за спасение чрез дела, прехвърляне на заслугите на светиите за нашето спасение и индулгенциите. Началото на Реформацията е поставено, когато Лутер заковава своите знаменити 95 тезиса на университетската църква във Витенберг. Лутер превежда Библията на разбираем немски език, обяснява библейското учение за спасение чрез вяра, изложено от апостол Павел, и проповядва теология, изцяло центрирана около личността на Господ Исус Христос. Трудовете на доктор Мартин Лутер стават основа за по нататъшното развитие на Реформацията.

Реформираните църкви (калвинизъм и цвинглиянство)

Вторият клон, който възниква под влиянието на швейцарските реформатори Жан Калвин и Улрих Цвингли, са реформираните и презвитериански църкви. Калвин успява да направи подробно изложение на протестантската теология в своята книга „Институти на християнската религия“, която започва като апологетична брошура на протестантството. Най-важната съставка на теологията на Калвин е доктрината за Божия суверенитет и предопределението. Според Калвин Бог е определил предварително кои хора ще приемат Исус Христос и ще се спасят. Това е Божи избор, който не почива върху заслуги, а върху Божията суверенна воля. Последователите на Калвин са наречени калвинисти.

Анабаптизъм

Третият ранен клон, който се е противопоставял на католиците и на останалите протестанти, е анабаптизмът. Анабаптистите държали на идеята, че църквата е съставена от личности, които истински са преживели новорождение и обръщение към Исус Христос. Те се противопоставяли на идеята за съществуването на църквата като религиозна институция и държали много на личната връзка с Бога чрез Светия дух. Поради това те смятали, че човек трябва да бъде кръстен във вода, едва когато осъзнава вярата си и в това отношение те били най-радикалните. Част от анабаптистите стигали до крайности и до фанатизъм.

Съвременните протестантски деноминации най-често заемат в богословско отношение и от трите ранни течения в протестантството.

Деноминации, които произхождат от Реформацията

  1. Последователи на Лутер – лутеранство
  2. Последователи на Калвин и Цвингли – Реформираните и презвитериански църкви (калвинизъм и цвинглианство)
  3. Последователи на анабаптизма – баптисти, квакери
  4. Изповедания, произлезли от римокатолицизма и запазили някои от вярванията и практиките му – англиканска църква
  5. Изповедания, произлезли от опит за реформиране на Англиканската църква – съборни или конгрешански църкви, методисти, уеслианство
  6. Съвременни движения и църкви – адвентисти, църква на Назарянина (1908 г.), петдесетници или петдесятно-харизматичното движение и др.

Лутеранството, реформираните църкви, конгрешанските църкви, методистките църкви и баптистките църкви са петте традиционни протестантски общности. (Английският термин е „mainline protestantism“). Англиканската църква спада към отделна група, тъй като богословски тя стои между римокатолицизма и протестантството. Освен тези пет основни протестантски деноминации (изповедания) съществуват множество други.

Разбира се, горната класификация е условна и непълна, тъй като на практика повечето от протестантските деноминации заемат елементи от ученията както на Лутер, на Калвин, Цвингли и анабаптистите, така и от римокатолицизма и дори Източното православие. През вековете след Реформацията римокатолическото и протестантското богословие изпитват силно влияние помежду си, което довежда до надцърковен диалог между много богослови и църковни водачи. Освен това в една деноминация често се наблюдават различни фракции и тенденции.

Протестантските общности са разпространени главно в Северна и Средна Европа, САЩ, Южна Америка, Африка, Австралия, части от Азия (Южна Корея, Китай). В България са представени сравнително слабо (около 0,7% от българското население). Първата протестантска църква в България е Евангелската съборна (конгрешанска) църква в Банско.

Протестантството не приема редица догми и канони на католицизма, тъй като счита, че те са в разрез с Библията. От него и от православието протестантството се отличава главно с принципа за непосредствената връзка между Бог и човека и в принципа, че Библията е краен авторитет по всички въпроси на вярата (Sola scriptura). По инициатива на някои либерални протестантски църкви е създаден Световният съвет на църквите – организация, чиято теология влиза в конфликт с множество консервативни протестантски църкви, които отказват да членуват в нея. Съществуват обаче множество други християнски организации, които обединяват протестантите по цял свят. Една от студентските християнски организации, работеща в България, е Campus Crusade For Christ, регистрирана в България като „Агапе-България“. Тази организация извършва благовестителска дейност с подкрепата най-вече на протестантските църкви, но е отворена за християнско служение заедно с православието и католицизма. Често хора от православно или католическо изповедание наричат протестантите „сектанти“, без да познават самото протестантство, тъй като считат изповеданието, към което принадлежат, за единствената истинска църква.

