Николай Рьорих

Николай Константинович Рьо̀рих (на руски: Николай Константинович Рёрих; 9 октомври 1874 г. – 13 декември 1947 г.) е руски художник, писател и поет, археолог, обществен деец, мистик, философ и просветител, който се е интересувал от темите за окултното и хипнозата. Тези теми, заедно с участието в окултни и сатанински масонски ложи, са особено популярни по това време в Русия.[1] Според някои наблюдатели картините му имат хипнотично излъчване.

Роден е в Санкт Петербург, Русия, в семейство на заможен нотариус. Живял е по цял свят чак до смъртта си в Химачал Прадеш, Индия. Дипломиран художник и адвокат. Интересите му са в областта на литературата, философията, археологията и особено изкуството. Николай Рьорих е самоотвержен защитник на каузата за запазване на изкуството и архитектурата по време на война. Няколко пъти е номиниран за Нобелова награда. Така нареченият Пакт Рьорих е приет като закон на САЩ и повечето страни членки на Панамериканския съюз през април 1935 г.

Николай Рьорих
N Roerich

Подпись Николая Рериха-1932 г
Роден
Починал
Националност Флаг на Русия Русия
Професия художник, археолог, сценограф и дизайнер на костюми за класически балет, опери и драми, писател, поет
Награди Кавалер на Ордена на Почетния легион
Съпруга Елена Рьорих
деца
Юрий Николаевич Рьорих, Светослав Рьорих

Жизнен път и творчество

Руски период

Още от времето на Петър I представители на рода Рьорих заемат високи военни и административни постове в Русия. Бащата на Н. Рьорих – Константин Фьодорович, е известен нотариус и обществен деец. Майка му, Мария Василиевна Калашникова, произхожда от род на търговци. Сред приятелите на семейство Рьорих са видни учени и творци, като Дмитрий Менделеев, историкът Николай Костоваров, художникът Михаил Микешин, лекарят и археолог Лев Ивановски и др.

От малък Николай Рьорих се интересува от живопис, история и археология, като особено много го привлича културното наследство на Изтока.

След като през 1893 г. завършва гимназията на Карл Маем, Николай Рьорих постъпва едновременно в Юридическия факултет на Петербургския университет и в Императорската художествена академия. От 1895 г. посещава занятия при знаменития художник Архип Куинджи. По това време Рьорих общува с известни фигури в руската култура – Владимир Стасов, Иля Репин, Николай Римски-Корсаков, Дмитрий Григорович, Сергей Дягилев. Още като студент е приет за член на Руското археологическо дружество. Провежда многобройни разкопки в Петербургска, Псковска, Новгородска, Тверска, Ярославска и Смоленска губерния.

През 1897 г. Рьорих завършва Петербургската художествена академия. Дипломната му картина „Вестоносец“ е откупена от известния колекционер на руско изкуство П. М. Третяков. Известният критик В. В. Стасов също високо оценява картината и препоръчва на младия художник да покаже репродукция от картината на Лев Толстой[2]. Срещата с Толстой става съдбовна за Рьорих.[3] Обръщайки се към него, писателят казва: „Случвало ли ви се е да преминавате с лодка през бурна река? Трябва винаги да се насочвате по-нагоре от мястото, което ви трябва, иначе ще ви отнесе. Така и в областта на нравствените изисквания – трябва винаги да се насочваме по-горе, иначе животът ще отнесе всичко. Нека вашият вестоносец да държи кормилото високо – тогава ще доплува!“[3]

Също като духовно напътствие Рьорих приема и думите, казани му от св. Йоан Кронщадски, който е бил чест гост в дома на неговите родители: „Не боледувай! Ще трябва много да се потрудиш за родината!“[4]

Roerich gorod
Градът е построен, 1902 г.

Н. К. Рьорих работи много в историческия жанр. В ранния период от своето творчество създава платната: „Събират се старците“ (1898), „Плачът на Ярославна“ (1893), „Началото на Рус. Славяни“ (1896), „Идоли“ (1901) и др. В тези творби се проявява самобитният талант на художника и новаторските му търсения в изкуството. „Още в първите картини се очертава своеобразният стил на Рьорих: неговият всеобхватен подход към композицията, яснота на линиите и лаконичност, чистота на цвета и музикалност, велика простота на изразяване и правдивост“.[5] Картините на художника са построени въз основа на задълбочено познаване на историческия материал, предават усещането за духа на времето и са изпълнени с философско съдържание.[6]

През 1899 г. Николай Константинович Рьорих се запознава с Елена Ивановна Шапошникова. През октомври 1901 г. те сключват брак. Раждат им се двама сина – през 1902 г. Юри, бъдещ учен и през 1904 г., Светослав, бъдещ художник и общественик.

През 1903 – 1904 г. Н.Рьорих заедно със съпругата си извършва пътуване из Русия с цел изучаване на корените на руската култура, като посещава над 40 града, известни със своите архитектурни паметници. Резултат от пътуването е голямата архитектурна серия от картини на художника (над 90 етюда), както и статии, в които Рьорих един измежду първите повдига въпроса за огромната художествена стойност на староруската иконопис и архитектура.

