Наука

Наука в най-широкия класически смисъл е систематизирано достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката.[1][2] Съвременната философия на науката дефинира понятието по-тясно, като ограничава обхвата му до знанието, което е експериментално проверимо въз основа на научния метод.[3][4]

Науката в тесния смисъл на понятието се разделя на две основни направления – природни науки, които изследват природните явления, и социални науки, които изучават човешкото поведение и общество. Науките от тези две групи се основават на наблюдения и възможността за проверка на изводите чрез повторими експерименти.[5] Подобни са принципите и на приложните науки, като медицината и инженерната наука, но те се концентрират върху практическите приложения на научното познание.[6]

Формалните науки, най-важна сред които е математиката,[7][8] не са науки в тесния смисъл на понятието, тъй като абстрактният характер на техния предмет не дава възможност за експериментална проверка. В същото време и при тях изследването има обективен характер, като изхожда не от емпиричните данни, а от априорни постулати.[9] При хуманитаристиката, включваща обширни области на познанието, като философия, история и изкуствознание, дори това сходство между формалните и емпиричните науки отсъства, но въпреки това по традиция и за тях често се използва определението наука.

Науката е постоянно усилие да се придобие и увеличи човешкото познание и разбиране посредством строги изследвания. Използвайки контролирани експерименти, учените търсят и събират сведения за природни или обществени явления, записват измерими данни, свързани с наблюдения, анализират тази информация за изграждане на теоретични обяснения на изучаваните процеси и явления. Методите на научните изследвания включват изграждането на хипотези за наблюдаваните явления, провеждане на тестове и експерименти, проверяващи тези хипотези при контролирани условия. От учените се очаква също да публикуват информация, така че други учени да могат да направят подобни опити за двойна проверка на техните заключения. Резултатите от този процес позволяват по-добро разбиране на минали събития и по-добра способност за предвиждане на бъдещи събития от същия вид като тези, които са били изследвани.

Способността на населението като цяло да разбира основните понятия, свързани с науката, се нарича научна грамотност.

Част от серията статии за
наука
PrirodneNauke
Природни науки
Социални науки
Приложни науки
Формални науки
Хуманитаристика

Научен метод

Sebastiano Conca (atribuição) - Alegoria da Ciência
Алегория на науката

Използваните в емпиричните науки методи за изследване на явленията, придобиване на ново знание или коригиране и интегриране на съществуващо знание се наричат научен метод.[10] Неговата основна характеристика е в това, че се основава на събирането на наблюдаеми, емпирични и измерими доказателства, които се подлагат на определени принципи на разсъждение.[11] Научният метод се състои от събирането на данни чрез наблюдение и експерименти и формулирането и изпитването на хипотези.[12]

Въпреки че начините на работа в различните области на емпиричната наука се различават, някои добре различими характеристики разграничават научните изследвания от останалите методи за придобиване на знание. Учените предлагат хипотези, които обясняват определени явления, и провеждат експерименти, които да потвърдят или отхвърлят тези хипотези. Етапите на експериментите трябва да могат да бъдат повторени, което дава възможност за независима проверка и прогнозиране на бъдещи резултати. Научните теории обхващат по-широки изследователски области и обикновено обединяват множество независими хипотези в обща и непротиворечива конструкция. Теориите могат да подпомогнат създаването на нови хипотези или да поставят групи хипотези в общ контекст.

Основна цел на научния метод е да направи изследванията възможно най-обективни и да намали тенденциозната интерпретация на резултатите. Друга важна цел е документирането, архивирането и споделянето на данните и методологията, така че те да бъдат достъпни за внимателна проверка от други учени, давайки им възможност да проверят резултатите, опитвайки да ги възпроизведат самостоятелно, или да установят степента на тяхната статистическа надеждност.

История на науката

Науката в широкия смисъл на думата съществува преди модерната епоха, в много исторически цивилизации, но съвременната наука е толкова стриктна в подхода си и успешна в своите резултати, че тя определя това, което науката е в най-точния смисъл на думата. Много по-рано от модерната епоха, друга важна повратна точка е развитието на класическата естествена философия в древногръцкия свят.

Пре-философска наука

Науката в своя оригинален смисъл е дума, която означава тип знания, а не специализирана дума за упражняването на такива познания. По-специално, тя е един от видовете знания, които хората могат да споделят или комуникират помежду си. Така например, данни и знания за работата на естествените неща в природата са събирани дълго преди да съществува писаната история. Те водят до развитието на абстрактното мислене, както се вижда от създаването на сложни календари, техники за преработка на отровни растения, както и строежа на сгради, като например пирамидите. Липсва обаче последователност, системност и разграничение от знанията за тези неща, които са верни във всяко едно общество от една страна и другите видове знания като митология и правни системи от друга.

