Научен метод

Научният метод (метод има гръцки произход и означава „изследване, учение, път на познание“) е система от принципи (които се развиват и променят), с помощта на които се достига до обективно познание на действителността. Всяка наука има специфични методи на изследване.

Включва наблюдения, измервания, предположения, експерименти и верификация – в този ред. Последователното прилагане на научния метод е това, което различава науката от лъженауката и други форми за придобиване на знания.

Предмет

Разграничението между наука и лъженаука е общофилософски въпрос, наречен проблем за демаркацията.

Всички учени работят по един и същ начин при добиването на знанията, въпреки че отстрани това не е очевидно: някои учени разказват, че са се доверили на вдъхновение и прозрение (интуиция), докато други изтъкват систематичността като главен двигател в своите изследвания.

Вариант на точната интерпретация на научния метод е да се каже, че той не служи за придобиване на знание, а само за проверяване на вече придобито знание.

Във всеки случай има съгласие за това, че научният метод предлага начин да се гарантира, че знанието не е изкривено от субективни влияния и че грешките могат да бъдат открити.

Описание

Научният метод предполага извършването на следните стъпки при придобиване на знания:

  • Изследвай явлението, което искаш да опишеш. Събери данни и/или направи измервания.
  • Обмисли получените резултати и формулирай хипотеза, която ги обяснява.
  • Предположи на основа на хипотезата нещо, което все още не си наблюдавал.
  • Провери дали предположенията са верни с допълнителни изследвания и/или нови експерименти.
  • Прецени дали хипотезата може да бъде вярна. Ако не всички предположения са излезли верни, значи хипотезата не е вярна. В такъв случай формулирай нова хипотеза. Ако предположенията са излезли верни, направи нови предположения и ги провери отново.

Тези стъпки се повтарят непрекъснато, като по този начин формират все по-голям фундамент от добре проверени хипотези, които заедно могат да обяснят все повече явления. Научният метод позволява тези стъпки понякога да се изпълняват в друг ред, но при всички случаи те всички трябва да бъдат преминати. Теоретичните физици например понякога първо измислят цяла нова теория, преди да започнат да мислят какво точно искат да изследват.

Изследване

По време на стадия на изследване е важно всичко да бъде пълно и подробно документирано. Не е достатъчно само да се публикува хипотезата. Научният метод изисква всеки, който поиска, да може да подложи хипотезата на проверка. Затова е необходимо всички наблюдения и точният метод, по който те са направени (и това как могат да бъдат възпроизведени) да бъдат също публикувани. Възпроизводимостта е важно изискване за всеки, който иска да направи сам преценка, а тя се основава на пълна документация на всички измервания, които са направени при изследването.

При описание на експериментите учените често използват дефиниции, различни от познатите в ежедневието. Това е необходимо, за да се осигури възпроизводимостта. Много понятия, които вършат работа в обикновения живот, не са подходящи за това. Дължината на един месец например може да бъде между 28 и 31 дни, но в същото време има различни дефиниции за ден и така излиза, че и терминът „ден“ е недостатъчно точен в един научен доклад.

Обмисляне

При обмислянето учените търсят обяснение за наблюдаваните явления. Важен аспект на една научна теория е, че трябва да бъде възможно да се направи измерване, което би могло да доведе до отхвърляне на хипотезата (хипотезата трябва да бъде фалсифицируема за да бъде призната за научна). С други думи, ако не може да бъде измислен експеримент, чийто резултат би могъл да обори хипотезата, тя може би е истина, но в никакъв случай не е научна.

Ученият трябва да се пази да не бъде пристрастен и да не взема предвид при разсъжденията си само една част от наблюденията. Ако една теория е базирана на всички наблюдения, шансът тя да излезе полезна е много по-голям.

Важно допълнително правило при една нова теория е, че тя не трябва да бъде по-сложна, отколкото е необходимо, за да бъдат обяснени всички наблюдения. Например ако след буря дърво е паднало, възможна теория е "Това дърво е било ударено от светкавица. В тази теория има само 1 допускане – че не слон или порив на вятъра е повалил дървото, а светкавица.

Друга възможна хипотеза би била, че дървото е повалено от извънземни същества, високи 200 метра. Тази теория прави голям брой допускания – само някои от тях са, че съществуват извънземни същества, че те могат да извършват пътувания в космоса и че биологията им позволява да станат толкова големи.