През 1906 г. Рьорих създава 12 ескиза за църквата „Покров Богородичен“ в имението на Голубеви в Пархомовка близо до Киев, а също така ескизи за мозайки за църквата „Св. Петър и Павел“ при Шлиселбургските барутни заводи, за Троицката катедрала в Почаевската лавра (1910), 4 ескиза за изографисването на параклиса „Св. Анастасия“ в Псков (1913), 12 пана за вилата Лившиц в Ница (1914). През 1914 той изографисва параклиса „Св. Дух“ в Талашкино (композицията Царица Небесна и др.).

Разностранният талант на Николай Рьорих се проявява и в неговата работа за театрални постановки: „Снежанка“, „Пер Гинт“, „Принцеса Мален“, „Валкирия“ и др. Той е сред водещите идеолози и създатели на реконструктивния „Старинен театър“ (1907 – 1908; 1913 – 1914) – забележително и уникално явление в културния живот на Русия през първата четвърт на ХХ век. Н. Рьорих участва в тази историко-драматургична инициатива и като създател на декори, и като изкуствовед. По време на знаменитите руски сезони на Сергей Дягилев в Париж с оформление на Николай Рьорих се играят „Половецки танци“ от „Княз Игор“ на Бородин, „Псковитянка“ на Римски-Корсаков, балетът „Пролет свещена“ по музика на Стравински.

Nicholas Roerich, Guests from Overseas
Гости отвъд морето, 1901.

Епохата на Сребърния век, когато Николай Рьорих започва своя творчески път, е епоха на духовен подем, което несъмнено оказва влияние върху формирането на личността на художника. През този период в Русия твори цяла плеяда от изтъкнати мислители, сред които Владимир Соловьов, Евгений Трубецкой, Василий Розанов, отец Павел Флоренски, протойерей Сергий Булгаков, Николай Бердяев. Те внасят в руската култура задълбочена философска мисъл, насищат я с напрегнато търсене на смисъла на живота и нравствени идеали. Специален интерес руската интелигенция проявява към културата на Изтока. В търсене на ценности с общочовешка стойност Н. Рьорих изучава, освен руската, и източната философия, трудовете на изтъкнатите мислители на Индия Рамакришна и Вивекананда, творчеството на Рабиндранат Тагор.

Запознаването с философската мисъл на Изтока намира своето отражение в творчеството на Рьорих. Ако в ранните картини на художника преобладават сюжетите от древна езическа Рус, колоритните образи от народния епос („Строят град“, „Зловещите“, „Отвъдморски гости“ и др.), вече от средата на 1905 г. много негови картини и очерци са посветени на Индия („Лакшми“, „Индийски път“, „Кришна“, „Сънищата на Индия“ и др.). Древните култури на Русия и Индия, техният общ източник, интересуват Н. Рьорих и като художник, и като учен. В неговата историческа концепция най-голямо значение се отдава на съотношението между времевите категории минало, настояще и бъдеще: „...когато призоваваме да се изучава миналото, ще правим това само заради бъдещето“.[7] „От древните чудни камъни съзидайте стъпалата на грядущето“.[8]

M Sherling Portrait Roerich
Николай Рьорих. Фотография. 1916.

От 1906 до 1918 г. Николай Рьорих е директор на училището на Императорското дружество за поощряване на изящните изкуства, като същевременно преподава.

Той постоянно участва в изложби в чужбина – в Париж, Венеция, Берлин, Рим, Брюксел, Виена, Лондон. Картини на Рьорих откупуват Римският национален музей, Лувърът и други европейски музеи.

Около 1906 г. започва нов, по-зрял период в творчеството на Рьорих. Променя се подходът му към историческата тема: историята, митологията и фолклорът се превръщат в източници, от които художникът черпи материал за своя метафоричен изобразителен език. В неговото изкуство се съчетават реализмът и символизмът. В този период се засилват търсенията на майстора в областта на цвета. Той почти се отказва от маслените бои и преминава към темперна техника. Много експериментира с химическия състав на боите, използва метода на наслагване на един тон върху друг. Самобитността и оригиналността на изкуството на художника са отбелязани от художествената критика. Между 1907 и 1918 г. в Русия и Европа са публикувани девет монографии и няколко десетки броя на художествени списания, посветени на творчеството на Рьорих.[9] Леонид Андреев образно нарича създавания от художника свят „Държавата на Рьорих“[10]

През 1909 г. Н. Рьорих е избран за член (академик) на Руската художествена академия и на Реймската академия във Франция.

От 1910 г. той оглавява художественото обединение „Мир искусства“ („Свят на изкуството“), в което членуват Александър Бенуа, Леон Бакст, Игор Грабар, Валентин Серов, Кузма Петров-Водкин, Борис Кустодиев, Ана Остроумова-Лебедева, Зинаида Серебрякова и др.

