Право

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Право.
JMR-Memphis1
Традиционно Темида е символът на съдилищата[1][2]. Справедливостта е изобразена като богиня, с 3 символа на принципите на правото: меч, символизиращ принудителната сила на съда; везна, която отмерва различните твърдения; превръзка на очите, която означава безпристрастност.[3]

Право в политиката и юриспуденцията се нарича система от социални правила и норми, които потвърждават, забраняват или разрешават определен вид поведение или взаимоотношения между хора или организации. Тази система от правила се прилага от съвкупност от институции [4] и подлежи на принудително осъществяване, на тях се подчинява всяко едно правно общество. Правото придава форма на политиката, икономиката и обществото по различни начини и служи като основен социален медиатор за регулиране на отношения между хората.

Договорното право регулира всичко от купуването на автобусен билет до търгуването на деривативи. Конституционното право осигурява рамка за създаването на закона, защита на човешките права и избора на политически представители. Административното право се използва да разглежда решенията на държавните агенции. Международното право управлява въпросите между суверенните държави в дейности от търговията до регулацията на околната среда. Гръцкият философ Аристотел казва през 350 пр.н.е. „Разпоредбата на закона е по-добра от решението, на който и да е отделен индивид.“[5]

Правните системи изработват права и отговорности по различни начини.

Раздели на правото

Поради сложността на отношенията, които регулира, правото се подразделя на:

  • публично и частно право – разграничение с оглед характера на целите и интересите, които регулира – дали те имат публичен или частен характер;
  • материално и процесуално право – най-общо казано материалното право определя вида, характера и значимостта на благата, който регулира, а процесуалното правото е способа, начина и реда на реализацията му в съдебното правораздаване.
  • вътрешно и международно право – вътрешното право е системата от правила и норми за поведение, приети от една страна, разпростираща се със суверенитета на държавната ѝ власт, а международното се отнася до международната общност като такава, включваща съгласуваната правна воля на държавите.
  • субективно и обективно право – обективно е правото като съвкупност от правни норми, правният ред и т.н.; субективното право е гарантираната и позволената от обективното право възможност на правния субект за действия или бездействия посредством собствения си правен интерес
  • правото като правната наука изучаваща правните норми и принципи
  • правото като правна система
  • правото като източник на правото
  • правото като справедливост и др.

Облигационно право

Основна статия: Договор.

Облигационното или в някои случаи на български (от английското наименование) контрактното право [6] се отнася до приложими обещания и може да бъде сумирано в латинската фраза pacta sunt servanda (споразуменията и съглашенията трябва да бъдат спазвани).[7] В прецедентното право три основни елемента на създаване на договор са необходими: предложение и прием, обмисляне и намерение за създаване на правни отношения.

Правни системи

Правните системи на страните по света могат най-общо да бъдат разделени на две основни групи – континентално (романо-германско) право и общо право. Според някои съвременни учени разграничението между двата вида право постепенно губи значението си, като с времето елементи, смятани за типични за една от двете системи, се възприемат от другата.[8] В някои страни, в които не е възприето отделянето на църквата от държавата, се прилага и трета правна система – на религиозно-традиционното право. Правната система, прилагана в дадена страна, обикновено се определя от нейната история, взаимоотношения с други страни или отношение към международни стандарти.

Континентално право

Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.

Общо право

Joao sem terra assina carta Magna
Крал Джон подписва Магна Харта

Общото право е правна система, в която решенията на съдилищата са изрично признати за законни източници. „Доктрината на прецедента“, или stare decisis (латинската дума за „да застанеш зад решението си“) означава, че решенията на висшите съдилища задължават по-долните съдилища. Системите на общото право също разчитат на правилниците, приети от законодателната власт. Общото право произхожда от Англия и е въведено в почти всяка страна, обвързана с Британската империя (с изключение на Малта, Шотландия, американския щат Луизиана и канадската провинция Квебек).

Религиозно-традиционно право

Религиозното право изрично се основава на религиозни принципи. Примерите включват еврейската халаха и ислямския шариат – като и двете се превеждат като „път за следване“, а християнското каноническо право все още е запазено в някои църковни общности. Често влиянието на религията върху правото е непроменимо, тъй като Божието слово не може да бъде променяно или регламентирано от съдии или правителства. Все пак, задълбочената и подробна правна система обаче обикновено изисква уточняване от хората. Например, Коранът има закони, който действат като източник на други закони чрез интерпретация[9]Кияс (съображения по аналогия), Иджма (консенсус) и прецедент. Друг пример е Тората или Стария Завет в Петокнижието или петте книги на Мойсей. То съдържа основните правила на еврейското право, които някои израелски общности решават да използват. Халаха е правило на еврейския закон, което обобщава някои интерпретации на Талмуда. Въпреки това, израелското законодателство позволява тъжителя да използва религиозни закони, само ако иска. Каноническото право се употребява само от членовете на католическата църква, източноправославната църква и англиканската църква.

1879-Ottoman Court-from-NYL
Съдебен процес в Османската империя, 1879 г.

До 18 век, законите на шариата се практикуват в мюсюлманския свят в кодифицирана форма. От средата на 1940-те години, в една страна след друга, са направени усилия да се въведат законите на шариата в съответствие със съвременните условия и концепции.[10][11] В съвременността, правните системи на много мюсюлмански страни разчитат както на традициите в гражданското и общото право, така и на ислямските закони и обичаи. Конституциите на някои мюсюлмански държави като Египет и Афганистан, признават исляма като религия на страната, което задължава законодателя да се придържа към шариата.[12] Саудитска Арабия признава Корана като нейна конституция, и се управлява въз основа на ислямското право.[13] Иран повторно въвежда ислямското право в правната си система след 1979 г.[14] През последните няколко десетилетия, една от основните характеристики на Ислямското възраждане е призива за възстановяване на шариата, който поражда огромно количество литература и засяга световната политика.[15]

Правна теория

Основна статия: Теория на правото.

История на правото

Milkau Oberer Teil der Stele mit dem Text von Hammurapis Gesetzescode 369-2
Месопотамският бог на слънцето Шамаш, почитан като бог на справедливостта, дава на цар Хамурапи кодекс със закони.