В протестантската мисъл всеки вярващ в Бог и в Господ Исус Христос човек и в боговдъхновеността на Библията, който наистина се е покаял за греховете си и е приел в сърцето си господството на Исус Христос, е християнин. В този смисъл християнството се счита не като религиозна принадлежност към едно изповедание, но като една лична и интимна връзка със Спасителя – Господ Исус Христос. Горното определение за християнин определя и църквата като едно единство от вярващи в Исус Христос, наречено в Библията „Христовото тяло“. В това отношение протестантството прави сериозно разграничение между видимата (административна единица) църква и невидимата (духовна единица) църква. Според това определение само истински повярвалите в Христос са част от невидимата църква. В този смисъл протестантството е инклузивно – включва към „Христовото тяло“ вярващи от всякакви християнски изповедания.

Историческо развитие след Реформацията

Различните протестантски деноминации могат да се групират въз основа на влиянието, което са изпитали от някои важни течения след основната Реформация и пуританската реформация в Англия. Някои от движенията имат общи черти и водят до преливане едно в друго.

Пиетизъм (XVII в.) и методизъм (XVIII в.)

Германското пиетистко движение за духовно обновление на лутеранството и влиянието на пуританската реформация в Англия изиграват силно влияние върху Джон Уесли и методизма, както и върху по-малки и нови групи – религиозното общество на приятелите („квакерите“) и Моравските братя в Германия.

Пиетизмът е сериозно практикуване на духовен живот и социална ангажираност в противовес на доктринална центрираност. Пиетизмът набляга на религиозното преживяване на вярата. Някои от по-консервативните методисти основават „движението на святостта“, което набляга на внезапно преживяване на освещение в практическия всекидневен живот.

Евангелизъм (XVIII в.)

В началото на XVIII век пиетизмът преживява няколко съживления в международен план (Първото и второто велики пробуждания). Те са в надденоминационен план и се наричат чисто и просто „евангелското движение“. Най-важните богословски аспекти са наблягането върху: индивидуалното обръщение към Христос, лично общуване с Бог и изучаване на Библията, публично практикувана нравственост (напр. аболиционизъм), отричане на формализма в поклонението и доктрината, по-голяма роля на миряните (включително и на жените), евангелизация и поучение, и коопериране по отношение на евангелизирането на надденоминационно ниво.

Адвентизъм (XIX в.)

В началото на XIX век адвентизмът възниква по време на голямото религиозно пробуждане, което започва в Европа и придобива масов характер в САЩ. Особена роля в адвентното движение играе Уилям Милър, който определя на базата на пророчествата в Книгата Даниил годината на Второто пришествие на Исус Христос. Така адвентизмът се обособява като едно пророческо есхатологично адвентно движение, което въздига отново авторитета на Библията и подчертава вярата в пришествието. Впоследствие от това движение възниква Църквата на адвентистите от седмия ден, чиито основни учения, освен вярата в скорошното завръщане на Христос и върховния авторитет на Библията, са оправданието чрез вяра в Исус Христос, авторитета на Божия закон (включително съботата), учението за небесното светилище, разбирането за състоянието на мъртвите като безсъзнателен сън до възкресението, прогласяването на тройната ангелска вест от Откровение 14 глава, значението на здравето и изобщо умереността като начин на живот.

Петдесятничество (XX в.)

Петдесятничеството започва в САЩ в началото на XX век сред движението на святостта. Основното в п. става търсенето на свръхестествените действия на Светия Дух от Новия завет, говоренето на непознати (ангелски) езици и идеята за „кръщение в Светия Дух“. Също п. набляга върху небесното изцеление и чудесата. Под влияние на п. се създават стотици нови деноминации в САЩ. В резултат на п. възниква харизматичното движение с подобни аспекти, но действащо в рамките на съществуващите деноминации.

Модернизъм (XX в.)

Модернизмът или либерализмът няма ясно изявени богословски позиции, но е по-скоро опит за вкарване в християнската мисъл на някои идеи от времето на Просвещението. Новото разбиране на историята и естествените науки довеждат и до нови подходи в богословието. Либерализмът най-вече се отдалечава от класическото протестантство по отношение на непогрешимостта на Библията и нейната боговдъхновеност.