В навечерието на Първата световна война Н. Рьорих в символични образи изразява своите тревожни предчувствия – картините „Пречистия град – озлобление за враговете“, „Последният Ангел“, „Зарево“, „Дела човешки“ и др. В тях е представена борбата на двете начала – светлината и тъмнината, тема, преминаваща през цялото творчество на художника, а също така отговорността на човека за собствената му съдба и за целия свят. Николай Рьорих не само рисува картини с антивоенно съдържание, но и пише статии, посветени на опазването на мира и културата.[11]

През 1915 г. Н. Рьорих пише доклад до император Николай Втори и великия княз Николай Николаевич младши, в който призовава да бъдат взети сериозни държавни мерки за опазването на паметниците на културата.

През 1916 г. поради тежко заболяване по настояване на лекарите Н. Рьорих, заедно със семейството си, заминава за Сортавала, Финландия, на крайбрежието на Ладожкото езеро.

Културно-просветна дейност в Европа и Америка

След революционните събития от 1917 г. Финландия затваря границата си с Русия и Рьорих заедно със семейството си е лишен от възможността да се завърне в родината си.

През 1919 г. получава покана от Швеция и осъществява изложби в редица скандинавски градове. През есента на същата година по покана на Сергей Дягилев декорира в Лондон руски опери по музика на Мусоргски и Александър Бородин.

Централно-азиатска експедиция (1925 – 1928)

Доходите от продажба на картини, хонорарите за декори на театрални постановки и публикации в пресата, приходите от дейността на основаните от Н. Рьорих обществени културно-просветни организации осигуряват на художника възможността да осъществи експедиция в централна Азия.

На 2 декември 1923 година Н. Рьорих заедно със семейството си пристига в Индия, която го привлича не само като художник, но и като учен, изследващ редица проблеми, свързани с преселенията на древните народи и търсенето на общ източник на славянската и индийската култура. Тук започва експедицията в труднодостъпните райони на Централна Азия. Сложният маршрут на експедицията преминава през Сиким, Кашмир, Китай (Синцзян), Русия (с посещение на Москва), Сибир, Алтай, Монголия, Тибет, през неизучени дотогава области на Трансхималаите. Експедицията продължава от 1924 до 1928 г. Осъществени са археологически и етнографски изследвания на неизучени дотогава области от Азия, отбелязани са на картите десетки върхове и проходи, местоположението на други е уточнено. Открити са редки ръкописи, събран е богат лингвистичен и фолклорен материал, описани са множество местни обичаи. Николай Рьорих написва две книги – „Сърцето на Азия“ и „Алтай-Хималаите“, създава около 500 картини, на които е изобразена живописната панорама на експедиционния маршрут. Той започва знаменития Хималайски цикъл картини, създава сериите „Майтрея“, „Сикимски път“, „Неговата страна“, „Учителите на Изтока“ и др[12][13][14].

Институт за хималайски изследвания „Урусвати“

Огромният по обем научен материал, събран от семейство Рьорих по време на експедицията, изисква систематизиране и обработка. С тази цел през юли 1924 година в долината Кулу в западните Хималаи Николай и Елена Рьорих основаха Института за хималайски изследвания „Урусвати“,[15] което в превод от санскрит означава „Светлина на Зорницата“[16].

Пакт Рьорих. Знаме на Мира

Последни години

В Индия Николай Рьорих се познава лично с много известни индийски философи, учени, писатели, обществени дейци.

Там художникът продължава да работи над серията картини „Хималаи“, състояща се от над 2000 платна. За Рьорих планинският свят е неизчерпаем източник на вдъхновение. Художествените критици отбелязват ново направление в неговото творчество и го наричат „майстор на планините“. В Индия са нарисувани сериите „Шамбала“, „Чингис хан“, „Кулута“, „Кулу“, „Светите планини“, „Тибет“, „Ашрами“ и др. Изложби на майстора се експонират в различни градове на Индия, посетени са от много хора.[17]

След края на войната художникът за последен път моли за виза за връщане в Съветския съюз, но на 13 декември 1947 г. той умира, така и без да разбере, че виза му е отказана.

В долината Кулу, на мястото на погребалния му огън, е поставен голям правоъгълен камък, на който е изсечен надпис:

Музеи, носещи името на Николай Рьорих

Ню Йорк

WTM3 The Fixers 0015
Музеят на Рьорих в Ню Йорк

Музеят на Рьорих в Ню Йорк е създаден от семейство Рьорих и техни сътрудници. Открит е официално на 24 март 1924 г. в триетажна сграда в Манхатън. От 1929 г. разположен в построен специално за целта 28-етажен небостъргач в Манхатън. В средата на 1930-те години собствеността на музея върху сградата е изгубена. В края на 1940-те музеят придобива сграда на 107-ма улица, където понастоящем се помещава неговата експозиция. [18]

Рига

Музеят „Н. Рьорих“ в Рига, Латвия съществува през 1930-те години. Създаден е от сътрудниците на Латвийското дружество „Рьорих“. Експозицията включва над 40 картини на Николай Рьорих, както и произведения на прибалтийски художници [19]. След Втората световна война картините са национализирани и понастоящем са част от експозицията на Националната художествена галерия на Латвия. През януари 2010 г. на сградата на ул. Елизабетес 21А в Рига, където навремето се е помещавал музеят от 1933 до 1940 г., е поставена паметна плоча.[20]

Извара

Roerichs Mansion
Домът музей на Рьорих в Извара.