Дори и при съблюдаване на правилото „колкото може по-просто“, за всяко явление могат да бъдат измислени куп хипотези. Някои явления са толкова сложни, че броят на допусканията, които са необходими за изграждане на задоволителна хипотеза, е прекалено голям. Все пак и в такива случаи, ако се съблюдава правилото „колкото може по-просто“, шансът хипотезата да е полезна е максимален. Трябва да се отбележи все пак, че това не е твърдо правило, чието спазване се изисква от научния метод.

Предположение

Хипотезите се смятат за толкова по-добри, колкото по-голяма предсказваща сила имат. Колкото повече наблюдения могат да бъдат обяснени с 1 хипотеза, са възможни толкова повече наблюдения, които биха могли да покажат, че тя не е вярна. Хипотезата „Всичко се превръща в шоколад, ако никой не гледа, и се превръща обратно в това, което е било, ако някой гледа“ никога не би могла да бъде отхвърлена, защото е формулирана така, че контролът е изключен. Тази хипотеза няма предсказваща сила и не е научна хипотеза. Хипотезата, която гласи „светлината се изкривява в силно гравитационно поле“ (една част от Теорията на относителността на Айнщайн) е силна хипотеза, защото ясно подсказва какви измервания могат да се направят, за да бъде проверена. Ако се върнем към поваленото дърво, хипотезата за светкавицата предсказва, че би трябвало да има следи от огън и че радарът за наблюдение на светкавици би трябвало да е отчел светкавицата.

За да се формулират прогнози, базирани на дадена хипотеза, може да се използват импликации („ако-то“ съждения). Започва се с допускането, че хипотезата е вярна и се разсъждава какви биха могли да бъдат последиците от това. Когато се получи ясен извод, чиято истинност не може лесно да се установи на базата на по-ранни хипотези, той е възможна прогноза, базирана на новата хипотеза. Например според уравненията на Айнщайн часовниците би трябвало да се държат различно от очакваното. Чрез разсъждения, базирани на допускането, че уравненията са верни, се стига до заключението, че един точен часовник в един бърз космически кораб би вървял различно от аналогичен часовник на Земята. През 1905, когато са публикувани теориите на Айнщайн, космическите кораби са били фантастика, но междувременно са извършени различни тестове на тази прогноза и досега всички те съвпадат с прогнозите на Айнщайн.

Проверка

Всяка хипотеза трябва да се провери чрез изпълнение на експерименти и измерване на резултатите. Тъй като измерванията по принцип са неточни и тъй като апаратурата става все по-добра, новите измервания често са по-точни от старите. Поради това понякога при повтаряне на измерванията се наблюдават отклонения от съществуващите теории. В идеалния случай експериментите трябва да бъдат описани така, че всеки, който иска, да може да ги изпълни многократно. Това се нарича „възпроизводимост“.

Един добър научен експеримент трябва да отговаря на няколко критерия. Трябва да има възможно най-малко свобода при интерпретацията на резултатите: свободата може да води до виждане на това, което ни се иска. Освен това един добър експеримент трябва да бъде така построен, че влиянието на външни ефекти да бъде изключено. Например при проверката на действието на ново лекарство трябва да се изключи влиянието върху резултатите на вниманието, което се обръща от лекаря на пациента и плацебо-ефектa.

Проверка“ може би е заблуждаващ термин. Всъщност теорията не се проверява: единственото, което може да се направи в тази фаза, е да се достигне до заключението, че на база направените експерименти хипотезата не може да бъде отхвърлена.

Оценка

Всяка хипотеза може да бъде незабавно отхвърлена, ако достоверно може да се покаже, че тя невинаги е в сила, колкото и важна и стара да е съответната теория. Поради този принцип цялото научно знание е постоянно в движение: в края на краищата, във всеки един момент може да бъде направено ново наблюдение, което оборва стари хипотези. В гореспоменатия пример с поваленото дърво отсъствието на следи от огън или отсъствието на отчетена от радара светкавица биха направили старата теория неправдоподобна и в комбинация с един доклад за ураганни ветрове може да се формулира нова теория (например, че дървото е повалено от вятъра).