Философско изучаване на природата

Преди откритието на концепцията за природата от философите преди Сократ, със същите думи се описва естествения път, по който расте дадено растение или пък начинът, по който едно племе се кланя на определен бог. Поради тази причина се твърди, че тези хора са първите философи в тесния смисъл на думата, а също и първите хора, които правят ясно разграничение между „природа“ и „конвенция“[13]. Науката възниква като опознаване на природата и нещата, които важат за всяка общност, а специализираното и целенасочено търсене на такива познания се нарича философия – сферата на първите философи-физици. Те са предимно теоретици, които се интересуват особено и специално от астрономия.

Обръщане към хуманитарните науки

Aristotelesarp
Аристотел

Повратен момент в историята от началото на философската наука е спорният, но успешен опит на Сократ да приложи философията за изследване на човешки неща, включително човешката природа, естеството на политическите общности и самото човешко знание. Той разкритикува твърде стария начин на изучаване на физиката като чисто спекулативен и липсващ самокритичност. Той е особено загрижен, че някои от ранните физици третират природата без оглед на интелигентен порядък и обясняват нещата само по отношение на движение и материя.

Изследването на човешките практики е предимно в сферата на митологията и традициите, а Сократ е екзекутиран. Аристотел по-късно създава по-малко противоречива системна програма за на Сократовската философия, която е телеологична с човека в центъра. Той отхвърля много от заключенията от предишните учени. Например в неговата физика слънцето обикаля земята, и много неща, като част от тяхното естество, са предназначени за хората. Всяко нещо има формална причина и крайна причина и определена роля в рационалния космически ред. Сократ настоява, че философията трябва да се използва, за да се разгледа и практическия въпрос за най-добрия начин на живот за едно човешко същество, но не привежда аргументи за други видове приложни науки.

Аристотел поддържа рязко разграничение между науката и практическите умения на занаятчиите, считайки теоретичните спекулации като най-висш вид човешка дейност, практичното мислене за по-добър живот като нещо възвишено и познаването на занаятите като нещо, подходящо само за по-нисшите класи. За разлика от съвременната наука, най-влиятелният акцент на Аристотеловото учение е върху теоретичните стъпки за извеждане на универсални правила от сурови данни, а не зачита набирането на опит и сурови данни като част от самата наука.

Средновековна наука

През късната античност и ранното средновековие е използван Аристотеловият подход към изучаване на природните феномени. Някои неща от древното знание са загубени, или в някои случаи останали в неизвестност по време на падането на Римската империя и периодичните политически борби. Въпреки това, основните сфери на науката, или натурфилософията, както е наречена, както и голяма част от общите познания от древния свят остават запазени посредством работите на ранните енциклопедисти като Исидор Севилски. В началото на средновековния период, сирийските християни от Източна Европа като несторианците и монофизитите са тези, които превеждат голяма част от най-важните научни текстове от гръцки, сирийски, а по-късно са преведени много от произведенията на арабски и други езици под ислямско управление[14]. Това е основната линия на предаване на развитието на ислямската наука, която представлява голяма част от дейността по време на началото на средновековния период. В късносредновековния период европейците възстановяват някои от древните знания от преводи на текстове и градят работата си върху знанието на Аристотел, Птолемей, Евклид, и други. В Европа, хора като Роджър Бейкън научават арабски и иврит и настояват за по-експериментална наука. До края на Средновековието, синтез от католицизъм и аристотелианизъм, известен като схоластика процъфтява в Западна Европа, която се е превърнала в нов географски център на науката.

Науката през Ренесанса

До края на Средновековието, особено в Италия, има наплив на текстове и учени от разпадащата се Византийска империя. Николай Коперник формулира хелиоцентричния модел на слънчевата система, за разлика от геоцентричния модел на Птоломей. Всички аспекти на схоластиката са критикувани в 15-ти и 16 век, един автор, който е пословично преследван е Галилео Галилей, който въвежда новаторско използване на експеримента и математиката. Преследването започва, след като папа Урбан VIII благословя Галилео да пише за коперниковата система[15].

В Северна Европа е широко използвана новата технология на печатната преса за публикуване на много аргументи, включително някои, които са в разрез с църковната догма. Рене Декарт и Франсис Бейкън публикуват философски аргументи в полза на нов тип не-Аристотелова наука. Декарт твърди, че математиката може да се използва, за да изучава природата, както е направил Галилео, а Бейкън подчертава значението на експеримента пред съзерцанието. Бейкън твърди също така, че науката трябва да се стреми за първи път към практични изобретения за подобряване на човешкия живот.

Бейкън изказва съмнения относно Аристотеловите понятия за формалната причина и крайната причина, и лансира идеята, че науката трябва да проучи законите на обикновените същности, като топлина, вместо да се предполага, че има конкретна природа, или формална причина за всяко сложно нещо. Тази нова съвременна наука започна да гледа на себе си като описваща „законите на природата“. Този актуализиран подход за проучване на природата се разглежда като механистичен.