Фундаментализъм (XX в.)

Ф. възниква като реакция на либерализма и либералната библейска критика. Това става предимно в САЩ и Канада в деноминациите, най-вече повлияни от евангелизма. Ф. набляга върху авторитета и важността на Библията, силната вяра в непогрешимостта и културния консерватизъм като важни аспекти на християнския живот.

Неоортодоксализъм (XX в.)

Нефундаментално отхвърляне на либерализма, най-вече асоциирано с Карл Барт. Нарича се още „богословие на кризата“ и е силно повлияно от екзистенциалната философия. Н. възвръща донякъде вярата във важността на Библията, набляга на личното преживяване с Бога и често се бърка с неоевангелизма.

Неоевангелизъм

От средата на XX век. Движението реагира на прекомерния фундаментализъм и лошите последствия от него. Набляга силно на авторитета на Библията, изкуството, кооперацията между църквите, християнската апологетика и неденоминационен подход в евангелизирането.

Палеоортодоксалност

Това движение прилича на нео-евангелизма, но набляга върху ранно-църковния консенсус на неразделената църква от първи век. Обръща внимание на най-ранните изповеди на вярата и на най-ранните църковни събори като средства за правилно разбиране на Писанието. Това е крос-деноминационно движение с основен теолог Томас Оден (от методистки произход, Обединена Методистка църква).

Икуменизъм (XX в. – XXI в.)

Движение за обединение на църквата. Започва през 1910 г. на мисионерската конференция в Единбург. Произходът му е нуждата от кооперация на мисионерското поле в Африка, Азия и Океания. От 1984 г. голямо влияние има Световният съвет на църквите. Съществуват икуменически обединения на регионални, национални и локални нива по целия свят. Една от изявите на движението е опитът за създаване на обединени църкви като Църквата на Южна Индия, Обединена църква на Христос (САЩ), Обединена църква на Канада, Обединяваща църква на Австралия. Съществува силно участие на Източно-православните църкви в икуменическото движение.

През 1999 г. представители на Лутеранската световна федерация и Римокатолическата църква, подписват „Обединена декларация за доктрината за оправданието“ и с това разрешават конфликта върху доктрината за оправданието, който става основа на протестантската реформация, въпреки че някои консервативни лутерани не се съгласяват. На 18 юли 2006 г. делегати от Световната методистка конференция гласуват анонимно за приемането на Обединената декларация. [3][4]

Основни богословски различия между протестантството, православието и католицизма

Първородният грях

Протестантството смята, че първородният грях е нанесъл трайна повреда на Божия образ у човека, което е довело до духовна смърт или отделяне от общение на човека и Бога. Поради това единствено Бог е инициаторът на човешкото изкупление и спасение и човек не може да се спаси чрез собствени усилия. Това мнение (sola fide) на основателя на протестантството Мартин Лутер, който първоначално е монах от Августинския орден, е силно повлияно от учението на блажени Августин.

Преданието

В протестантското богословие има място за литературата и богословието на църковните отци от цялата църковна история (включително източни и западни). Но протестантството прави твърдо разграничение между Библията като Свещено писание и богословите от историята като цяло. В този смисъл в протестантското богословие Библията не е част от преданието или преданието има статута единствено на богословско мнение. То подлежи на сравнение с Писанието и Св. Писание (Библията) има крайния авторитет. Поради това протестантското богословие разработва прецизни методи за изучаване и тълкувание на Библията. Решенията на църковните събори се възприемат от протестантството като богословски формулировки на вярата, които са свързани с конкретен исторически момент, но не като краен авторитет, т.е. отхвърля се тяхната боговдъхновеност.

Дева Мария

В протестантството се отдава почит на Мария като към майката на Иисус. Но се прави сериозна разлика между Иисус Христос, който е Син Божи и Мария. Протестантският вярващ смята, че единствено Иисус Христос е единственият посредник между Бог-Отец и хората. В това отношение, според протестантите, Мария и канонизираните от Православната или Римокатолическата църква светци са достойни примери за християнски живот, но не и посредници между Бог и човека. Молитвите трябва да бъдат отправяни единствено към триединния Бог (Св. Троица), но не и към смъртни и погрешими хора. Като аргумент в полза на това си становище протестантите посочват факта, че в Библията не съществува нито една молитва, отправена към човек, било то починал или жив. Сам Иисус Христос дава пример на апостолите да се молят с „Отче наш...“[5] и показва правилния начин на поклонение. В Библията не съществува молитва към Мария поради факта, че съществува фундаментално различие между битието на Бог и това на човека. Христос като въплътилия се Бог е осмислян като единствения посредник между Бог и човечеството.