Историята на правото е тясно свързано с развитието на цивилизацията. Древногипетското право, датиращо от третото хилядолетие пр.н.е., съдържа граждански кодекс, който вероятно е разделен на дванадесет книги. То се основава на концепцията за Маат, характеризираща традицията, риторичната реч, социалната равнопоставеност и безпристрастността.[16][17] Към 2200 г. пр.н.е., шумерският владетел Ур-Наму формулира първия законник, която се състои от казуистични твърдения („ако... то ...“). Около 1760 г. пр.н.е., цар Хамурапи доразвива вавилонското право, систематизира го и го записва на камък. Хамурапи поставя няколко копия на законите си из цялото Вавилонско царство като стели, за да бъде видяно от всички това, което остава известно като „Законника на Хамурапи“. Най-запазената стела е открита през 19 век от британски асиролози и е напълно транслитерирана и преведена на различни езици, включително английски, немски и френски език.[18]

Старият Завет датира от около 1280 г. пр.н.е. и е под формата на морални императиви и препоръки за по-добро общество. Малкият древногръцки град-държава – Атина от около 8 век пр.н.е., е първото общество, което се основава на широкото включване на гражданите си в управлението (с изключение на жените и робската класа). Древногръцка Атина обаче няма наука за правото или дума за „закон“,[19] и разчита вместо това на разграничението между следните три: божествения закон (темис), човешките закони (номос) и обичаите (дикѐ).[20] Старогръцкото право въвежда някои основни конституционни нововъведения в развитието на атинската демокрация.[21]

Римското право е силно повлияно от гръцката философия, но детайлните му разпоредби са изработени от професионални юристи и поради това са силно усложнени.[22] През вековете между възхода и залеза на Римската империя, правото се адаптира, за да се справи с променящата се социална обстановка и претърпява основна кодификация при Теодосий II и Юстиниан I.[23]

Макар, че по време на Средновековието кодексите са заменени от обичайното право и прецедентите, римското право е преоткрито през 11 век, когато средновековните учени започват да изучават римските закони и да адаптират техните концепции. В средновековна Англия кралските съдии развиват съвкупността на прецедента и така това по-късно става общото право (на английски: common law).

Широко разпространеният в Европа Лекс меркатория е формиран така, че търговците да могат да търгуват на практика по общи стандарти, а не по много отделни аспекти на местните закони. Лекс меркатория, предшественик на модерното търговско право, набляга на свободата на договаряне и на отчуждаемостта на собствеността.[24] С нарастването на национализма през 18 и 19 век, Лекс меркатория е включен в законите на местните страни съгласно новите им граждански кодекси. Наполеоновият и германският граждански кодекси се превръщат в оказалите най-голямо влияние измежду тях. За разлика от английското право, във Франция и Германия се развива т.нар. гражданско право, което за разлика от големите томове на прецедентното право дава възможност малки книжки да се разпространяват между съдиите и да се прилагат. Все пак в днешно време има признаци на срещане и събиране на гражданското и прецедентното право.[25] Правото на Европейския съюз е заложено в договорите, но се развива чрез прецеденти, определени от Европейския съд.

Constitution of India
Конституцията на Индия е най-дългата писана държавна конституция, съдържаща 444 члена, 12 списъка, множество поправки и 117 369 думи.

Древна Индия и Древен Китай имат различни традиции в правото, и исторически имат отделни школи в правната теория и практика. Артхашастра, вероятно съставена около 100 г. от новата ера (макар, че съдържа и по-стари текстове), както и Ману-смрити (ок. 100 – 300 г.) са основополагащите трактати в Индия и се състоят от текстове, които са считани за авторитетно правно ръководство.[26] Основната философия на Ману е толерантността и плурализма и е цитирана в цяла Югоизточна Азия.[27]Индуиската традиция, заедно с ислямския закон, е заменена от общото право, когато Индия става част от Британската империя.[28] Малайзия, Бруней, Сингапур и Хонконг също приемат общото право. Правните традиции на Източна Азия отразяват уникалната смесица от светско и религиозно влияние. [29]

Япония е първата страна, която започва да модернизира правната си система по западен образец, чрез привнасянето на части на френския, но най-вече от германския граждански кодекс.[30] Това отчасти отразява статута на Германия като надигаща се сила в края на 19 век. По същият начин, към последните години на династия Цин, традиционното китайско право дава път на западното влияние, под формата на шест отделни кодекса, основани предимно на японския модел на германското право.[31] Най-близко сходство към кодификациите от този период запазва тайванското право, поради разделянето между националистите на Чан Кай-ши, които бягат на острова и комунистите на Мао Цзедун, които през 1949 г. печелят контрола над континентален Китай. Сегашната правна инфраструктура в Китайската народна република е силно повлияна от съветското социалистическо право, което по същество налага административното право за сметка на частното.[32] Благодарение на бързата индустриализация, днес Китай е в процес на реформи, най-малко по отношение на икономическото право. След преговори, продължили петнадесет години, през 2001 г. Китай се присъединява към Световната търговска организация.[33]

Философия на правото

Основна статия Философия на правото.


„Но, какво в края на краищата, е законът? [...] Когато казвам, че обектът на законите винаги е общ, искам да кажа, че правото разглежда субектите вкупом и действията абстрактно, и никога конкретно лице или действие. [...] Погледнато от тази страна, ние веднага разбираме, че вече не може да задаваме въпроса, кой трябва да създава законите, тъй като те са актове на общата воля; нито дали господарят е над закона, тъй като той е част от Държавата; нито дали законът може да бъде несправедлив, тъй като никой не е несправедлив към себе си; нито как можем да бъдем и свободни, и да се подчиняваме на законите, тъй като те са само свидетелства на волята ни...“

Жан-Жак Русо, За обществения договор, II, 6.[34]

Философията на правото е обикновено позната като юриспруденция. Нормативната юриспруденция е по същество политическа философия и задава въпроса: „Какъв трябва да е закона?“, докато въпросът на аналитичната юриспруденция е: „Какво е закон?“. Утилитарният отговор на Джон Остин е, че законът е „заповеди, подкрепени от заплахата от санкции, на суверен, на когото хората имат навика да се подчиняват.“.[35] От другата страна, поддръжниците на естественото право като Жан-Жак Русо, твърдят, че законът отразява по същество моралните и непроменими закони на природата. Концепцията за естественото право възниква в античната гръцка философия едновременно с понятието за справедливост, и след известен период, влиза обратно в руслото на западната култура чрез творбите на Тома Аквински.