Епохата на просвещението

В 17-ти и 18 век, проектът на модернизиране и модерно мислене, лансиран от Бейкън и Декарт, довежда до бърз научен напредък и успешно развитие на нов тип природни науки, математически, методично експериментални и подчертано новаторски. Исак Нютон и Готфрид Лайбниц успяват да разработят нова физика, днес известна като Нютонова физика, която може да бъде потвърдена чрез експерименти и обяснена със средствата на математиката. Лайбниц също така включва термини и елементи от аристотеловата физика, но сега използвана по нов не-телеологичен начин, например енергия и потенциал. Но в стила на Бейкън се предполага, че различните видове неща, всички работят според същите общи закони на природата, без специални формални или окончателни причини за всеки вид.

През този период думата наука постепенно става все по-често използвана в значението на търсене на тип знания, по-специално и особено знания за опознаване на природата, значение, близко по смисъл до стария термин „естествена философия“ или „натурфилософия“.

Съвременна наука

И Джон Хершел, и Уилям Уиуел систематизират методологията като последният въвежда термина учен. Когато Чарлз Дарвин публикува „Произход на видовете“, той предлага теорията на еволюцията като преобладаващо обяснение на биологичната сложност. Неговата теория за естествения подбор предлага естествено обяснение на произхода на видовете, но придобива широко приемане едва един век по-късно. Джон Далтон развива идеята за атома. Законите на термодинамиката и електромагнитната теория са открити в 19 век, което повдига нови въпроси, на които не може лесно да се отговори в рамките на Нютоновата физика.

Теорията на Айнщайн за относителността и развитието на квантовата механика довежда до развитието на нова физика, която се състои от две части, които описват различни видове явления в природата. Широкото използване на научните нововъведения по време на войните на 20 век довежда до космическата надпревара и широкото обществено оценяване на важността на съвременната наука. Наскоро е лансирана идеята, че крайната цел на науката е да опознае човешките същества и тяхната природа. Така например, Едуард Уилсън в своята книга „Съвпадение“ казва, че „човешкото състояние е най-важната граница на природните науки“[16][17].

Класификация

Природни науки

Природните науки, наричани също така естествени науки, са разделите на науката, които изучават природните явления. Те имат за цел да установят законите, които действуват в природата, без да се има предвид човешката дейност. Друга причина за въвеждането на понятието природни науки е да бъдат разграничавани от хуманитарните и социалните науки. За основа на природните науки трябва да се счита естествознанието (природознанието), а техен предшественик е натурфилософията. Първите представители на природните науки са Блез Паскал, Исак Нютон, Михаил Ломоносов. Застоят в естествените науки е почти 1800 години в Европа, когато доминират религиозните норми. Едва по време на Ренесанса или Възраждането идеите от Древна Гърция и Древен Рим са възродени.

Социални и хуманитарни науки

Обществените науки наречени още социални науки са раздел на научните изследвания, които разглеждат аспектите на човешкото общество. [18] Те включват многообразие от области извън естествените науки – антропология, археология, икономика, география, история, лингвистика, политология и в някои контексти [19] психология.

Хуманитарните науки са академични дисциплини, които изследват и изучават човека, използвайки методи, които са основно аналитични, критични или свързани с предположения и хипотези, като се отличават от основно емпиричните подходи в природните и понякога в социалните науки.

Към тях спадат изучаването на древните и съвременни езици, литературата, историята, философията, религията, визуалните и театрални изкуства, също музиката. Понякога включвани в хуманитаристиката са антропологията, теренните изследвания, науките за комуникацията и културните изследвания, макар че те много често са възприемани по-скоро като социални науки.

Приложни науки

Приложните науки търсят приложение на резултатите на фундаменталните научни изследвания в практиката и често са тясно свързани с техниката и технологиите за целите на решаване не само на познавателни, но и на социално-практически проблеми.

Делението на научните изследвания на фундаментални и приложни е доста условно, тъй като отделни резултати на фундаменталните науки могат да имат непосредствена практическа ценност, а в резултат на приложните изследвания могат да се получат научни открития.

Формални науки

Формалните науки са дисциплини, занимаващи се с формални системи, като логика, математика, теоретични компютърни науки, теория на информацията, теория на игрите, теория на системите, теория на решението, както и части от лингвистиката.

Докато природните науки и други науки като социалните науки, поведенческите науки и когнитивната наука търсят научната теория и научния метод по отношение на наблюденията, за да могат успешно да предскажат и може би точно да обяснят явленията във външния свят, формалните науки се занимават повече с вътрешните свойства на формалните системи, особено определенията на термините и правилата, които спомагат да се правят изводи.