В имението Извара близо до Санкт-Петербург през 1984 г. се открива Музей-имение на Н. Рьорих. Музеят представлява уникален комплекс от природни и архитектурни забележителности, исторически и културни паметници. Той е първият в Русия държавен музей на Рьорих. Понастоящем музейният комплекс се разполага на площ от 60 хектара и включва 9 сгради от XVIII-началото на XX в., старинен парк, езера[21].

Москва

Moscow, M.Znamenskiy lane 3-5 (2010s) by shakko 01
Музеят „Н. Рьорих“ в Москва.

Музеят „Н. Рьорих“ в Москва е разположен в старинното имение на Лопухини. Основатели на музея са: Светослав Рьорих, който предава на Международния център „Рьорих“ (МЦР) наследството на своя баща; Людмила Шапошникова, която донася наследството на Рьорих от Индия в Русия; Юлий Воронцов – специален представител на Генералния секретар на ООН; Борис Булочник – банкер, който финансира създаването и функционирането на музея [22]. Първата експозиция на музея е открита през 1993 г. във все още недокрай ремонтираната основна сграда. В нея са представени картини, снимки, архивни документи, книги и лични вещи на семейство Рьорих. На 9 октомври 1997 г. е осъществено откриване на експозицията на музея в деветте зали на вече ремонтираната сграда[23].

Одеса

Домът-музей „Н. Рьорих“ в Одеса, Украйна е открит на 10 март 2000 г. Учреден е от Одеския комитет за Пакта Рьорих и Южно-украинската благотворителна фондация „Н.К. Рьорих“. Музеят притежава оригинални ръкописи на Николай Рьорих, ковчеже с част от праха на по-големия му син Юрий, 240 картини на Борис Смирнов-Русецки – ученик на Н. Рьорих, архивни материали и др [24].

Санкт Петербург

Музеят-институт на семейство Рьорих в Санкт-Петербург е учреден като обществена организация през 2001 г. от Людмила Митусова. Основа на експозицията става дареният от нея петербургски архив на Рьорих. На 12 март 2007 музеят получава държавен статут. Предоставена му е сграда в историческата част на града [25].

Новосибирск

Roerich Museum Novosibirsk 3
Музеят „Н. Рьорих“ в Новосибирск.

Музеят „Н. Рьорих“ в Новосибирск, Русия, е създаден от Сибирското дружество „Рьорих“. Открит е на 7 октомври 2007 г.[26]. Експозицията включва лични вещи на семейство Рьорих, картини на руския художник космист Виктор Черноволенко[27], архивни материали и др.

Улан Батор

Домът музей на Николай Рьорих в столицата на Монголия Улан Батор е създаден по инициатива на монголския учен акад. Шагдарън Бира в къщата, в която Н. Рьорих е живял половин година – в края на 1926 и началото на 1927 г. Официалното откриване на музея се състои на 6 юли 2009 г.[28].

Памет

Неговото име носят:

  • връх Рьорих в Алтай;
  • ледник Рьорих в Тяншан;
  • проход Рьорих в Алтай;
  • проход Рьорих (4 500 m) в Тяншан, хребета Ак Шийрак;
  • проход Рьорих (4 320 m) в Тяншан, хребета Сариджаз;