Хуго Гроций, основателят на чисто рационалната система на естественото право, твърди, че правото възниква както от социален импулс (както посочва Аристотел), така и от причина.[36] Имануел Кант вярва, че морален императив изисква законите „да бъдат създавани така, сякаш трябва да се спазват като универсални закони на природата“.[37] Джереми Бентъм и ученика му Остин, следвайки Дейвид Хюм, смятат, че това слива въпросите какво е и какво трябва да бъде. Те отстояват правния позитивизъм; че истинското право е напълно отделно от морала.[38] Кант също така е критикуван от Фридрих Ницше, който отхвърля принципа на равенството, и вярва, че правото произлиза от волята за власт, и не може да бъде определяно като „морално“ или „неморално“.[39][40][41]

През 1934 г., австрийският философ Ханс Келзен продължава позитивистката традиция в книгата си Чиста теория на правото.[42] Келзен вярва, че макар и правото да е отделно от морала, то притежава „нормативност“, което означава, че трябва да му се подчиняваме. Докато законът е позитивно изявление „е“ (например глобата за заден ход на магистрала „е“ 500 евро), то правото ни казва онова, което „трябва“ да правим. По този начин, за всяка правна система може да бъде предположено, че има основна норма (Grundnorm), която ни указва да се подчиняваме.

Основният опонент на Келзен, Карл Шмит, отхвърля позитивизма, както и идеята за върховенството на закона, защото не приема върховенството на абстрактните нормативни принципи над конкретни политически позиции и решения.[43] Шмит се застъпва за юриспруденция на изключенията (извънредно положение), която отрича, че правните норми биха могли да обхванат целия политически опит.[44]

Jeremy Bentham by Henry William Pickersgill detail
Утилитарните теории на Бентъм остават доминиращи в правото до 20 век

По-късно през 20 век, Хърбърт Харт напада Остин за опростяването и Келзен за фикциите му в книгата си Концепция на правото.[45] Харт твърди, че правото е система от правила, разделени на основни (правила за поведение) и вторични (правила за чиновниците за управление на основните правила). Вторичните правила са допълнително разделени на правила за отсъждане (за решаването на правни спорове), правила за промяна (законите да могат да бъдат променяни) и правилото на признаване (законите да бъдат идентифицирани като валидни). Двама от учениците на Харт продължават дебата: В книгата си „Империя на правото“, Роналд Дуоркин напада Харт и позитивистите за отказа им да разглеждат правото като морален въпрос. Дуоркин твърди, че правото е „интерпретативно понятие“,[46] което изисква съдиите да търсят най-подходящото и най-справедливо решение на правните спорове, като имат предвид конституционните традиции. Джоузеф Раз от друга страна, защитава позитивистката перспектива и критикува Харт за подхода му в книгата си „Авторитетът на правото“.[47] Раз твърди, че праното е анторитет, който може да бъде идентифициран само чрез социални източници и без позоваване на морални аргументи. Според него, всяко категоризация на правилата извън тяхната роля като авторитетни инструменти по медиация, е по-добре да бъдат оставени на социологията, а не на юриспруденцията.[48]

Икономически анализ на правото

Richard-A-Posner
Ричард Поснър, един от икономистите на Чикагската школа поддържа блог с наградения с Премия на Банка на Швеция икономист Гери Бекър.[49]

Основна статия Право и икономика.

През 18 век Адам Смит представя философските основи на обясняването на връзката между право и икономика.[50] Дисциплината възниква частично от критиката към търговските обединения и антитръстовото законодателство на САЩ.

Най-влиятелните пропоненти, като Ричард Поснър и Оливър Уилямсън и Чикагската школа на икономисти и юристи, вкл. Милтън Фридман и Гери Бекър, са привърженици на дерегулацията и приватизацията, и са противници на държавните регулации или това, което те виждат като рестрикции за оперирането на свободните пазари. [51]

Max Weber 1917
Макс Вебер през 1917, Вебер започва своята кариера като адвокат и е смятан за един от основателите на социологията и също така на социология на правото.

Най-известният икономически анализатор на закона е носителят на Нобелова награда по икономика за 1991 г. Роналд Коуз, чието първо голямо изследване, Природата на фирмата (1937), твърди, че причината за съществуването на фирми (компании, съдружия и др.) е наличието на транзакционни разходи.[52] Мислещите индивиди търгуват чрез двустранни договори на отворени пазари, докато разходите за сделките означават, че използването на фирмите за произвеждането на неща е по-рентабилно. Втората му голяма статия, „Проблемът на социалната цена“ (1960), твърди, че ако живеехме в свят без транзакционни разходи, хората щяха да търгуват един с друг, за да създадат същото разпределение на ресурсите, независимо от начина, по който един съд може да се произнесе по имуществени спорове.[53] Коуз използва примера на случая на причинено неудобство Стърджис срещу Бриджмън, в който шумен производител на сладки и тих лекар са съседи и отиват на съд, за да се види кой трябва да се изнесе.[54] Коуз казва, че независимо от това дали съдията ще постанови дали производителя трябва да спре да използва машините си, или че лекаря трябва да се примири с това, те биха могли да намерят взаимоизгодно сделка за това кой да се изнесе, и тя ще постигне същия резултат като разпределението на ресурсите. Само съществуването на транзакционните разходи може да попречи на това.[55] Така, че правото трябва да предопределя какво би се случило, и да се ръководи от най-ефикасното решение. Идеята е, че правото и регулирането не са толкова важни или ефективни при помагането на хората, колкото адвокатите и държавниците вярват.[56]

Социология на правото

Социология на правото е разнообразно поле на изследване, което изучава взаимодействието на правото с обществото и се припокрива с юриспруденцията, икономическия анализ на правото и по-специализирани теми като криминологията.[57].