Класификация на науките
Природни науки Социални и хуманитарни науки Приложни науки Формални науки

Философия на науката

Разделът от философията, изследващ основите, предпоставките и заключенията на науката, се нарича философия на науката. Той включва в себе си елементи на епистемологията и на онтологията. Философията на науката включва и философските аспекти на отделни науки, например философия на математиката, философия на историята, философия на физиката.

Научна общност

Научната общност се състои от всички учени, научните организации и начините на взаимодействие между тях. Обикновено са обособени под-общности според конкретната наука или научна област.

Научни области

Научните области са широко признати категории на специализирани знания и обикновено имат своя собствена терминология и номенклатура. Във всяка научна област се издават едно или повече научни списания, които публикуват рецензирани статии, представящи последните постижения в научните изследвания.

Научни институции

Académie des Sciences 1671
Крал Луи XIV на посещение във френската Академия на науките (на френски: Académie des sciences) през 1671 г.

Организации за популяризиране на научната мисъл (т.нар. на английски: learned societies) съществуват от времето на Ренесанса.[20] Най-старата все още съществуваща институция е Академия деи Линчеи (на италиански: Accademia dei Lincei) в Италия.[21] В други европейски страни са основани национални Академии на науките, като най-старата сред тях са британското кралски научно дружество Royal Society от 1660[22] и Френската академия на науките на френски: Académie des sciences) от 1666.[23]. Българската академия на науките е основана първоначално като Българско книжовно дружество (БКД) през (1869) г.

В някои страни има създадени правителствени агенции с цел финансиране на научни изследвания: например Националният научен фонд на английски: National Science Foundation в САЩ, седемте Научни съвета (UK Research Councils) в Обединеното кралство и др. Научните изследвания в рамките на Европейския съюз се финансират по специални Рамкови програми за научни изследвания и технологично развитие (на английски: Framework programmes for research and technological development), които насърчават сътрудничеството между учени от различни страни[24].

Международните научни организации като Международният научен съвет (на английски: International Council for Science) спомага за сътрудничеството между учените от различни страни. Други големи международни организации като CERN и ОИЯИ обединяват усилията на учени от различни страни в конкретни научни области – физика на елементарните частици и ядрена физика, изискващи огромни финансови средства.

Научна литература

В света днес се публикуват огромен брой заглавия в областта на науката.[25] Исторически първите научни списания са Journal des Sçavans и Philosophical Transactions of the Royal Society, започнали да излизат през 1665 г. Оттогава насам броят на периодичните научни издания постоянно расте. Към 1981 г. броят им (включително и техническите) се оценява на 11 500 [26], а към 2010 само в областта на медицинските науки има приблизително 40 000.[27]

Повечето научни списания обхващат само една научна област и публикуват научни изследвания от нея, оформени като научни статии. Науката така е проникнала във всички области на живота, че освен строго научни издания, се публикуват и такива, насочени към много по-широк кръг читатели: NewScientist, Science & Vie, Scientific American. В тях се съобщават на по-достъпен език най-забележителните научни постижения. Научните книги също представляват интерес за по-широк кръг от читатели. Подобен жанр, предаващ по своеобразен начин научните идеи, но не и научния метод, е научната фантастика.

Псевдонауки и алтернативни теории

Следните направления на изследване не се отнасят към науката.