Друг важен аспект е, че експериментите, които водят до отхвърляне на една хипотеза, трябва да се извършат от различни учени, за да не излезе, че те се основават на предразсъдъци, объркване или измама. Научните списания използват за тази цел рецензенти — учените изпращат своите изследвания за публикуване, но преди те да бъдат публикувани, независима група експерти подлага резултатите и изводите на оценка. Недостатък на този метод е, че независимостта на членовете на групата също може да бъде подложена на съмнение. Изследвания, които са публикувани без рецензенти, могат да бъдат отхвърлени едва след публикуването им. Това нерядко води до големи скандали, като например при публикацията за студения ядрен синтез от Флайшман и Понс.

Примери

Класически потвърждения за ползата от прилагане на научния метод са следните открития[1]:

Критика на научния метод

Много позитивисти в трудовете си през втората половина на XX век направиха опит да приложат критериите на научния метод към самата наука, анализирайки историческия материал на реалните открития. В резултат се появи критика на самия метод във връзка с разминаването между методологията на научния метод и реалното развитие на научните идеи. Според тях това е доказателство за отсъствието на действително напълно формализиран и достоверен метод за извличане на обективно познание, както и липсата на еднозначна връзка между принципите на верификация/фалсификация и добиването на истинско познание. [2]

Във философската литература основните критици на научния метод са Томас Кун, Имре Лакатош, Паул Файерабенд, Майкъл Полани, Владислав Лекторский, Александър Никифоров, Вячеслав Степин и др.

Източници

  1. Спиърман, Дейвид. Уилям Роуън Хамилтън – лекция, изнесена в Софийския университет през май 2007 г.. // Светът на физиката бр. 1 стр. 54.. 2008.
  2. ((ru)) Принципи на рационалната критика

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Wetenschappelijke methode“ в Уикипедия на нидерландски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  
Експериментална физика

В научното поле на физиката експерименталната физика е категорията от дисциплини и поддисциплини, заети с наблюдаването на физичните явления с цел да се съберат данни за заобикалящия свят и да се потвърдят или отхвърлят изградени концепции чрез провеждането на експерименти. Те варират от съвсем прости експерименти и наблюдения, като експеримента на Хенри Кавендиш за определяне на гравитационната константа с проста торзионна везна, до неизмеримо по-сложни такива, например, този който се извършва в Големия адронен ускорител в CERN и има за цел откриването на Хигс бозона. Мисловните експерименти не спадат към експерименталната физика, те са инструмент на теоретичната физика.

Емпиризъм

Емпиризмът е течение във философията, според което цялото човешко знание произхожда от опита и се свежда до него, познанието трябва да се основава на емпирично изследване и индуктивни разсъждения.

Той се противопоставя на априоризма, рационализма, синтезиран от Рене Декарт, където водещи са дедуктивните разсъждения и е близък със сенсуализма. Смята се, че емпиризмът е в основата на съвременния научен метод. Сред имената, свързвани с него, са Аристотел, Тома Аквински, Томас Хобс, Френсис Бейкън, Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.

Във философията емпиризмът е теория на познанието, която твърди, че познанието възниква от опита. Емпиризмът е една от няколкото конкуриращи се гледни точки по въпроса „как знаем нещата?”, част от дял на философията наречен епистемология или „теория на познанието”. Емпиризмът подчертава ролята на опита и фактите, особено чувственото възприятие, във формирането на идеи, докато отхвърля понятието за вродени идеи.

Емпиричен изследователски метод

Емпиричният изследователски метод е основен научен метод, който служи за събирането на знание чрез средствата на директното или индиректното наблюдение, опит или експеримент. Отличителното на научния метод, като метод за добиване на познание, е че той е систематичен и обоснован. Обосноваването на научното знание става чрез емпиричния метод на добиването му, т.е. посредством заключения за верността на една теория, основани на доказателства (факти).

Понятието експериментален метод често пъти се ползва като синоним на емпиричния метод, но това е неточно, доколкото експерименталният метод е тясно дефиниран вид емпиричен метод, при който изследователят добива данни чрез контролирана манипулация на променливи, наблюдавайки настъпващите изменения.

Ибн ал-Хайтам

Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам (на арабски: أبو علي الحسن بن الهيثم), известен също с латинизираното име Алхазен (или Алхацен), е арабски математик, астроном, оптик.

Написва около 92 творби, от които над 55 са оцелели. Основните теми, по които той пише, са оптика, включително теория на светлината и теория на зрението, астрономия и математика, геометрия и теория на числата. Неговите експерименти са съчетани със строги математически доказателства. Той построява първата камера обскура и пинхол камера.