Институциите на социалното конструиране и правните рамки са съответните области за проучването на дисциплината. На първо място, правните теоретици са подозрителни към дисциплината. Келзен атакува един от основателите ѝ, Ойген Ерлих, който се опитва да разграничи разликите между позитивното право, което адвокатите учат и прилагат, и другите форми на правото или социалните норми, които регулират ежедневния живот.[58][59]

Правни институции

Основните институции на правото в индустриализираните държави са независими съдилища, представителни парламенти, отговорна изпълнителна власт, войската и полицията, бюрократичната организация, правните професии и самото гражданско общество. Джон Лок в неговите Два трактата за управлението и Монтескьо в За духа на законите, поддържат идеята за разделение на властите между политическите, правните и изпълнителните органи.[60] Според техния принцип никой човек не може да е способен да узурпира всички власти на държавата, в контраст на абсолютистката теория в Левиатан на Томас Хобс.[61] Макс Вебер и други оформят на ново мисленето за развитието на държавата. Модерната армия, полиция и бюрократичната власт над ежедневието на обикновените хора поставят специфични проблеми за отговорността, която ранни автори като Лок и Монтескьо са предугаждали. Обичаят и практиката в правната професия е важна част от достъпа на хората към справедливост, докато гражданското общество е термин, използван да означи социалните институции, общности и взаимодействие, които формират правната политическа база.

Бележки

  1. „Символът на юридическата система, който може да бъде видян в съдебните зали в САЩ, е Темида с превръзка на очите.“ (Hamilton, Marci. God vs. the Gavel, page 296 (Cambridge University Press 2005))
  2. „юридическата система е предназначена да е аполитична, като неин символ е Темида, с превръзка на очите, държаща везни.“ (Fabri, Marco. The challenge of change for judicial systems, page 137 (IOS Press 2000))
  3. Luban, Law's Blindfold, 23
  4. Robertson, Crimes against humanity, 90; в The Concept of Law Hart се казва, че правото е „система от правила“ (Campbell, The Contribution of Legal Studies, 184); Остин казва, че правото е „заповедта на суверена, подкрепяна от заплахата от санкция“ (Bix, John Austin); Дуоркин описва правото като „интерпретативна концепция“ за постигане на справедливост (Dworkin, Law's Empire, 410); а Раз твърди, че правото е „авторитет“, който медиира интересите на хората (Raz, The Authority of Law, 3 – 36).
  5. n.b. преводът е „по-правилно е, че правото трябва да управлява, отколкото който и да е било от гражданите: под същия принцип, ако е предимство да се постави върховна власт на определен хора, те трябва да бъдат посочени само като пазители и като служещи на законите.“ (Aristotle, Politics 3.16).
  6. Илия Балабанов, Научно-иновационната политика – най-мощният съвременен лост на държавата за висококонкурентно икономическо развитие, сп. Икономически изследвания, 1/2004, стр.3 – 50
  7. Wehberg, Pacta Sunt Servanda, 775
  8. Mattei, Ugo. The Distinction between Common Law and Civil Law. // Comparative Law and Economics. University of Michigan Press, 1997. ISBN 0-472-06649-8. с. 71.
  9. Glenn, Legal Traditions of the World 159
  10. Anderson, Law Reform in the Middle East, 43
  11. Giannoulatos, Islam, 274 – 275
  12. Sherif, Constitutions of Arab Countries, 157 – 158
  13. Saudi Arabia, Jurist
  14. Akhlagi, Iranian Commercial Law, 127
  15. Hallaq, The Origins and Evolution of Islamic Law, 1
  16. Théodoridés. law. // Encyclopedia of the Archaeology of Ancient Egypt.
  17. VerSteeg, Law in ancient Egypt
  18. Richardson, Hammurabi's Laws, 11
  19. Kelly, A Short History of Western Legal Theory, 5 – 6
  20. J.P. Mallory, „Law“, in Encyclopedia of Indo-European Culture, 346
  21. Ober, The Nature of Athenian Democracy, 121
  22. Kelly, A Short History of Western Legal Theory, 3
  23. Като правна система, римското право засяга развитието на правото в световен мащаб. То също така формира основата за законите в повечето страни на континентална Европа и играе важна роля в създаването на идеята за обща европейска култура. (Stein, Roman Law in European History, 2, 104 – 107.)
  24. Sealey-Hooley, Commercial Law, 14
  25. Mattei, Comparative Law and Economics, 71
  26. Olivelle, Manu's Code of Law, 18 – 25.
  27. Glenn, Legal Traditions of the World, 276
  28. Glenn, Legal Traditions of the World, 273
  29. Glenn, Legal Traditions of the World, 287
  30. Glenn, Legal Traditions of the World, 304
  31. Glenn, Legal Traditions of the World, 305
  32. Glenn, Legal Traditions of the World, 307
  33. Farah, Five Years of China WTO Membership, 263 – 304
  34. Rousseau, The Social Contract, Book II: Chapter 6 (Law)
  35. Bix, John Austin
  36. Fritz Berolzheimer, The World's Legal Philosophies, 115 – 116
  37. Kant, Immanuel, Groundwork of the Metaphysics of Morals, 42 (par. 434)
  38. Green, Legal Positivism
  39. Nietzsche, Zur Genealogie der Moral, Second Essay, 11
  40. Kazantzakis, Friedrich Nietzsche and the Philosophy of Law, 97 – 98
  41. Linarelli, Nietzsche in Law's Cathedral, 23 – 26
  42. Marmor, The Pure Theory of Law
  43. Bielefeldt, Carl Schmitt's Critique of Liberalism, 25 – 26
  44. Finn, Constitutions in Crisis, 170 – 171
  45. Bayles, Hart's Legal Philosophy, 21
  46. Dworkin, Law's Empire, 410
  47. Raz, The Authority of Law, 3 – 36
  48. Raz, The Authority of Law, 37 etc.
  49. The Becker-Posner Blog. // Посетен на 3 февруари 2007.
  50. Според Malloy (Law and Economics, 114), Смит полага "една класическа либерална философия, която прави индивидите основен референциален знак, докато в същото време признава, че живеем не сами, но в общност с другите "
  51. Jakoby, Economic Ideas and the Labour Market, 53
  52. Coase, The Nature of the Firm, 386 – 405
  53. Coase, The Problem of Social Cost, 1 – 44
  54. Sturges v Bridgman (1879) 11 Ch D 852
  55. Coase, The Problem of Social Cost, IV, 7
  56. Coase, The Problem of Social Cost, V, 9
  57. Jary, Collins Dictionary of Sociology, 636
  58. Rottleuthner, La Sociologie du Droit en Allemagne, 109
  59. Rottleuthner, Rechtstheoritische Probleme der Sociologie des Rechts, 521
  60. Монтескьо, За духа на законите / ((en)) Montesquieu, The Spirit of Laws, Book XI: Of the Laws Which Establish Political Liberty, with Regard to the Constitution, Chapters 6 – 7
  61. Томас Хобс, Левиатан / ((en)) Thomas Hobbes, Leviathan, XVII