Библиография

  • Отворените двери, София: Народна култура, 1981

Вижте също

Източници

  1. Nicholas Roerich: In Search of Shambala by Victoria Klimentieva, стр. 31
  2. Н. К. Рерих. Листы дневника. Том второй. М.: Международный Центр Рерихов, 1995, с.88 ISBN 586988 041 1
  3. а б П. Ф. Беликов, В. П. Князева. Николай Константинович Рерих. М.: Молодая гвардия („Жизнь замечательных людей“), 1972, с. 36.
  4. Н. К. Рерих. Листы дневника. Том третий. М.: Международный Центр Рерихов, 1996, с.242 ISBN 5-86988-056-4
  5. Рудзитис Р. Я. „Мир через Культуру“, с.22.
  6. П. Ф. Беликов, В. П. Князева. Николай Константинович Рерих. Самара, 1999, 3-е изд, доп., с.57.
  7. Шапошникова Л. В. От Алтая до Гималаев. М., 1998, с.24.
  8. Н. К. Рерих. Листы дневника. Т.2. М.: Международный Центр Рерихов. 1995, с. 58.
  9. Н. К. Рерих. Листы дневника. Том первый. М.: Международный Центр Рерихов. 1995, с. 33.
  10. Леонид Андреев, „Държавата на Рьорих“. // сп. „Палитра“, бр. 10 (октомври 2004).
  11. П. Ф. Беликов, В. П. Князева. Рерих. М., „Молодая гвардия“, 1972. 256 с, с илл. („Жизнь замечательных людей“). Серия биографий.
  12. Беликов П. Ф., Князева В. П. Экспедиция / Николай Константинович Рерих. М., 1972.
  13. Шапошникова Л. В. От Алтая до Гималаев: По маршруту Центрально-Азиатской экспедиции Н. К. Рериха. М.: МЦР; МАСТЕР-БАНК, 1998.
  14. Рерих Николай Константинович // Большая советская энциклопедия.
  15. Rerikhism
  16. Скумин В. А., Ауновская О. К. Светоносцы (о семье Рерихов). Новочебоксарск: Терос, 1995, 112 с. [1]
  17. Беликов П. Ф., Князева В. П. Николай Константинович Рерих.— Самара, 1996. – 3-е изд, доп.— С. 180.
  18. Ольга Ольховая, „Музей Н.К. Рериха в Нью-Йорке: Будем крапить мост сотрудничества“. // „Восход“, 2008, №4.
  19. 1927(1930) – 1940. Рижский музей имени Рериха.
  20. Латвийское общество Рериха – новости.
  21. Музей-усадьба Рериха в Изваре – информация для посетителей.
  22. Музей Н.К.Рериха: основатели музея.
  23. Музей Н.К. Рериха: становление музея.
  24. Ольга Ольховая. Одесский Дом-музей имени Н.К. Рериха.
  25. Музей-институт семьи Рерихов в Санкт-Петербурге: История музея.
  26. Тържествено откриване на музея „Рьорих“ в Новосибирск. // сп. „Палитра“, бр. 30, август-декември 2007.
  27. Репортаж с открытия выставки В.Т. Черноволенко
  28. Новости сайта „Сохраним Тибет“ – В Улан-Баторе открылся Дом-музей Николая Рериха.

Външни препратки

13 декември

13 декември е 347-ия ден в годината според григорианския календар (348-ми през високосна). Остават 18 дни до края на годината.

9 октомври

9 октомври е 282-ият ден в годината според григорианския календар (283-ти през високосна). Остават 83 дни до края на годината.

Алфред Хейдок

Алфред Петрович Хейдок (1892 – 20 юни 1990) е руски писател, ученик на Николай Рьорих.

Анатолий Березовой

Анато́лий Никола́евич Березово́й (роден на 11 април 1942, в с.Енем, Адигейска автономна област) — летец-космонавт на СССР, Герой на Съветския съюз (1982). Инициатор за провеждането на международната акция „Световна камбана в Деня на Земята“ в Русия, в Международния център Николай Рьорих.

Анхира

„Анхира“ е български теософски вестник – „лист за окултизъм и литература“, издаван от Николай Райнов от 1921 до 1923 година.

Името на вестника е съчетание от свещените египетски имена на Венера – Анх, и Слънцето – Ра.

В „Анхира“ са публикувани произведения на Елена Блаватска, Пьотр Успенски, Рудолф Щайнер, Джиду Кришнамурти, Морис Метерлинк, Аугуст Стриндберг, Ралф Уолдо Емерсън, Рабиндранат Тагор, Лев Толстой, Николай Рьорих, Гео Милев, Николай Райнов и др. На страниците на вестника намират място както специфично теософски статии, така и произведения на художествената литература – стихотворения и разкази.

В „Анхира“ е публикуван единственият теософски текст на Гео Милев – „Тайната“. Чрез вестника българските читатели се запознават и с поезията на Николай Рьорих в превод на Николай Райнов – в един от броевете са публикувани повече от половината стихотворения от стихосбирката „Цветята на Мория“ на Н. Рьорих.

Архип Куинджи

Архип Иванович Куинджи (на руски: Архи́п Ива́нович Куи́нджи; на украински: Архип Іванович Куїнджі) (27 януари 1842(1841?) – 24 юли 1910) е руски пейзажист.

Архип Куинджи е роден през януари 1842 в Мариупол (днес в Украйна), но прекарва по-голямата част от младежките си години в Таганрог. Израства в бедно семейство; баща му е гръцки обущар. Архип остава сирак, когато е на 6 години и това го принуждава сам да работи за прехраната си. Започва да работи на строеж на църква, пасе домашни животни и работи в магазин за царевица. В периода 1860 – 65 г. Куинджи работи във фото студиото на Исакович в Таганрог. Опитва се да отвори свое студио, но неуспешно. След това заминава за Санкт Петербург.

Учи рисуване главно сам и в Императорската художествена академия (от 1868; пълноправен член е от 1893). Става част от Передвижниците и попада под влиянието на Иван Айвазовски.

През 1872 г. Куинджи напуска академията и работи на свободна практика. Картината „На остров Валаам“ е първата му творба, която Павел Третяков купува за галерията си. През 1873 г. Куинджи излага „Снегът“, която му спечелва бронзовия медал на международното художествено изложение в Лондон през 1874 г. В средата на 70-те той създава голям брой картини, в които пейзажния мотив се използва за конкретни социални асоциации в духа на Передвижниците. Такива са „Забравено село“ (1874), „Пътят към Чумацки“ (1875) и двете в Третяковската галерия.