Бележки

  1. Aristotle. Nicomachean Ethics, bekker page 1139b. // Perseus Digital Library, 2010. Посетен на 3 декември 2010. (на английски)
  2. Aristotle. Metaphysics, Book 1, section 981b. // Perseus Digital Library, 2010. Посетен на 3 декември 2010. (на английски)
  3. Popper 2002, с. 3.
  4. Wilson, Edward. Consilience: The Unity of Knowledge. New York, Vintage, 1999. ISBN 0-679-76867-X. (на английски)
  5. Popper 2002, с. 20.
  6. Scientific Method: Relationships among Scientific Paradigms. // Seed magazine, 7 март 2008. Посетен на 12 септември 2007. (на английски)
  7. Linguistics and the Formal Sciences. // Academic and Professional Books. Cambridge University Press, 2010. Посетен на 3 декември. (на английски)
  8. Löwe, Benedikt. The Formal Sciences: Their Scope, Their Foundations, and Their Unity. // JSTOR, 2002. Посетен на 3 декември 2010. (на английски)
  9. Popper 2002, с. 10 – 11.
  10. Goldhaber, Alfred Scharff et al. Photon and graviton mass limits. // Reviews of Modern Physics 82. American Physical Society, January–March 2010. DOI:10.1103/RevModPhys.82.939. p. 940. (на английски)
  11. Newton, Isaac. The Principia: Mathematical Principles of Natural Philosophy. University of California Press, 1999. ISBN 978-0520088177. p. 794 – 796. (на английски)
  12. scientific method. // Merriam-Webster Dictionary. Merriam-Webster, 2010. Посетен на 4 декември 2010. (на английски)
  13. „Progress or Return“ in An Introduction to Political Philosophy: Ten Essays by Leo Strauss. (Expanded version of Political Philosophy: Six Essays by Leo Strauss, 1975.) Ed. Hilail Gilden. Detroit: Wayne State UP, 1989.
  14. Grant, Edward. A History of Natural Philosophy: From the Ancient World to the Nineteenth Century. Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-68957-1. с. 62 – 67.
  15. Galileo Project – Pope Urban VIII Biography. //
  16. Wilson, EO. 1998. Consilience: The unity of knowledge. New York. Alfred A. Knopf. p334
  17. Griffith J. 2011. What is Science?. In The Book of Real Answers to Everything!, ISBN 9781741290073. Посетен на 20 ноември 2012.
  18. Kuper, A., & Kuper, J. (1985)
  19. Verheggen et al. 1999. „From shared representations to consensually coordinated actions“, in „Theoretical Issues in Psychology“, John Morrs et al., ed., International Society for Theoretical Psychology
  20. Parrott, Jim. Chronicle for Societies Founded from 1323 to 1599. // Scholarly Societies Project, 9 август 2007. Посетен на 11 септември 2007. (на английски)
  21. Benvenuto nel sito dell'Accademia Nazionale dei Lincei. // Accademia Nazionale dei Lincei, 2006. Посетен на 11 септември 2007. (на италиански)
  22. Brief history of the Society. // The Royal Society. Посетен на 11 септември 2007. (на английски)
  23. Meynell, G.G.. The French Academy of Sciences, 1666 – 91: A reassessment of the French Académie royale des sciences under Colbert (1666 – 83) and Louvois (1683 – 91). // Topics in Scientific & Medical History. Посетен на 11 септември 2007. (на английски)
  24. Уеб сайт на Генерална дирекция „Научни изследвания и иновации“ към Европейската комисия
  25. ((en)) Ziman, Bhadriraju. The proliferation of scientific literature: a natural process. // Science 208 (4442). 1980. DOI:10.1126/science.7367863. с. 369 – 371.
  26. ((en))Subramanyam, Krishna и др. Scientific and Technical Information Resources. CRC Press, 1981. ISBN 0824782976. OCLC 232950234.
  27. ((en)) NIH.gov
Цитирана литература
  • Popper, Karl. The Logic of Scientific Discovery. 2nd English. New York, NY, Routledge Classics, 2002, [1959]. ISBN 0-415-27844-9. OCLC 59377149. p. 3. (на английски)

Вижте също

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Наука“ и страницата „Science“ в Уикипедия на руски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.  
BIBSYS

BIBSYS е административно ведомство към Министерството на образованието и науката в Норвегия. Те предоставят услуги, фокусирайки се върху споделяне, съхранение и извличане на данни, свързани с научни изследвания, преподаване и обучение – исторически метаданни, свързани с библиотечни ресурси.

Археология

Археология (от гръцки „αρχαίος“ – „древен“ и „λόγος“ – „слово“; букв. „слово за миналото“) е хуманитарна наука, изучаваща развитието на човешките култури чрез издирване, анализ и документиране на материални останки (архитектурни и артефакти), подобласт на антропологията.

Предмет на археологията са преди всичко човекът и предметите, оставени от многобройни цивилизации и култури, живели в различни епохи на Земята. Тя обхваща периода от време от първите каменни инструменти от преди 2,5 милиона години до най-новата епоха. Сведения за околната среда, климата и възрастта на находките помагат да се реконструират бита и културата на хората в миналото.

Значителна част от сведенията за материалната (и духовната) култура на хората от миналите епохи произлизат от проучванията на животинските останки в културните пластове, които са обект на направлението археозоология. От своя страна археозоологията се поделя на няколко подразделения, едно от които изучава птиците – археоорнитология (или орнитоархеология). Макар археологията да е сравнително млада наука, тя има вече много разклонения. Разделението е или по тематически признак (например християнска археология), или по географски (например археология на Мала Азия).

Методите на археологията включват проучване, разкопки и анализ на събраните находки и данни с оглед обогатяване на знанията за миналото. В по-широк план археологията разчита на интердисциплинарни проучвания, като включва научни постижения от антропологията, историята, история на изкуството, етнография, география, геология, история на литературата, лингвистика, семиотика, социология, физика, химия и т.н.

География

Географията (от старогръцки: γαία, земя и γράφω, графо, пиша) или остарелите думи землеописание, земеописание е наука, изучаваща пространственото разположение и измененията на природно-териториалните комплекси на планета Земя. В буквален смисъл география може да се преведе като „описание на Земята“. Първият човек, употребил думата „география“, е древногръцкият учен Ератостен (276 – 194 г. пр.н.е.).