Оптиката започва да се развива едва след като около 1240 г. в манастирските библиотеки е направен превод на латински на книгата „Съкровището на оптиката“ от XI век на Ибн ал-Хайтам. Той описва в своята монография увеличаващото действие на сегмент сферично стъкло, което нарича „камък за четене“ и което е всъщност днешната лупа.

Описван е като „една от най–значимите и влиятелни фигури в историята на науката“. Той бил един от първите изследователи, които изпитвали теорията чрез експерименти, и не се страхувал да оспори общоприетите схващания, ако фактите не ги подкрепяли. Някои смятат Алхазен за „бащата на съвременния научен метод“.

Кратер на Луната носи неговото име.

Изследване

Изследване в широк смисъл е изучаването, подробното проучване с цел установяване на факти и нови знания или систематичното им събиране и анализ. В по-тесен смисъл на научно изследване това е прилагането на научен метод за изучаване на нещо.

Изследванията и откритията често са променяли човешкото познание за света.

Изследванията в различните области имат приети свои собствени начини за показване или обявяване на резултатите от проучването. Например, резултатите от полицейско разследване се представят като доказателство в съда.

Условно могат да бъдат разгледани два вида изследвания: такива, които са предмет на дейност в изследователски институти и частни изследвания. Институционалните изследвания се извършват в съответствие с определени правила за правдоподобност, последователност, прозрачност и в съответствие със законите на държавата.

Критично мислене

Критичното мислене или критична мисъл е подход в мисленето, представляващ внимателното прилагане на здрав разум, основан на доказателства, в определянето на това, дали едно твърдение е вярно, или не. То се отнася не до пътя за достигане до твърденията, а до оценката им. Бива определяно още като умението да се вземат решения въз основата на добри аргументи.Робърт Енис, водещ изследовател в областта на критичната мисъл, ѝ дава следното определение: „Критичното мислене е смислено, разсъдъчно мислене, чиято цел е да решим на какво да вярваме или как да постъпваме“.Историята на критичната мисъл може да се проследи от сократическия метод в Древна Гърция и Изтока, през будистката калама сутта и абхидарма, до съвременния научен метод и научен скептицизъм. Тя е важна част от множество професии и от процеса на редовното образование.

Лингвистични методи

Лингвистичните методи (виж научен метод) се разделят на две основни групи – синхронни и диахронни.

Наука

Наука в най-широкия класически смисъл е систематизирано достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката. Съвременната философия на науката дефинира понятието по-тясно, като ограничава обхвата му до знанието, което е експериментално проверимо въз основа на научния метод.Науката в тесния смисъл на понятието се разделя на две основни направления – природни науки, които изследват природните явления, и социални науки, които изучават човешкото поведение и общество. Науките от тези две групи се основават на наблюдения и възможността за проверка на изводите чрез повторими експерименти. Подобни са принципите и на приложните науки, като медицината и инженерната наука, но те се концентрират върху практическите приложения на научното познание.Формалните науки, най-важна сред които е математиката, не са науки в тесния смисъл на понятието, тъй като абстрактният характер на техния предмет не дава възможност за експериментална проверка. В същото време и при тях изследването има обективен характер, като изхожда не от емпиричните данни, а от априорни постулати. При хуманитаристиката, включваща обширни области на познанието, като философия, история и изкуствознание, дори това сходство между формалните и емпиричните науки отсъства, но въпреки това по традиция и за тях често се използва определението наука.

Науката е постоянно усилие да се придобие и увеличи човешкото познание и разбиране посредством строги изследвания. Използвайки контролирани експерименти, учените търсят и събират сведения за природни или обществени явления, записват измерими данни, свързани с наблюдения, анализират тази информация за изграждане на теоретични обяснения на изучаваните процеси и явления. Методите на научните изследвания включват изграждането на хипотези за наблюдаваните явления, провеждане на тестове и експерименти, проверяващи тези хипотези при контролирани условия. От учените се очаква също да публикуват информация, така че други учени да могат да направят подобни опити за двойна проверка на техните заключения. Резултатите от този процес позволяват по-добро разбиране на минали събития и по-добра способност за предвиждане на бъдещи събития от същия вид като тези, които са били изследвани.

Способността на населението като цяло да разбира основните понятия, свързани с науката, се нарича научна грамотност.

Природа

Природата в най-широкия смисъл на понятието обхваща цялата Вселена – естествения, физически или материален свят. То включва всички явления във физическия свят – от субатомен до космически мащаб, както и живота като цяло.