В зрелия си период Куинджи се стреми да предаде най-експресивно осветеното състояние на природата. Той комбинира различни възприятие (виско хоризонт и др.) в създаването на панорамни картини. Използвайки светлинни ефекти и наситени цветове в основните тонове, той изобразява илюзията на отражението – „Вечер в Украйна“ (1875), „Брезова горичка“ (1879), „След буря“ (1879) (и трите са в Третяковската галерия), „Нощ над Днепър“ (1880) (Държавен руски музей). По-късните му творби са забележителни с декоративните ефекти при изграждането на цветовете.

Куинджи преподава в Императорската художествена академия (професор от 1892; завеждащ пейзажния факултет от 1894; уволнен през 1897 заради подкрепа на студентски протести). Сред студентите му са Аркадий Рилов, Николай Рьорих, Константин Богаевски и други. Куинджи е сред инициаторите за създаване на Общество на художниците (1909; по-късно му е дадено неговото име).

Борис Георгиев (художник)

Борис Харалампиев Георгиев е български художник толстоист и пътешественик (пътешества из страни като Индия, Бразилия, Италия и др.).

Варяги

Варягите са викинги, пътували на изток, тръгвайки от Швеция и Норвегия. Те се занимават с търговия, пиратство и наемничество по речните системи на Източна Европа, достигайки до Каспийско море и Константинопол. Най-честите им пътувания са до Киев, Волжка България, Константинопол, но стигат и до Багдад. Името „варяги“ най-често бива употребявано за означаване на търговец и морски войн от шведските земи по време на Викингската епоха. Самата дума вероятно означава „обещание, похвала, клетва“, поради обичая опитните скандинавски войни да се заклеват във вярност на византийския император и неговите васали преди да започнат да им служат. В средата на 9 век свързваната с варягите народност рус поставя основите на Новгородската и Киевската държава. Според някои историци създателят на Киевска Рус е шведският викинг Рюрик. Той се установява в Новгород през 862 г. и поставя началото на първата руска династия.

Варягите търгуват с роби, предимно пленени славяни, и кожени изделия в Ориента. За арабите варягите имат лоша хигиена и необичайни сексуални нрави и ги описват като хора, отдадени на търговията и стремежа към чиста печалба и са се отнасяли човешки с робите си.

Елена Рьорих

Елена Ивановна Рьорих (родена Шапошникова) (на руски: Елéна Ивáновна Рéрих; 12 февруари 1879 г. – 5 октомври 1955 г.) е известен руски философ, писател и общественик. През първите години на 20 век тя създава в сътрудничество с Учителите на Изтока философското учение Живата Етика („Агни Йога“). Тя е организатор и участник в културната и просветителска дейност в САЩ, провеждана под ръководството на нейният съпруг Николай Рьорих. Заедно със съпруга си тя участва в експедиции до трудно-достъпни и оскъдно изследвани райони от Централна Азия (1924 – 1928). Тя е почетен президент-основател на Хималайският институт за научни изследвания „Урусвати“ в Индия и съавтор на идеята за Договор за охрана на художествените и научни учреждения и исторически паметници (Пакта Рьорих). Тя превежда две глави от „Тайната доктрина“ на Е. П. Блаватска, а също така и избрани Писма на Махатмите („Чашата на Изтока“) от английски на руски. Съпруга на художника Николай Рьорих, майка на ориенталиста Юрий Рьорих и художника Светослав Рьорих.

Жива Етика

Жива Етика (на руски: Живая Этика; на немски: Lebendige Ethik; на френски: Éthique де Vie) има и друго равностойно, но по-малко известно значение Агни Йога – философско и етично учение, което обхваща всички страни на битието – от космологични проблеми до ежедневния човешки живот. Това учение се основава на книгите, написани от Елена и Николай Рьорих през първата половина на 20 век в сътрудничество с Учителите на Изтока.

Знаме на мира

Международната детска асамблея “Знаме на мира” е фестивал на детското изкуство под егидата на ООН, организиран по идея на Людмила Живкова, председател на Комитета за култура (с ранг на министър).

По повод обявената от ООН за 1979 г. Международна година на детето Комитетът за култура първоначално замисля да организира международна изложба на детски творби. Идеята е развита и София става домакин на първата асамблея през 1979 г. с участието на деца от 79 държави. Като символ на асамблеята е изграден мемориал в нов парков комплекс (по-късно наречен „Камбаните“) с 68 камбани от различни държавш, които да се бият само от деца. На откриването на мемориала присъства Амаду-Махтар М'Боу, генералният директор на ЮНЕСКО. Комплексът е разположен в подножието на Витоша, отвъд Околовръстния път, срещу жилищен комплекс „Младост 4“ и днешния Бизнес парк София.

Целият проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Името и девизът на асамблеята са заимствани от философската система на Николай Рьорих – руски художник и философ. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава свой вестник, и едноименна фондация.

Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да се провеждат през 3 години. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. До 1989 г. в София са проведени 4 асамблеи – фестивали със срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България.

Асамблеята е нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира. Подкрепена е от ООН, неговите подразделения ЮНЕСКО (за образование, наука, култура) и УНИЦЕФ (за децата), както и от други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“.