Обект на изучаване на географията са законите и закономерностите на разположението и взаимодействието на компонентите на географската среда и техните съчетания на различни нива. Сложността на обекта на изследване и обхвата на предметната област обуславят диференциацията на единната географска наука на редица специализирани дисциплини, формиращи системата на географските науки. В нея се разграничават естествени (физикогеографски) и социално-географски науки (социално-икономически) географски науки. Понякога картографията се класифицира като отделна географска дисциплина.

Географията е една от най-старите науки. Голяма част от основите ѝ са положени през елинистическата епоха. През 1 век пр.н.е. опитът дотогава е обобщен от географ Птолемей. Разцветът на западната географска традиция настъпва по времето на Ренесанса, когато се преосмислят късноелинистическите постижения и се постига значителен напредък в картографията, който обикновено се свързва с името Герхард Меркатор. През първата половина на 19 век, Александър фон Хумболт и Карл Ритер полагат основите на съвременната академична география.

Географски речник на България

„Географски речник на България“ е справочник, издаден през 1980 г. от издателство „Наука и изкуство“. Съставители са Иван Вапцаров, Светлин Кираджиев, Цветко Михайлов и Николай Мичев.Автори на „Географски речник на България“ са: Иван Вапцаров, Велю Велев, Здравко Борисов, Христо Ганев, Милан Георгиев, Гешо Гешев, Здравко Дерменджиев, Антон Динев, Васил Дойков, Дончо Дончев, Лука Зяпков, Тянко Йорданов, Марина Йорданова, Диню Канев, Светлин Кираджиев, Кръстю Кръстев, Тодор Кръстев, Лазар Лаков, Игнат Пенков, Петър Петров, Владимир Попов, Йордан Савов, Иван Стефанов, Надя Стефанова, Кирил Стойчев, Евгения Терзийска, Тодор Христов и Стоянка Чукова.

Геология

Геологията (на старогръцки: γῆ-, „земя“, и λόγος, „наука, учение“) е природна наука, изучаваща състава, строежа, произхода и развитието на Земята и процесите, които формират скалите и минералите. Геологията осигурява доказателства за тектониката на плочите, еволюцията и промяната на климата. В наши дни геологията има и голямо стопанско значение с проучванията на подземните залежи на полезни изкопаеми и вода, дава основата на геотехническото инженерство и играе важна роля за разбирането на някои природни бедствия.

Градус Целзий

Градус Целзий (означение °C) е единица за измерване на температура. Наименувана е на шведския астроном Андерс Целзий (Anders Celsius) (1701 – 1744), който пръв предлага подобна система през 1742 г. Използва се в Международната система единици (SI) наред с келвина (K).

По ска̀лата на Целзий 0,01 °C е тройната точка на водата, а един градус е 1/273,16 част от температурната разлика между тройната точка на водата и абсолютната нула. Преди 1954 г. ска̀лата е дефинирана с точката на замръзване на водата (0 °C) и точката ѝ на кипене (100 °C) при атмосферно налягане от 1 атмосфера.

Първоначалното определение на градус Целзий зависело от определението на стандартното атмосферно налягане, тъй като и температурата на кипене на водата, и температурата на топене на леда зависят от налягането. Това не е много удобно за стандартизация на единица за измерване. Затова, след приемането на келвина (K) като основна единица за измерване на температурата, определението за градус Целзий е преразгледано.

Съгласно съвременното определение, един градус Целзий е равен на един келвин (K), но нулата от скалата на Целзий е установена така, че температурата на тройната точка на водата е равна на 0,01 °C. В резултат, скалите на Целзий и на Келвин са отместени на 273,15 единици:

Западна философия

Западната философия е понятие, с което се обозначава философската мисъл на Западния свят. Съдържателно включва всички дялове на класическата и модерната философия, всички школи, парадигми и течения от Античността до наши дни.

Използва се и като своеобразно обобщаващо понятие, с което да се направи разлика спрямо източната философия. От друга страна, „източна философия“ също е обобщаващ термин и включа различни философски доктрини (школи, възгледи, парадигми) от Азия.

За разлика от източната философия, която се гради и е тясно свързана с мистицизма и религиозните практики, в Европа развитието на философските течения е предимно утилизирано и несвързано с религиозни доктрини. С други думи европесйките школи се стремят да правят разграничение на философията от богословските (свързани с вярата) парадигми за светопознанието и светоописанието, и разбирането на механизмите на човешката познавателна същност като такава.

От философска гледна точка богословието не е наука, въпреки че от богословска гледна точка се разглежда като наука и притежава всички характерни черти като систематичност, аналитичност, класификация и пр.

Основната причина, поради която философите не възприемат религиозните доктрини като наука, е липсата на единен отправен подход и цел (диалектика) на изучаемост. За всички философски школи обект на изучаване е механизмът на познанието и човешкия начин да описва и осмисля опознаването и да го развива като такова.

Икономика (наука)

Икономиката е социална наука, която изучава производството, разпределението, търговията и потреблението на стоки и услуги.