Външни препратки

Адвокат

Адвокатът е юрист, който е оправомощен от закона да предоставя правна помощ, съдействие, процесуално представителство и защита в полза на различни лица и организационни структури.Адвокатите представляват клиентите си в съда и при други спорни ситуации, както и осъществяват консултиране на различни сделки и казуси. Адвокатите в България са организирани в адвокатски колегии. Адвокатската професия е свободна и независима, а адвокатските книжа, досиета, електронни документи, компютърна техника и други носители на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и изземване. Това гарантира неприкосновеността и сигурността на тайните на клиента от каквито и да били злоупотреби и посегателства от страна на трети лица.

Де факто

Де факто (лат. de facto) е израз който означава "на практика", "всъщност", "на дело" или фактически. Често се използва за разграничаване от де юре (лат. de jure - по закон), по отношение на закони, управление или техника (като стандартизация), които се възприемат като създадени или развити без официални правила или в противоречие с тях.

По отношение на правна ситуация, де юре означава написаното в закона, а де факто означава какво се случва на практика.

Терминът де факто може да се използва и когато няма съответен закон или стандарт, но има установена практика, дори и да не е универсална.

Договор

Договорът е съглашение между две или повече страни, което установява, определя или прекратява техни права и задължения.

Договорът исторически възниква като институт на гражданското право (виж и гражданин, гражданство и гражданско общество). В ново време, във връзка с развитието на теорията на правото с науката за правото, договорите са предмет на изучаване от специализиран правен институт, наричан облигационно право.

Пеналистиката и в частност наказателното право не познава договорите, въпреки че съществуват подобни институти като споразумението. Съгласно българския закон страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Това е проява на принципа на свободното договаряне, съгласно който страните в гражданския оборот могат да определят свободно взаимоотношенията си, стига същите да не противоречат на закона и морала. Принципът, още от римското право, „Всичко, което не е забранено, е разрешено“ е възприет като принцип на законност и в българското законодателство.

Древен Рим

Древен Рим (на латински: Roma antiqua) е една от основните цивилизации от античността, получила своето название от главния си град Рим (Roma), наречен на свой ред на легендарния си основател – Ромул. Тя се е простирала в Европа, Северна Африка и Близкия изток, като първоначално е основана на Апенинския полуостров.

Древен Рим започва своето развитие като общност на земеделци, обитаващи Апенинския полуостров през 9 век пр.н.е. и с течение на времето прераства в огромна империя, разпростираща се върху целия средиземноморски район.

В периода от 753 г. пр.н.е. (годината на основаването на държавата) до разпадането ѝ през 476 г. вследствие на вътрешна нестабилност, външни нападения и др., римската държава претърпява за 12 века три последователни етапа на развитие – Римско царство, Римска република и Римска империя, и преминава през форми на управление, вариращи от монархия през олигархична република (основаваща се върху демокрация и власт на олигархическата аристокрация) до автократична империя.

По време на съществуването ѝ, благодарение на успешна военна и дипломатическа политика, римляните контролират цяла Западна Европа, както и областите около Средиземно море и някои части около Черно море. Римляните се гордеят с това, че знаят своята история още от основаването на града или ab urbe condita; легендата разказва, че Вечният град е основан от Ромул.

След разделянето на Римската империя на Западна и Източна и последвалия упадък на Западната (към V в. империята навлязла в период на силен упадък; подложена на нападения от навлизащи в римските граници варварски народи, западната част се разпаднала на няколко независими кралства), Източната Римска империя продължава своето съществуване още 10 века – до 1453 преживяла тежката криза. Столетие по-късно последните останки от Източната Римска империя били завладени от разрастващата се Османска империя.

Макар че когато се говори за история на Древен Рим се маркира именно времето от основаването на Рим до разпадането на Западната империя, тоест период от 1200 години, много често в историята на Римската империя бива включвана и историята на Източната Римска империя със столица Константинопол (наречена Византийска империя), която дори според някои е неин „легален наследник“. Самото наименование Византия е неологизъм, като думата употребена за първи път от Йероним Волф през 1557 г. и става традиционно название за историческата литература след издаването на Парижкия корпус – Corpus Byzantinae historiae (1645 г. – 1711 г.). Съществуващата дискусия по тази тема е свързана със степента на приемственост на характерните за Рим държавност, управление, култура, език, религия, нрави, общество и т.н. В България е по-скоро прието историята на Древен Рим да се разглежда отделно от тази на Византийската империя.

Заедно с Древна Гърция римската цивилизация попада в периода на т. нар. Класическа античност. Тъкмо това обяснява и високото ниво на приемственост между двете култури. Тази на Древен Рим е силно повлияна от гръцката в много отношения. Древноримското общество търпи силно развитие в областта на правото, военното дело, изкуството, литературата, архитектурата, технологиите, езиците, което само по себе си бележи огромен принос към културата на целия Западен свят.

Държава

Държава (или разговорно, но ограничено по обхват, страна) е политически организирана общност, заемаща дадена територия, имаща правителство (система за управление) и притежаваща вътрешен и външен суверенитет.