Латинската дума за природа, natura, означава „присъщи качества, вродено предразположение“, а първоначалното ѝ значение е „раждане“. От своя страна тя е превод на гръцката дума φύσις, която първоначално означава присъщите свойства на растения, животни и други обекти.Концепцията за природата като цяло, за физическата Вселена, е едно от няколкото разширения на първоначалното понятие φύσις, което предсократиците започват да използват и което след тях играе все по-голяма роля във философията. Идеята за природата се утвърждава с появата на съвременния научен метод в последните няколко столетия.

В рамките на различните употреби на понятието днес, природа може да се отнася за царството на различните видове живи растения и животни, както и за процесите, свързани с неживи обекти – геоложките и метеорологични процеси на Земята и по-общо съществуването и измененията на материята и енергията, от които е съставен физическия свят. В този контекст природата се разграничава от свръхестественото.

Понякога понятието природа се използва и за обозначаване на „околната среда“ или „дивата природа“ – дивите животни, гори, скали и всички неща, които не са засегнати съществено от човешката дейност. В този контекст изработените от хората предмети и взаимоотношенията между хората не се разглеждат като част от природата. Тази по-стара представа за природата, която остава разпространена и днес, разграничава естественото от изкуственото, под което се разбира всичко създадено съзнателно от човека.

Причинност

Причинност или причинно-следствена връзка (още – каузалитет, каузалност, обусловеност) се нарича връзката между едно събитие (причина) и друго събитие, наричано резултат или ефект, където второто събитие е разбирано като следствие на първото.В обичайната си употреба понятието причинност може да се отнася и до връзка на няколко фактора (причини) и даден феномен. Всяко нещо, което оказва влияние върху даден ефект, е фактор на този ефект. Директен фактор се нарича факторът, който постига даден ефект пряко, т.е. без участието на други фактори („междинни променливи“). Връзката между причина/причини и ефект се нарича каузална или причинно-следствена връзка.

Философските размишления върху въпросите на каузалността продължават повече от хилядолетие. В западната философска традиция дискусията води началото си поне от Аристотел насам и темата остава в дневния ред на съвременните философи.

В науката причинността обичайно се установява чрез емпиричния подход на експериментирането.

Прогноза

Прогноза (от старогръцки πρόγνωσις, на гръцки: πρόγνωση, буквално „предварително знание“) може да се отнася до:

В науката – Научна прогноза

В медицината – медицинска прогноза

В метеорологията прогноза се използва за предричане на времето взависимост от движението на въздушните маси. Виж Прогноза за времето.В спорта се използва, когато се предвижда краен изход на дадено събитие в спортна среща. Най-често играе роля при хазартните игри, когато се залагат пари, за да се случи дадено явление или да не се случи.„Прогноза“ – български филм на режисьорката Зорница София (2008)

Прогноза (наука)

Прогноза или също като научна прогноза (от старогръцки πρόγνωσις, на гръцки: πρόγνωση, буквално „предварително знание, предвиждане, предварително взето решение“) означава научно обосновано предвиждане на бъдещето състояние или развитие на процес или явление въз основа на характерни белези и известни данни (като универсален научен термин).Това е способ, чрез който се предвижда развитието на източника на информация. Такова предвиждане става въз основа на придобитата информация.

Методи, използвани за съставянето на научни прогнози са:

статистически

чрез моделиране, на базата на съществуващи динамични модели

създаване на научни хипотези

Рецензиране

Рецензирането (също рефериране, на английски: peer review) е оценката на даден труд от страна на хора с компетенции сходни с тези на автора на труда. Представлява вид саморегулация от страна на членовете на дадена професионална гилдия. Методите на рецензирането се използват за поддържане на стандарт за качество, подобряване на постиженията, и повишаване на надеждността на резултатите. В академичните среди рецензирането често се използва за определяне на годността на даден академичен труд за публикация.

Роджър Бейкън

Роджър Бейкън (на английски: Roger Bacon) е английски философ и алхимик и един от най-известните францисканци на своето време. Добре запознат с арабската философска и научна литература, той става един от първите привърженици на съвременния научен метод в Западния свят. Бейкън е един от първите теолози и философи, преоткрили и приели схващанията на Аристотел. Като резултат от това научно-експерименталния метод доминира над църковната схоластика.