Икономиката се опитва да обясни как икономиките работят и как икономическите агенти си взаимодействат. Тя е наука за субектите и обектите на икономическия живот, наука за рационалното използване на оскъдните земни ресурси , наука за поведението и решенията на стопанските субекти, които лежат в основата на икономическия живот на обществото.

Общи разграничения са правени между различни аспекти на икономиката: между позитивна икономика, описваща „какво е“ и нормативна икономика, защитаваща „как трябва да е“, между мейнстрийм икономиката или наричана „ортодоксална“, която се занимава с „връзката рационалност-индивидуализъм-равновесие“ и хетеродоксалната икономика, или „радикална“, която се занимава с „връзката институции-история-социална структура“ Все пак основното разграничение, което е налично в учебниците по икономика е между микроикономика, което разглежда икономическото поведение на агентите, вкл. индивиди и фирми, консуматори и производители, и макроикономика, която разглежда въпроси като безработица, инфлация, икономически растеж, монетарна и фискална политика за цялата икономика. Друго разграничение е например между теоретичната и приложната икономика.

Според традицията на науката икономическите процеси най-често се разглеждат като протичащи в пазарна среда. Съществуват и множество алтернативни подходи, като например политикономията.

Историография

Историографията е наука, изучаваща историческото знание и методите и закономерностите на историческата наука.Историография в превод означава буквално написан разказ. Същността на понятието бавно се променя с времето. В съвремието се подразбира като синоним на история. Смисълът за проблема за даден проблем или етап от историята. В много страни се подразбира като история на историческата наука. В други университети е история на историческото познание. Съхранение и подразбиране на историята през времето. Историографията разбира същността на миналото, ползата от познаването му и пътищата за запазване и съхраняване на миналото.

История

История (от гръцки: ιστορία – „проучване, познание, придобито чрез изследване“) е хуманитарна наука, занимаваща се с изучаване на миналото, фокусирана върху човека и неговите действия, състояния, мирогледи, социални взаимоотношения и организации от миналото до наши дни. Резултатът от историческото изследване обикновено е систематичен наратив (разказ), излагащ и анализиращ поредицата от събития, като в някои случаи се опитва да търси и обективните причинно-следствени връзки, които ги определят.Хората, професионално занимаващи се с изучаването, изследването и записването на история, се наричат историци. Историците използват разнообразни източници, наричани още извори, включително писмени и печатни сведения, интервюта (устна история) и археология. В определен контекст понятието „история“ може да обозначава и времето след появата на писмеността в противовес на събитията, случили се преди това, които са известни като праистория (т.е. предистория).

В по-широк смисъл понятието може да се използва и за теми, които не са предмет на историята в тесен смисъл, а са изучавани от природните науки като геоложка история, история на Вселената, еволюционна история и други. Към историята не се отнасят и историческите традиции на дадена култура, които не са подкрепени с проверими източници като например историческите легенди и митове.

Класификация на корабите

Класификация на корабите – разделение (класификация) на военните кораби (съдове) на класове, подкласове и типове (проекти) в зависимост от тяхното предназначение, водоизместимост, въоръжения и други тактико-технически данни.

Обща международна класификация на корабите не съществува. Във всяка отделна страна, имаща свои военноморски сили, е приета своя система за деление на корабите на класове.

Космически апарат

Космически апарат транспортно средство със собствен двигател, проектирано за извършване на космически полет. Космическите апарати се използват за пилотирани космически полети на борда, на които пътуват екипажи от космонавти. Има и непилотирани космически полети, при които се напуска околността на планетното тяло. Такива полети се извършват от космически апарати наречени космически сонди.

Космически апарати, които остават в орбитата около планетното тяло се наричат изкуствени спътници.

Космическите апарати са използвани за разнообразни цели, за телекомуникации, наблюдение на Земята, метеорология, навигация, планетология, космически туризъм и дори за звездни войни.

Космическите апарати са често срещано превозно средство в научната фантастика.

Наука и изкуство

„Наука и изкуство“ е българско издателство, специализирано в издаване на речници, енциклопедии, граматики и преводна литература в областта на психологията. Основано е през 1948 г. Издава нови български и двуезични речници, учебни помагала за обучението по български език.

Педагогика

Педагогика (на гръцки: παιδαγογια) е социална наука, която изследва същността, закономерностите, тенденциите и перспективите на развитието на педагогическия процес. Тя е наука за обучението и образованието на детето и представлява съвкупност от научни познания, организирани в система и проверени в практиката. Тя е съвкупност от закономерности, принципи, методи, форми, средства и процедури за реализация на учебно-възпитателната дейност. Целта на педагогиката е с научни методи и средства, а така също и по пътя не експериментирането, да разработва теория за формирането на човешката личност.. В контекста на учене цял живот (Life-long learning) се използва думата андрагогия за еквивалентния термин при възрастните.