Тя е основен институт на политическата система на обществото. Пръв понятието за държава („Stato“) въвежда италианския мислител Николо Макиавели в своето съчинение „Владетелят“.

Чрез система от държавни органи държавата осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Основните функции на държавата са вътрешни (в пределите на нейната територия и по отношение на нейните граждани) и външни (свързани с междудържавните отношения). Социологът Макс Вебер, застъпвайки теорията за насилието, дефинира понятието държава като „човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие.“

Епископ

Епископът (от гръцки – επίσκοπος, буквално „надзорник“) е висше християнско духовно лице.Епископският сан е най-висшият от трите в църковната йерархия. Епископът осъществява основното духовно и административно ръководство на своята епархия, която се състои от енории (от няколко до десетки). В традицията на християнството епископите се възприемат като преки наследници на апостолите, т.е. те са наследили по приемственост духовната си власт от тях.

Епископът е висш духовен водач в рамките на своя диоцез. Той няма право пряко да се меси в делата на другите епархии. Дори няма право да пребивава на територията на друга епархия без изричното съгласие на нейния титуляр.

Първите епископи са ръкополагани от апостолите като техни наместници. В исторически план отговорностите, правата и ролята на епископа остава почти непроменени. Претърпяват промяна по-скоро правилата за избор и ръкополагане на епископ, въведени са и някои ограничения – в първите векове на християнството например, са съществували т.нар. „хорепископи“, или „селски епископи“. С течение на времето при централизацията на църковната власт, те престават да съществуват. В Източноправославната и Римокатолическата църква е възприета практиката, наследена още от средните векове, епископът да бъде излъчван от средите на „черното духовенство“, т.е. трябва да бъде монах. В поместните църкви са възприети и други допълнителни условия, в Българската православна църква (БПЦ) например едно от тях е кандидатът да има висше богословско образование.

Нов епископ се избира от събрание на вече действащи епископи с вишегласие. В БПЦ епископът се избира от Св. Синод. След избора си, епископът бива ръкополаган от поне трима (в изключителни случаи – от двама) други епископи.

Титлите „папа“, „патриарх“, „митрополит“, „архиепископ“ са именно титли, и техните носители са именно епископи. Така епископът на Рим по дефиниция е „папа“, Софийският епископ (митрополит) е и български патриарх. В БПЦ, както и в повечето поместни православни църкви, епископите с реална епархия са митрополитите. Останалите обикновено носят името на древна, несъществуваща вече епархия – Велички, Крупнишки, Левкийски, и т.н. епископ. Съществува длъжността „викариен епископ“, който е ресорен помощник на митрополита при осъществяването на властта му. В Римокатолическата църква обикновено носят титлата „монсеньор“, което е по-скоро почетно обръщение и носителят му не е непременно да бъде епископ. Тук трябва да се направи уточнението, че кардиналите не са непременно епископи – те могат да бъдат също дякони и презвитери. В повечето протестантски църкви епископският сан е съхранен, но в някои от тях, например при т. нар. „презвитерианци“, е отпаднал. В някои религиозни общности, като „Светиите от последните дни“ (мормони) се използва в твърде различно от общото си значение.

С епископа се свързват и понятията „катедра“, „катедрала“ („катедрален храм“). Катедрата е условно мястото, откъдето епископът осъществява своята духовна власт и е свързана с храма, където епископът редовно извършва богослужения и произнася проповеди. Този храм се нарича „катедрален“, или „катедрала“. София е един от градовете, в които има повече от един катедрален храм – „Св. Александър Невски“ (катедра на Българския патриарх) и „Св. Неделя“ (седалище на Софийския митрополит). В миналото софийска катедрала е била църквата „Св. София“. За римокатолиците в България църквите „Св. Йосиф“ (за западен, или латински обред) и „Успение богородично“ (за източния обред, т.нар. „униати“), също имат статут на катедрални храмове.

Закон

Законът е нормативен акт на компетентен орган на законодателната (държавна) власт.

Той съдържа общи (абстрактни) правила за поведение, насочени към неопределен брой субекти и имащи задължителна сила за тези субекти. Могат да се различат много видове правни норми, но основните видове са следните:

задължаващи;

забраняващи (императивни, повелителни);

оправомощаващи;

даващи права, свободи и привилегии на гражданите и техните организации.Органът, който приема закони, се нарича с общото понятие "легислатура". Законите се приемат със специални процедурни правила, описани най-често в конституцията или вътрешния акт за организацията и дейността на парламента.

Консул (Древен Рим)

Консул (на френски: consul; на латински: consules) е най-висшата избираема длъжност по време на Римската република в древен Рим.

Длъжността на консула била колегиална, т.е. консулите били винаги двама, като се избирали всяка година. Колегията на двама консули била учредена съгласно античната традиция след изгнанието на последния от седмината царе на Рим Тарквиний Горди.

В началото, консули се избирали само от средите на патрициите, но в резултат на борбата на плебеите с патрициите през 367 г. пр. Хр., един от консулите започнал да се избира от плебеите. Според законите на републиката, минималната възраст, за да бъде избран един патриций за консул, била 40 години, а за плебей – 42. Двамата консули служели заедно и всеки имал право на вето върху решенията на другия, което била обичаен принцип сред магистратите. На латински, consules означава „тези, които вървят заедно“. Ако единият консул умре по време на мандата си (нерядко консули са били в предните редици на битките), друг ще бъде избран на негово място.

Консулите притежавали най-висшата гражданска и военна власт. Набирали легиони и ги оглавявали, свиквали Сената и комициите, председателствали ги, назначавали диктатори и т.н. При извънредни ситуации сената давал на консулите неограничени пълномощия.

Правото да водят съдебни процеси по граждански дела след 367 г. пр. Хр. преминало към преторите.

Помощници на консулите били квесторите.

Отличителните знаци на консулите били тога с широка пурпурна лента, курулно кресло (Sella curulis), инкрустирано със слонова кост и ги съпровождали 12 ликтора с фасции.

В римската система за летоброене годините се обозначавали с имената на консула за дадената година (наричали се consules ordinarii). Преди 153 г. пр. Хр. новоизбраните консули встъпвали в длъжност на 15 март, но тази година въстанието на келтиберите в Испания ги принудило да поемат службата си по-рано от традиционната дата. Така 1 януари станал началото на годината в Рим и това променило календара.