Роджър Бейкън е обучаван в логиката и природната философия в Оксфорд и след 1247 става независим учен с интерес към езиците и научно-експерименталните проблеми. Това намира отражение в научните му трудове за теория на езика, латинска граматика, лингвистика, семиотика.

Интересът на Бейкън към езиците му помага до 1267 да се запознае за редки гръцки и моравидски трудове по светлинна оптика. Античните трактати на Аристотел за метафизиката са вече познати на не толкова догматичните тогава ислямски научни среди и вече са коментирани от Авицена и Авероес. Въз основа на това Бейкън реагира на новооткритите за Западния свят данни като излага всичко в собствен труд за експерименталния метод в оптиката – "Perspectiva".

Сравнително-исторически метод (лингвистика)

Сравнително-историческият метод в лингвистиката е научен метод на реконструкция на езикови факти от миналото, които не са документирани, чрез сравнение на съответстващи по-късни факти, известни по писмени паметници или от живото им използване в сравняваните езици.

Сравнително-историческият метод е приложен за пръв път между 1816 и 1820 г. от Якоб Грим и Франц Боп. Утвърждава се от младограматиците през 1890-те.

Първоначално (през 1816 г.) Франц Боп доказва чрез сравнително-историческия метод родството между санскритски, гръцки, латински, персийски и германски език. По-късно (1833 – 1840) Боп включва в изследванията си и зендски, арменски, литовски, старославянски и готски език.

Теория

Думата теория има няколко различни значения в различните сфери на познанието. Това значение зависи от приложените методи и от контекста.

Физика

Физиката (от старогръцки: φυσικός (фисикос) – „естествен“, φύσις (фисис) – „природа“) е естествена наука, изучаваща общите и фундаментални закономерности, определящи структурата и еволюцията на материалния свят. Физиката е точна наука, което означава, че се занимава с намирането на количествено описание на природните явления. Физиката се основава на теории, които дават ясни, измерими предвиждания. За физични се приемат само експериментални резултати, които могат да бъдат независимо възпроизведени. Такива резултати могат да потвърдят или отхвърлят дадена физична теория. Теоретичната и експерименталната физика са тясно свързани − понякога развитието на физичните теории мотивира провеждането на нови експерименти, а понякога нови експериментални данни провокират създаването на нова теория. За изучаването на природните явления тези два подхода са еднакво важни.

За първи път терминът физика е използван от древногръцкия философ и учен Аристотел през IV век пр.н.е. Физиката е една от най-старите области на познанието, макар в древността да не е оформена като отделна наука. Дълго време физиката и философията се ползват като синоними и едва в резултат на Научната революция от XVI-XVII век физиката се обособява като отделна наукаЗначението на физиката в съвременния свят е огромно. Новите ѝ идеи и достижения водят до развитието на другите науки и до нови научни открития, които от своя страна намират приложение в техниката и промишлеността. Така например, изследванията в областта на електромагнетизма водят до появата на телефона, електромотора, влаковете на магнитна възглавница; откритията в областта на термодинамиката правят възможно построяването на автомобила, а развитието на радиоелектрониката води до появата на компютрите.

Въпреки невероятното количество натрупани познания за света, човешкото разбиране за процесите и явленията непрекъснато се мени и развива, новите изследвания повдигат нови и нерешени въпроси, за които трябват нови обяснения и теории. В този смисъл физиката е в непрекъснат процес на развитие и все още далече от възможността да обясни всички природни явления и процеси.

Философия на науката

Философията на науката е дял на философията, изследващ основите, предпоставките и заключенията на науката, като включва в себе си елементи както на епистемологията, така и на онтологията. Философията на науката включва и философските аспекти на отделни науки, например философия на математиката, философия на историята, философия на физиката.

Химия

Химията е наука, която изучава състава, структурата и свойствата на веществата (химичните елементи и техните съединения), както и превръщането на едни вещества в други в хода на различни химични реакции. Като природна наука химията изучава строежа на веществото, съставено от атоми, молекули и йони, и обяснява химичните процеси с помощта на понятията енергия и ентропия.

Дяловете на химията се групират според вида на изучаваните вещества или според начина на изследване. Така неорганичната химия изучава неорганичните вещества, органичната химия – органичните съединения, биохимията – веществата и химичните процеси в живите организми, физикохимията – трансформациите на енергията при химичните процеси, аналитичната химия – състава и структурата на веществата. През последните години се обособяват множество специализирани и интердисциплинарни области, като неврохимията – химичното изучаване на нервната система.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.