Иконите

Протестантството гледа на иконите като на човешки опит за представяне на духовния свят, а не като на свещени предмети. Иконите отразяват мисленето на художника относно изобразяваната личност и тъй като би трябвало поклонението да се отправя единствено към Бог, а той е невидим, защото е Дух, иконата може да породи погрешна представа у вярващия. В този смисъл тя не може да се нарече идол, но би могла да породи погрешни богословски идеи у поклонника. В подкрепа на това становище протестантите посочват втората Божа заповед към евреите, в която се забранява създаването на кумири и изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята“[6].

Тайнствата в църквата

В протестантството се практикуват две основни тайнства: кръщение и Господна вечеря (причастие, евхаристия), които се извеждат от Библията. Отделните протестантски общности практикуват и други тайнства. В протестантската мисъл значението на тайнство е практика, постановена от Новия Завет от Господ Исус Христос и двете основни практики, постановени от Исус Христос са кръщението и Господната вечеря. Традиционните тайнства от римокатолицизма и православието се практикуват, но често те не се наричат тайнства. Например бракът, ръкополагането на служители, помазването с масло (миропомазване), изповед на греховете пред Бог или пред брат във вярата или пред цялата църква са обичайни практики в протестантските общности, но не се наричат тайнства поради факта, че в Св. Писание те не са описани по този начин. Затова е погрешно да се твърди, че протестантските общности зачитат само 2 тайнства. В този смисъл броя на тайнствата зависи много от дефиницията на термина „тайнство“.

Йерархията в църквата

Според протестантското богословие, разделянето между миряни и свещеници в църквата е условно. Реформаторската доктрина счита, че според Библията всеки вярващ християнин е свещеник на Бога. Тази идея прави църквата много по-динамична като общество, в което всеки вярващ има определена задача и служение. Прави се разлика между функция и длъжност. Функцията е дейността и призванието, което всеки отделен вярващ има, а длъжността по-скоро е административна с цел правилното функциониране на църквата.

Сред протестантските общности се различават три форми на църковно управление

  • Епископална – Авторитетът при тази форма е в епископа. Има различни степени в епископството, различни нива. Авторитетът тук се фиксира върху службата на определен човек. Най-проста форма на е. има Методистката църква, където има едно ниво. Малко по-усложнено е управлението в Англиканската църква. Епископът има правото да ръкополага служители и свещеници. Той също има правото да поставя пастири – на теория има пълна власт. Но на практика епископът често се консултира с местното събрание и тази форма на управление последно време върви към демократизация. Тя не е широко приета поради връзката и с римокатолицизма.
  • Презвитерианска – Властта тук е в група от представителни лица. Ключовата длъжност е старейшината или презвитера. Решенията се взимат чрез свикване на съвет. На по-високо ниво чрез свикване на синод и на генерална асамблея. В духовенството тук има само едно ниво. По-високи нива като епископ не съществуват. Личностите в съветите се избират отдолу и носят титла председател, те не са епископи, нямат специална власт, не могат да ръкополагат. Властта принадлежи на избиращото тяло. Тук съществува съзнателно координиране между духовенство и мирянство. Реформираните и презвитериански църкви практикуват тази форма на управление.
  • Съборна (Конгрегационалистка) – Властта тук е в местната църква и се набляга на отговорността на отделния вярващ и всеки член на местното събрание трябва да има глас. Решенията за взаимодействие се взимат на представителна основа, като всяка местна църква е самоуправляваща се. Всяко общество избира своя пастир и определя своя бюджет. Обществото може да стане част от организацията, но тази връзка е доброволна. Обикновено организациите си имат своя ясна изповед на вярата, която обединява обществата. Тук най-ясно се прилагат демократичните принципи и доктрината за свещенство на всички вярващи. Конгрешаните, баптистите и лутераните практикуват съборната форма на управление.

Съществуват и смесени системи за църковно управление, както и управление без съществуваща организация (само на теория). Такива групи са например Квакерите при които се набляга на личното водителство на Святия Дух. На практика не се наблюдава система за управление в чист вид. В Св. Писание наблюдаваме елементи и от трите модела на управление.