След изкаран мандат като консули, те получавали правото да управляват някоя провинция и званието проконсул.

В епохата на Римската империя на консулите е отнета реалната власт и длъжността се превърнала в почетна, а от изборна, станала назначаема.

В Средновековието означава титла на висше длъжностно лице в градовете на Северна и Средна Италия.

Във Франция означава също титла на едно от трите лица, които имат неограничена изпълнителна власт в периода 1799 – 1804 г.

В съвременността консул се нарича длъжностното лице от дипломатическо тяло на една страна, но с по-нисък ранг от посланика, назначено за постоянен представител в някой град на друга държава, което защитава юридическите и икономически интереси на своята (упълномощилата го) държава и нейните поданици (граждани).

Криейтив Комънс

Криейтив Комънс (Creative Commons, CC, в превод буквално Творчески общности или Съзидателно споделяне) представляват сборник от типови договори за използване на авторски произведения. Договорите са създадени през 2001 г. от професор Лорънс Лесиг от Станфордския университет в САЩ като отговор срещу разрастването на обхвата на авторското право. Подобно на лицензионните споразумения, с които се предоставят права за използване на компютърни програми, всеки автор или друг собственик на права върху произведение на изкуството или науката, може с оповестяването на своето произведение да укаже, че дава на обществеността по-широки права за ползване на произведението от тези, които им предоставя авторското право. Наред с това, когато произведенията се публикуват в Мрежата, кодът на типовите договори за СС, прикрепени към произведението, позволява на много търсачки да ги разпознават. Така достъпът до тези произведения е улеснен.

Ако в основата на повечето закони за авторското право стои постановката „всички права са запазени“, то особено за договорите Криейтив Комънс е, че „някои права са запазени“. Така например, всички разновидности на договорите КК дават възможност на потребителите свободно да копират, разпространяват, представят публично или да използват по друг начин произведението с некомерсиални цели. Някои от разновидностите на договорите позволяват включително и свободно комерсиално използване.

Първоначално договорите се създават според правната система на САЩ и по тази причина невинаги са приложими в други юрисдикции. Предвид тези ограничения стартира проект за превод и адаптиране на договорите към различни правни системи. Някои от договорите Криейтив Комънс вече са преведени на български и пригодени към българското законодателство. Криейтив Комънс България препоръчва на българските автори да използват на българоезичната версия на договорите, тъй като тази версия е съобразена със задължителните норми на българското право, позволява на автора да разбере в най-голяма степен от кои точно права предоставя на публиката, когато избира да ползва договорите и изрично определя съдилищата на Република България за компетентни при разрешаването на спорове, свързани с използване на произведението.

Лиценз за свободна документация на ГНУ

Лицензът за свободна документация на ГНУ (на английски: GNU Free Documentation License (GNU FDL) е лиценз за отворено съдържание, създаден от Фондацията за свободен софтуер за проекта ГНУ и първоначално замислен за програмната документация на продуктите, създавани от обществото ГНУ.

Според него копията на основния документ, дори и променени, трябва да се разпространяват при условията на същия лиценз. Разрешава се продажбата на тези копия, но единствено във формат, който позволява по-нататъшна редакция.

Целта на Лиценза за свободна документация е свободното използване и разпространение на знанията. Това е в основата на цялата философия на ГНУ, както и на Уикипедия.

Лицензът е тясно свързан със законите за авторско право в различните държави, според които единствено авторът на дадено интелектуално творение може да разреши ползването, разпространението и/или промяната на това творение. Всяко произведение, публикувано с този лиценз, дава на всеки правото и техническата възможност да ползва, променя и разпространява произведението, стига новите версии да се предлагат със същия лиценз и условия. За Уикипедия това гарантира, че натрупаните знания ще останат достъпни – никой издател не може да откаже да даде правата за промяна и разпространение, защото според лиценза, в този случай самият той губи изключителните права за разпространение.

Лицензът дава правото за разпространение на съдържание, като всеки, който получи съдържанието, получава същото това право:

разпространението/публикуването (с или без търговска цел) може да става единствено, ако всеки купувач/получател получи същите права като търговеца/подателя, тоест:

прикрепено копие на лиценза GNU FDL;

съдържанието в обикновен текстов формат, подходящ за използване и промяна (например в печатните копия на Уикипедия издателите трябва задължително да предоставят свободен достъп до изходния текст, който са използвали, примерно на компакт-диск)

правото той също да го разпространява при тези условия;

ако се правят промени, те трябва да се отбелязват като такива и да са подчинени на същия лиценз.Уикипедия е най-големият проект, използващ този лиценз. Всички, които пишат за свободната енциклопедия, автоматично публикуват своите произведения и при неговите условия.

Международно право

Междунаро́дното пра́во е най-общият термин, обхващащ цялата съвкупност от правоотношения с участието на чуждестранни елементи и нормативни актове, регулиращи тези отношения.

В международното право се разграничават 3 основни направления: международно публично право, международно частно право и наднационално право.

Обществено достояние

Обществено достояние се нарича специален статут на произведения на изкуството или патенти, при които авторското право не се закриля. Произведението може да бъде текст, изображение, музика/звук, филм, скулптура, сграда, декор, мебел, хореография и други.

Когато дадено произведение е обществено достояние, всеки може да го ползва, променя и разпространява както намери за добре, без да иска разрешение от авторите и без да нарушава техните права.

Претор

Прѐтор (на латински: praetor) е държавна длъжност в Древен Рим. В хода на историческото развитие на древен Рим съдържанието и функциите на тази длъжност се променяли.

В периода на ранната Римска република претори се наричали две висши институции — (консули и диктатори). През 367 г. пр. Хр., по времето на Законите на Лициний и Секстий (leges Liciniae Sextiae), върховното длъжностно лице започнало да се нарича консул, а терминът „претор“ обозначавал следващата в йерархията длъжност. В компетенциите на преторите влизало градското правосъдие по гражданските дела. На претора принадлежала висшата власт в отсъствието на консула. Претори се избирали всяка година.