През 1990 г. са закрити изградените 18 задгранични структури „Знаме на мира“. Евгения Живкова – дъщерята на инициаторката Людмила Живкова, след 10-годишно прекъсване възстановява асамблеята през 1999 г., но в значително по-скромен мащаб.

Киевска Рус

Киевска Рус (на украински: Київська Русь; на латински: Ruthenia) е термин, въведен в употреба от по-късни историци за обозначаване на периода от съществуването на източнославянската държава Рус в Източна Европа от края на 9 век, като резултат от пренасянето на столицата от Ладога в Киев (през 882 г. от Олег) и обединението под властта на князете от династията Рюриковичи на 2-та главни центъра на източните славяни и русите – Новгород и Киев, (а също на земите, разположени покрай пътя към Византия) до падането на Киев под натиска на татарите. Киевска Рус е сред най-големите по територия европейски държави през Средновековието.

Пакт Рьорих

Пактът Рьорих (на латински: Pax Cultura; на английски: The Roerich Pact), наричан още пакт на Знамето на Мира и Вашингтонски пакт (на английски: Washington Pact), както и Договор за охрана на художествените и научни учреждения и исторически паметници (на английски: Treaty on the Protection of Artistic and Scientific Institutions and Historic Monuments (Roerich Pact) е международен договор за закрила на паметниците на културата, иницииран от Николай Рьорих и подписан на 15 април 1935 година във Вашингтон, в кабинета на президента на САЩ Франклин Рузвелт, от представители на всички държави–членки на Панамериканския съюз. За разлика от предшестващите и последващите международни договори в защита на културата, Пактът Рьорих единствен регламентира защитата на културното наследство както по време на война, така и в мирно време.

Рьорихизъм

Рьорихизъм (на руски: Рерихи́зм, Рерихиа́нство, Ре́риховское движе́ние) е духовно и културно движение в центъра на ученията, предавани от Елена и Николай Рьорих.Тя черпи идеи от теософията, източни и западни религии, и ведическата и будистките традиции, да ги формоване в руската култура и руския космизъм. През първите години на 20 век тя създава в сътрудничество с Учителите на Изтока философското учение Живата Етика. Николай Рьорих е организатор и участник в културната и просветителска дейност в САЩ.

На 15 април 1935 Пактът Рьорих е подписан в кабинета на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт във Вашингтон от представителите на Аржентина, Боливия, Бразилия, Чили, Колумбия, Коста Рика, Куба, Доминиканската република, Еквадор, Салвадор, Гватемала, Хаити, Хондурас, Мексико, Никарагуа, Панама, Парагвай, Перу, САЩ, Уругвай и Венецуела – общо 21 държави. През 1948 към договора се присъединява Индия.

Светослав Рьорих

Светослав Николаевич Рьорих (на руски: Святосла̀в Никола̀евич Рѐрих) е руски художник, философ, учен и общественик, най-малкият син на Елена и Николай Рьорих. Награждаван е за големия принос в културата на Русия, своята втора родина Индия и в България, където по думите му „не се чувства гостенин”.

Сирак Скитник

Сирак Скитник е артистичният псевдоним на българския писател и художник Панайот Тодоров Христов.

Шамбала

Шамбала (Тибетски: བདེ་འབྱུང་) е тайнствена земя, намираща се според повечето легенди някъде из Хималаите. Среща се и под името Агарта. В китайски, руски и тибетски митове за нея се говори като за обител на свръххора, подобни на Тайните учители на Блаватска. В ранни будистки текстове Шамбала се споменава като извор на езотерична мъдрост. Има много митове за нейното местонахождение. Китайците сочат планината Кунлон, предания от Близкия изток – Алтай.

Основните древни източници за Шамбала са от традицията на будизма (Ваджраяна). Описание на Шамбала се съдържа в „Калачакра-тантра“ и други текстове от системата „Калачакра“. Според тези текстове Шамбала се намира северно от река Сита (отъждествявана с Тарим, Амударя или Сърдаря). Обкръжена е от осем заснежени планини, които наподобяват лотосов цвят. В техния център се намира столицата на Шамбала, където е разположен Калапа – дворецът на царя. За първи цар-жрец на Шамбала се смята Сучандра, който е построил огромна мандала на калачакра. След Сучандра страната е управлявана от още шест царе – жреци, след които управляват и ще управляват общо двадесет и пет владетели под името Калки Аватар, всеки от които ще царува 100 години.

Освен споменатите източници за Шамбала, изключително важно е произведението на VI Панчен Лама Лобсан Палдан Йеше (р.1738 – 1780) „Пътят към Шамбала“ (Shambhala'i lam-yig, 1775), което изобилства с объркани географски описания и е изключително трудно за превод. Издаден е не много добър превод на немски език от проф. Грюнведел, 1915 г.

Петър Дънов, също споменава за съществуването на тайнствената Шамбала.