Спасението на човека

В протестантското богословие човек става спасен, когато положи изцяло вярата си в изкупителната жертва на Исус Христос, и се покае за греховете си. В този момент човек бива новороден от Духа Божи. След този момент човек израства в процес, наречен освещение, при който се уподобява на Христос все повече. Най-близкия еквивалент в православното богословие е обожанието или теозиса. В протестантството важни термини са: благодатта, умилостивението, оправданието, осиновлението, помирението, новорождението, изкуплението, освещението и изпълването със Святия Дух. При това всички тези истини се прилагат към конкретния индивид, който идва при Христос лично, а не принципно за всички хора.

Бележки

  1. www.oxforddictionaries.com
  2. Произлиза от латинската дума sola, която означава „само, сам“.
  3. The United Methodist Church
  4. [1]
  5. В Евангелие от Матей 6:9 – 13 и Евангелие от Лука 11:2 – 4 (вж. Отче наш).
  6. Изход 20:4 – 6

Вижте също

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Protestantism“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  
Вероизповедание

Вероизповеданието, или конфесия (на латински: confessio – „изповедание“), е особеност при и във вярата, в рамките на религията, което обединява вярващите по групи. Конфесията може да бъде обособена в рамките на религиозна доктрина или да е част от религиозната доктрина.

Терминът се отнася за различните християнски деноминации (например източно православие, римокатолицизъм, протестантство и други). У исляма може да се отнася към различните разклонения като сунизъм, шиизъм и ахмадия, както и техните подразделения и секти.Най-голямата религиозна деноминация в света е сунитския ислям, следван от римокатолицизма.

Евангелизъм

Евангелизмът, наречен още евангелско протестантство, днес е доминиращо течение в протестантството по брой вярващи.

Под това наименование са обединени множество християнски вероизповедания от различни протестантски църкви, които имат следните общи черти.

На първо място – отделят специално внимание на личното обръщане в християнската вяра, следствие от личен избор, следствие от религиозен опит (преживяване на истинско покаяние, лична среща и лично приемане на Христос в сърцето и в живота), което включва основна промяна в начина на живот, според Библейските християнски принципи и ценности – („да последваш Христос“).

На второ място – лична връзка с Бог, свързана с активното четене, размишление, изучаване и ежедневно практично прилагане и следване на Библията.В днешно време като „евангелски“ се обособяват християните от всички протестантски течения (лутерани, презвитерианци, англикани, калвинисти, баптисти и дори малка част от католиците).

Евхаристия

Евхаристията (на гръцки: ευχαριστία, благодарност), известна също като свето причастие, наред с кръщението, е основно тайнство в християнската Църква. Въведено от Сина Божий Иисус Христос по време на Тайната вечеря (Мат. 26:26-28), (Лук. 22:19), когато той дава на учениците си хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта му.

Евхаристията е основа на църковния и литургичен живот.

Повечето християнски деноминации (православни, католици, древните източни църкви, англикани, лутерани и т.н.) вярват, че Христовото тяло и кръв реално присъстват в причастието. Някои протестантски конфесии (калвинисти, методисти, баптисти, адвентисти и др.) възприемат причастието само като символ.

Елън Мария Стоун

Елън Мария Стоун (на английски: Ellen Maria Stone), известна и като Мис Стоун, е американска протестантска мисионерка, отвлечена за откуп от чета на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в 1901 - 1902 година.

Епископална църква в САЩ

Епископалната църква (ЕЦ) в САЩ, също позната и като Протестантска епископална църква в Съединените американски щати (ПЕЦСАЩ), е англиканска християнска деноминация, разпространена главно в САЩ, а също и в Хондурас, Тайван, Колумбия, Еквадор, Хаити, Доминиканската република, Венецуела, Британските Вирджински острови и части от Европа.

Църквата е организирана скоро след Американската революция, когато е принудена да се отдели от Англиканската църква, тъй като от английското духовенство се изисквало да се кълне във вярност на британския монарх, който е върховният управител на Англиканската църква. Тя е станала, по думите на доклад от 1990 г. на Групата на архиепископа на Кентърбъри за Епископата, „първата англиканска епархия извън Британските острови.“ Самата тя сега се разделя на девет епархии и има диоцези извън САЩ в Тайван, Централна и Южна Америка и Карибския регион. Епископалният диоцез в на Вирджинските острови обхваща едновременно американската и британската територия. В Европа, Синодът на епископалните църкви в Европа съществува съвместно с Гибралтарския диоцез в Европа на Англиканската църква и Реформираната епископална църква на Испания.