От 242 г. пр. Хр. започнали да се избират двама претори – градски претор (praetor urbanus), който да води съдебните процеси между римските граждани, и претор за делата между римски граждани и чужденци или само между чужденци (praetor peregrinus).

При Луций Корнелий Сула броят на преторите се увеличил до осем, при Цезар — до шестнадесет, а по време на империята — до осемнадесет. По времето на империята длъжността на преторите вече позагубила предишното си значение, но служила за заместване на цял ред висши административни постове и военни длъжности по пътя до сенаторската длъжност. През императорската епоха претори се наричали и висшите длъжностни лица в градовете.

Село

Селото е вид селище, населено място, което обикновено е по-малко от града. До началото на Индустриалната революция и усилената урбанизация селата са били най-популярните форми на местожителство на почти всички места по света.

Въпреки че има много видове и организационни различия по отношение на селския начин на живот, често селото е малко и включва от 5 до 30 семейства, но има и села с по няколко хиляди жители. Къщите са разположени близко една до друга за по-голяма общителност и защита, а заобикалящата селото земя се обработва. Основният поминък на жителите му е селското стопанство.

В исторически план, селата са били обичайната форма на общност при народите, които практикували земеделие за самоизхранване, а също и за някои неземеделски общества. Във Великобритания, махалите и колибите са имали право да се наричат села, когато си построели църква. При повечето народи, градовете са били малко на брой и живеещите там са били малцинство.

Суверенитет

Държавният суверенитѐт (на френски: souveraineté – върховна власт) е неотчуждаемо юридическо качество на независима държава, символизиращо нейната политическо-правна самостоятелност, висша отговорност и ценност като първичен субект на международното право; необходимо за изключителното върховенство на държавната власт и предполагащо независимост от властта на друга държава; възникващо или изчезващо по силата на доброволно изменения на статуса на независимата държава като цялостен обществен организъм; обусловено от правовото равенство на независими държави и стоящо в основата на съвременното международно право.Суверенитетът е изключителното право да се упражнява върховна власт над географски регион или група от хора (напр. нация или племе). Обикновено правителството или друго политическо представителство осъществява суверенните права, въпреки че в някои случаи тези права се упражняват от един човек. Монарх, който управлява суверенна държава, може да бъде наричан суверен на тази държава. Като понятие суверенитетът се определя като върховенство, независимост и самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните ѝ работи. Основа на суверенитета е правото на нациите за самоопределение. Суверенитетът е основен принцип на международното публично право, отразен в Устава на ООН. Суверенитетът бива държавен, народен и национален.

Суфектконсул

Суфектконсул (на латински: consul suffectus, suffektkonsul) е специален случай на римския консулат.

Обикновено римските магистрати са избирани за срок от една година. Когато някой магистрат напусне или умре, преди да му изтече срокът, трябва да се избере суфект (suffectus, от sufficere, „порастване“).

Трибун

Трибун е длъжност в Древен Рим.

Военен трибун (на латински: tribunus militum) е командна длъжност в римския легион. В епохата на Републиката военният трибун командва легион. В епохата на Империята във всеки легион има по един военен трибун от сенаторите (втори по старшинство в легиона след легатите) и пет – от съсловието на конниците.

Народните трибуни (на латински: tribunus plebis, букв. плебейски трибун) са длъжностни лица, (от 490 пр.н.е.) ежегодно избирани от плебеите на събранията по племена „триби“. Длъжността народен трибун е въведена, за да бъдат защитени правата на плебеите от произвола на магистратите, избирани сред патрициите.

Трибуните имат право да налагат „вето“ върху разпорежданията или постановленията на сената и на всички магистрати (освен диктатора и цензора), да арестуват и наказват с глоба магистрати (освен диктатора) и обикновените граждани, да свикват събрания на плебеите, заседания на трибутните комиции и сената и да ги председателстват, да издават едикти и да предлагат законопроекти.

Личността на народния трибун е считана за неприкосновена. Народните трибуни са задължени постоянно да държат вратите на домовете си отворени за гражданите, нуждаещи се от защита и нямат право да напускат Рим за повече от денонощие. Властта им е ограничена в чертите на града (вж. „померий“).

Най-висок подем римската демокрация има при дейността на народните трибуни Тиберий и Гай Гракх. С установяването на Империята, институцията на народните трибуни губи самостоятелното си значение, но продължава да съществува под формата на „трибунската власт“ на императора.

Народният трибунат просъществува до 3 век.

Фогт

Фогт (на немски: Vogt; Voigt, Fauth; мн. ч.: Vögte; на латински: advocatus) е държавен чиновник в Централна и Западна Европа през Средновековието, в повечето случаи благородник. Отговаря на френски: bailli; на английски: bailiff или reeve.

Фогтът управлява и съди като наместник на феодалния владетел. Той ръководи съда и трябва да организира и ръководи защитата на страната в случай на война. Неговата територия се нарича Фогтай (Vogtei).

По време на Каролингите фогтът е държавен чиновник, наместник на епископа или на манастирския абат и на светския съд (advocatus ecclesiae).

От 802 г. Карл Велики започва да поставя в графствата фогти в манастирите и в епископските територии. През 11/12 век тази служба става наследствена за висшата аристокрация. С края на Свещената Римска империя на немската нация фогтаите загубват също своето значение.

Юрист

Юристът е човек, който изследва и изучава юриспруденцията (правната теория или съдебната практика). Такъв човек може да работи като преподавател по право (теоретик), практик или да съчетава и двете. В наши дни юристът обикновено трябва да е завършил висше юридическо образование и да е придобил юридическа правоспособност.

Някои юридически професии са: съдия, адвокат, прокурор, следовател, юрисконсулт, частен съдебен изпълнител, държавен съдебен изпълнител, нотариус, съдия по вспиванията и други.

Като юрист може да се обозначи още лице, занимаващо се научно или практически с право, както и студента по право.

Основни въпроси
Други въпроси
Правна система
Правна теория
Правна доктрина
Право
Теория на правото
Други въпроси
Система на правото
Юриспруденция
Свързани теми

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.