Божествената наука е съществувала в далечното минало. Тя била приложена в живота, но когато хората се отклонили от нейния път, учителите и носителите на тази наука се оттеглили, като оставили човечеството само да устройва своя живот. Съществуват легенди и твърдения, че тези адепти днес обитават недостъпни места в Хималаите. В древните митове и легенди се говори за страна, където царуват съвършени люде. В „Махабхарата“ (велик индийски епос, включващ в себе си Бхагавад гита) и в тибетските легенди става дума за такава вълшебна страна. В много руски приказки и легенди също се описва т.н. Беловодие – чудна земя, която се намира на Изток. Според други сведения, Аполоний Тиански (1 век) и прочутият граф Сен Жермен са били в тази страна, която на Изток наричат Шамбала. Окултистът Сент Ив д`Алвер твърди, че е посетил Агарта и в книгата си „Мисията на Индия“ описва това, което е видял. Напредналите братя на човечеството, които живеят там, помагат за повдигането на човечеството и дават тласък на човешката култура. Съществуват сведения, че в Шамбала живеят около 20 милиона души. Монголците говорят със свещен трепет за Шамбала. А местните хора в Хималаите не искат да предвождат чужденци по тези места. Конете там отказват да продължат по-нататък, като започват да треперят, неизвестно по какви причини.

През 1925 – 1928 година Николай Рьорих организирал голяма експедиция, по време на която събрал много и интересни сведения за Шамбала. Част от тях са описани в книгата „Отворени двери“, излязла в България през 1982 година. Съществуват твърдения по тези места, че снежните човеци са пазители на свещените врати към Шамбала. Според ламите от Тибет, пророчествата, идващи от древността, ще се сбъднат: „Времето на Шамбала вече иде...Преди него обаче ще станат войни и много държави ще се разрушат. Подземен огън ще разтърси земята. Ще бъдат изпратени предзнаменования.“

В свещените книги на Изтока се говори за края на старата епоха – Калиюга: " И ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат собствеността на поданиците си. Животът им ще бъде кратък и въжделенията им – ненаситни. Хора от различни страни ще се съединят с тях. Имуществото ще стане едничкото мерило. Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще бъде единственият съюз между половете. Лъжата ще бъде средство за успех в съда, жените ще станат само обект на въжделение. Богатият ще се брои за чист. Великолепието на дрехите ще бъде признак за достойнство. Така в края на Калиюга ще става постоянно падение."

Виден монголски лама разказва, че след големи трудности стигнал до Шамбала, като престоял известно време там. Според него керван от якове, натоварен със сол, се оказал съвсем близо до границата на свещените долини, но търговците от кервана минавали през това изключително място, без да го забележат или да подозират нещо. Вероятно тук пространството е подчинено на психични сили, които действуват целенасочено върху поведението и мислите на хората, за да не видят това, което не е позволено. В безброй разкази на Изток се говори за срещи с Махатми (букв. „велика душа“), за внезапно появили се аромати във въздуха, за ненадейни срещи с отшелници на фантастична възраст, за личности, които се появяват и изчезват, за други, които изчезват и пак се връщат с обяснението, че са били в Шамбала. Самият Николай Рьорих описва следното преживяване от времето на експедицията си: "Жена ми искаше да има старинно изображение на Буда. Но тава не е толкова лесно, защото старинните изображения са редки и собствениците им не се разделят с тях. Ние с нея си поговорихме на чужд език за тукашните хора и решихме да отложим тази работа за по-добри времена. Но какво беше смайването ми, когато след няколко дни при нас идва един лама и с поклон изважда от пазвата си отлично изображение на Буда, тибетска изработка, с думите: „Госпожата искала да има Буда. Насън ми се яви Бялата Тара и ми заръча да ви дам изображението на Благословения от моя олтар.“

И още една изненада за нас, европейците: В Монголия, Тибет и другаде на Изток много е разпространена легендата за пребиваването на Христос по тези места. Тук го наричат Иса. Мюсюлманите жадно се интересуват и съхраняват всичко, отнасящо се до него. Вероятно посещението му има връзка с Агарта и е направено, когато Христос е отсъствал продължително време, според писанието.

Първото публично научно доказателство за съществуването на Агарта е случката през 1947 г. когато адмирал Ричард Бърд от американската военноморска флота летял до северния полюс. Вместо да мине над полюса, той всъщност влязъл във вътрешността на земята. В неговия дневник, той казва, че влязъл в хлътналия интериор на земята, с другите и пътували 17 мили над планини, хълмове, реки, зелена растителност (флора) и животински свят (фауна). Той намерил градове и процъфтяваща цивилизация. Външната температура е била 74 по Фаренхайт. Неговият аероплан бил поздравен от летящи машини от тип, какъвто не бил виждал никога преди. Те го придружавали до невредимата страна, където той бил грациозно поздравен от емисарството на Агарта. След почивката, той и неговата група били заведени да поздравят краля и кралицата на Агарта. Те му казали, че той бил допуснат да влезе в Агарта, заради високия му морал и сърдечност в характера. И още, че са разтревожени за безопасността на планетата и че много от техните хора напускали планетата в кораби, като те се страхували за стабилността и безопасността на планетата. Слуховете за подвизите на тези посветени хора били премълчавани от американското правителство.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.