Католицизъм

Католицизъм е най-разпространените вероизповедания на християнството (1-то по брой хора), наброяващо приблизително 1100 милиона членове. Неговите последователи смятат единствено християнство за права вяра и считат църквата си за Единната, Свята, Съборна и Апостолска църква, основана от Иисус Христос и Неговите апостоли. Католическа църква почита Светата Троица и определя за своя мисия разпространението на евангелската проповед на Исус Христос, извършването на тайнствата и благотворителността. Католическото богослужение е силно фокусирано върху литургията, с която се отбелязва тайнството на евхаристията. Според Католическата църква, когато са осветени от ръкоположен свещеник, хлябът и виното, използвани в литургията, действително се превръщат в плът и кръв Христова чрез преосъществяване. Тя практикува закрито причастие, като обикновено само на кръстените членове на Църквата в състояние на благодат е разрешено да получат евхаристията. Църквата има специално отношение към Богородица, за която поддържа четири конкретни догми – за нейното непорочно зачатие без първороден грях, за нейния статут като Майка Божия, за нейната вечна девственост и за нейното телесно възнасяне на небето след края на земния ѝ живот.

Ку-клукс-клан

„Ку-клукс-клан“ (на английски: Ku Klux Klan), съкратено ККК, е нелегална расистка организация, възникнала в южните щати на САЩ след премахването на робството и даването на права на афроамериканците, непосредствено след Американската гражданска война.

Организацията се бори за превъзходство на белите хора над останалите раси, на протестантите над останалите християни, друговерци и атеисти. Членовете ѝ сформират наказателни отряди, като носят островърхи качулки и бели мантии за прикритие. ККК използват насилие, тероризъм и линчуване за сплашване и потискане на чернокожите.

Историята на движението се развива в 3 вълни на активност, в организации, наречени кланове:

първи клан – от 1865 до 1871 г.;

втори клан – от 1915 до 1944 г.;

трети клан – от 1946 г. и понастоящем

Лутеранство

Лутеранството (или лютеранството) най-старото протестантско течение в християнството. Носи името на основателя на протестантството Мартин Лутер. С лутеранството е свързано самото възникване на понятието протестанство, тъй като именно лутераните започват да се наричат протестанти след техният протест срещу решение възобновяващо Вормския едикт (отменен междувременно от Райхстага през 1526 г.) от мнозинството католици на народното събрание в град Шпайер през 1529 г., издаден от Карл V на 25 май 1521 г. и забраняващ лутеранското учение в Свещената Римска империя. Изповеданието следва Аугсбургската изповед на вярата от 1530, именувано на неговия основател Мартин Лутер. Лутеранската църква е класическа протестантска църква и най-голяма евангелска деноминация. Лутерански символически книги са: Аугсбургското изповедание (1530 г.), Апология на Аугсбургското изповедание (1531 г.), Големия Катехизис на М. Лутер, Малкия катехизис на М.Лутер (1529 г.), Шмалкалденските членове (1537 г.), Формулата на съгласието (1577 г.) През 1580 г. те са събрани в „Книга на съгласието“. Лутеранството е официална религия в Германия, Дания, Норвегия, Исландия, Швеция, Финландия, /Лапландия/, Фарьорските острови, Гренландия, Естония и Латвия. По-големи Лутерански църкви има в САЩ /10 000 000 членове/, Канада, Холандия, Унгария, Полша, Чехия, Словакия, Литва, Австрия, Бразилия, Русия, Беларус, Украйна, Румъния, бивша Югославия, Франция и мн.др. Лутерански църкви има в Япония, Азия, Африка и Южна Америка, а от 1994 г. мисионери от Уисконски Евангелски Лутерански синод в САЩ с участието на българи основават Българска Лутеранска църква. В страната има няколко лутерански църкви, като три в София, и една във Варна.

Лутеранството е едно от основните течение в протестантството. Мартин Лутер дефинира квинтесенцията на лутеранството така: „В сърцето ми царува това единствено учение – вярата в моя скъп господ Исус Христос, който е началото, средата и края на всички духовни и небесни мисли, които мога да имам, денем и нощем.“ Това е най-старото направление в протестантство и всички евангелски деноминации са негови разклонения. Членовете на Евангелската лутеранска църква по света са около 75 000 000.

Евангелската лутеранска църква е литургична църква. Тя запазва от католическата църква всичко, което според лутеранската теология не противоречи на Божието Слово: литургията /ред на богослужението/, олтара, на който са поставени две или повече свещи, отворена Библия и напрестолен кръст, духовни псалми, химни и хорали съпроводени от орган или пиано, изповед, одежди на пастора и др. От протестантските църкви още две са литургични: англиканската /епископална/ църква и Методистката епископална църква.

Докато православието и католицизмът учат, че човек се спасява чрез вяра, допълнена от дела и заслуги, то лутеранството учи, че нашето спасение идва единствено чрез вяра в нашия Господ Исус Христос. „И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата по закона.“ (Римл. 3:28)

Мотото на лутеранската църква гласи:

Solus Christus (само Христос)

Sola scriptura (само Светото писание)

Sola fide (само чрез вяра)

Sola gratia (само по благодат)

Soli Deo gloria (само на Бог да бъде славата)

Мормонство

Мормонството, известно и като Мормонизъм, е религиозно течение, основано от американеца Джоузеф Смит на 6 април 1830 г. Според преданията на църквата, Джоузеф Смит е получил видение, когато бил на 14 години. Явили му се Бог Отец и Исус Христос. След време и след като се доказал за достоен, той получил пророческо откровение на 21 септември 1823 г., в изпълнението на чиито предписания той е трябвало да преведе от златни плочи, които му били разкрити къде са от ангел Мороний, син на Мормон – пророк за обитателите на древния Американски континент, от ок. 600 години преди Рождество Христово, до 400 години след смъртта му. Този превод е публикуван като „Книгата на Мормон“ (тъй като пророкът, който писал на плочите се казвал Мормон). Заедно с Библията залягат в основата на учението на светиите от последните дни. Тази книга съдържа летопис на два народа – един праведен и един нечестив (нефити и ламанити). Важна част от Книгата на Мормон разказва за идването на Христос на Американския континент след възнесението му. Според летописа, той също призовал апостоли там и установил своята църква. Мормоните вземат това за доказателство, че Бог обича всички свои деца, а не само един народ.

Скоро след първото издание на „Книгата на Мормон“, на 6 април 1830 в Ла-Файет, Ню Йорк, Джоузеф Смит официално учредил Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. От самото начало светиите се сблъсквали с неприязненото отношение на останалата част на обществото, предизвикано най-вече от проповядваната и практикувана в началните години от организацията полигамия. През 1890 г. пророка Уилфърд Удръф получава откровение, че многоженството вече не е нужно. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни вече не практикува полигамия, но в някои от деноминациите отклонили се от нея, тя все още се практикува (Фундаменталните светии от последните дни). След смъртта на Джозеф Смит (1844 г.) мнозинството мормони разбират, че Бригъм Янг бе избран да е пророк. Наричан е Модерния Мойсей, понеже ръководи масовото преселване на членовете на църквата от щата Илиной до Юта, където продължава да гради Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

Протестантство се дефинира като религиозно движение, което отхвърля схващанията в православната и католическата църква. В резултат се създава нова църква, която да реформира тези учения. Макар, че първоначално мормонизмът се гради на основа на протестантското течение „Второ велико пробуждане“, мормонизмът не може да бъде категоризиран като протестантство. Това е защото мормоните НЕ претендират да реформират църквата. Те смятат че тяхната църква е възстановената Христова църква. Затова и някои традиционни протестантски вероизповедания смятат мормонизма за непротестантско християнско вероизповедание, съставляващо нов клон в християнството.

Петдесятничество

Петдесятничеството е движение в Християнството, което акцентира върху личния контакт с Бога, посредством кръщение със Светия Дух.

Името Петдесятничество идва от Петдесетница (гръцки термин, описващ еврейски празник на седмиците). За християните този случай описва слизането на Светия дух върху последователите на Исус Христос (Деяния на Апостолите, гл.2) и петдесятните вярват, че чрез това кръщение в Светия Дух християните се доближават до духовната мощ, поклонението и учението на ранната църква. Поради тази причина някои Петдесетни църкви използват и името Апостолска.

Повечето петдесятни християни се идентифицират като Протестанти. Някои използват термина Евангелисти, а други се отъждествяват като възстановители. Петдесятничеството, богословски и исторически, се доближава до Харизматичното движение, тъй като то е повлияло много на това движение. Освен това някои Петдесятни църкви изповядват Триединството, а други не. В рамките на класическото Петдесятно движение се открояват 3 насоки – Уеслианство (Wesleyan-Holiness), Higher Life и така нареченото Oneness (единодушно или Апостолско) Петдесятничество.

Над 600 милиона по целия свят са петдесятни вярващи.

Православие

Православното християнство или Източно православие е една от трите деноминации в християнството и втората по численост, след католицизма. Наброява приблизително 260 милиона души. Неговите последователи смятат единствено православното християнство за истинна права вяра и считат църквата си за Единната, Свята, Съборна и Апостолска църква, основана от Иисус Христос и Неговите апостоли. Църквата се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични доктрини и традиции.

Православието е масово разпространено в Беларус, България, Гърция, Грузия, Северна Македония, Молдова, Румъния, Русия, Сърбия, Република Сръбска, Черна гора и Украйна, многочислени православни общности има в някои страни от Близкия изток, както и в Западна Европа, Северна Америка и Австралия, където последователи на православното учение са предимно потомци на имигранти от страните с традиционно православие.

Презвитерианство

Презвитерианските църкви са калвинистки църкви, съществуващи и днес във Великобритания, САЩ, Канада и др., ръководени от пастори и презвитери (светски лица) с много опростен култ и богослужение.

Протестантство в България

Протестантството в България се появява в началото на ХІХ век.

Пуританство

Пуританството (на английски: Puritanism) е християнска и обществена доктрина от 16 и 17 век, възникнала и прилагана в Англия, по-късно и в Северна Америка.

Целта на движението е да „изчисти“ англиканството от остатъците на католицизма, както по отношение на теологичната страна, така и в религиозната практика.

Пуританството е опит за задълбочаване на Реформацията под силното влияние на калвинизма в Западна Европа, но и в специфична за Англия посока. То възниква още по време на управлението на Елизабет I (през 1559 г.) и по отношение на кралската власт е насочено към премахването на абсолютизма в управлението на църквата, по подобие на Ватикана.

Пуританството става идеологическа основа на Английската революция и води до разцепление между Парламента и краля и гражданска война.

Разград (област)

Област Разград е една от 28-те области на България. Съседни на областта са: област Силистра на североизток, област Русе на запад-северозапад, област Търговище на юг-югозапад и на изток се намира област Шумен. Общата площ на областта е 2637 km² при население 128 871 души (по експресни данни от преоброяване 2011). Пощенските кодове на населените места в област Разград са от 7200 (за град Разград) до 7499. МПС-кодът за област Разград е PP.

Християнство

Християнството е една от трите авраамически религии. Според християнството има един Бог в три лица – Отец, Син и Дух Свети. Второто лице на Троицата – Синът Божи, наричан още Бог Слово, се въплъщава, приемайки човешко естество, и живее под името Иисус сред еврейския народ в началото на новата ера. Животът и учението на Иисус са представени в каноничните новозаветни книги и други източници. Християнството смята за част от канона и еврейската Библия, известна като Стар завет. Двете части на Библията – Старият и Новият завет, се наричат още Свето писание. Последователите на християнската вяра се назовават християни.

Основното християнско вярване е, че Иисус е Син Божи, едновременно изцяло Бог и изцяло човек. Той е Спасителят на човечеството. Поради тази причина християните смятат Иисус за Христос (Месия). Службата на Иисус, неговата саможертвена смърт на кръста и последвалото възкресение често са наричани евангелие от гръцката дума εὐαγγέλιον, която значи „блага вест“ или „добра вест“ – вестта, че Иисус е победил греха и смъртта и дава вечен живот на всеки, който вярва в Него.

Християните вярват, че Иисус е Месията, сиреч Спасителят, за когото е пророкувано в Стария завет. Християнското богословие е основано на убеждението, че Иисус е бил разпънат на кръст и след като е страдал и умрял, е бил погребан, а на третия ден от смъртта си е възкръснал като победител на смъртта. Тази победа Иисус споделя с всички вярващи в Него, като опрощава греховете им и им дарява вечен живот. Вярва се още, че след възкресението си Иисус се е възнесъл на небето, където царува заедно с Бог Отец. Повечето деноминации учат, че Иисус ще се завърне, за да съди всички хора – живи и мъртви – и да даде вечен живот на своите последователи. Като въплътен Бог, Иисус е смятан за пример за добродетелен живот.

Критици на християнската религия посочват наличието на морално спорни твърдения в Библията, които са използвани за оправдаване на робството, колониализма, религиозната нетолерантност, унижаването на жените, оправдаване на насилието, оправдаване на хомофобията. Сред известните критици на християнската религия на морална и етическа основа са философи като Бертран Ръсел и Фридрих Ницше.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.