Политология

Политологията е социална наука, която изучава теорията и практиката на политиката, анализира политическите системи и политическото поведение. Политолозите „се чувстват въвлечени в разкриването на подлежащите на политическите събития и условия отношения. И на базата на тези откривания, те се опитват да конструират общи принципи за начина, по който светът на политиката работи.“ Политологията се пресича с други научни полета, включително антропология, държавна политика, национална политика, икономика, международни отношения, сравнителна политология, психология, социология, история, право и политическа теория.

Професор

Професор (на латински: professor „някой, който е приет за експерт в някое изкуство или наука, учител, преподавател от най-висок ранг“ ) е университетски преподавател и научен изследовател, това е най-високата университетска академична титла и степен, която се присъжда в академичните институции . За разлика от университетите в научните академии това е академик. В някои страни в чужбина под асоцииран професор се разбира българската академична степен доцент.

Физика

Физиката (от старогръцки: φυσικός (фисикос) – „естествен“, φύσις (фисис) – „природа“) е естествена наука, изучаваща общите и фундаментални закономерности, определящи структурата и еволюцията на материалния свят. Физиката е точна наука, което означава, че се занимава с намирането на количествено описание на природните явления. Физиката се основава на теории, които дават ясни, измерими предвиждания. За физични се приемат само експериментални резултати, които могат да бъдат независимо възпроизведени. Такива резултати могат да потвърдят или отхвърлят дадена физична теория. Теоретичната и експерименталната физика са тясно свързани − понякога развитието на физичните теории мотивира провеждането на нови експерименти, а понякога нови експериментални данни провокират създаването на нова теория. За изучаването на природните явления тези два подхода са еднакво важни.

За първи път терминът физика е използван от древногръцкия философ и учен Аристотел през IV век пр.н.е. Физиката е една от най-старите области на познанието, макар в древността да не е оформена като отделна наука. Дълго време физиката и философията се ползват като синоними и едва в резултат на Научната революция от XVI-XVII век физиката се обособява като отделна наукаЗначението на физиката в съвременния свят е огромно. Новите ѝ идеи и достижения водят до развитието на другите науки и до нови научни открития, които от своя страна намират приложение в техниката и промишлеността. Така например, изследванията в областта на електромагнетизма водят до появата на телефона, електромотора, влаковете на магнитна възглавница; откритията в областта на термодинамиката правят възможно построяването на автомобила, а развитието на радиоелектрониката води до появата на компютрите.

Въпреки невероятното количество натрупани познания за света, човешкото разбиране за процесите и явленията непрекъснато се мени и развива, новите изследвания повдигат нови и нерешени въпроси, за които трябват нови обяснения и теории. В този смисъл физиката е в непрекъснат процес на развитие и все още далече от възможността да обясни всички природни явления и процеси.

Химия

Химията е наука, която изучава състава, структурата и свойствата на веществата (химичните елементи и техните съединения), както и превръщането на едни вещества в други в хода на различни химични реакции. Като природна наука химията изучава строежа на веществото, съставено от атоми, молекули и йони, и обяснява химичните процеси с помощта на понятията енергия и ентропия.

Дяловете на химията се групират според вида на изучаваните вещества или според начина на изследване. Така неорганичната химия изучава неорганичните вещества, органичната химия – органичните съединения, биохимията – веществата и химичните процеси в живите организми, физикохимията – трансформациите на енергията при химичните процеси, аналитичната химия – състава и структурата на веществата. През последните години се обособяват множество специализирани и интердисциплинарни области, като неврохимията – химичното изучаване на нервната система.

ЮНЕСКО

Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО (на английски: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, UNESCO; на френски: Organisation des Nations unies pour l’éducation, la science et la culture), е специална организация на ООН, учредена на 16 ноември 1945 г., за да насърчава сътрудничеството между нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникациите. Чрез такива кооперативни усилия, ЮНЕСКО се надява да насърчи универсалното зачитане на справедливостта, законите, човешките права и основните свободи. Мотото на организацията гласи, че „мирът е създаден, не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството“. Целта на организацията е да изгради мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникациите.

Уставът ѝ е приет на Лондонската конференция през ноември 1945 г. и влиза в сила на 4 ноември 1946 г. след подписването му от 20 държави – Великобритания, Нова Зеландия, Саудитска Арабия, Република Южна Африка, Австралия, Индия, Мексико, Франция, Доминиканска република, Турция, Египет, Норвегия, Канада, Китай, Дания, Съединени американски щати, Чехословакия, Бразилия, Ливан, Гърция. Членове на организацията са 193 държави. Главният щаб се намира в Париж, ръководи различни образователни, научни и културни програми. Над 60 клона в световен мащаб си обменят информация. Това са офиси и няколко института и центрове, като Статистическият институт в Монреал или Международното бюро по въпросите на образованието в Женева. Предшественик на ЮНЕСКО е Международната комисия за интелектуално сътрудничество, учредена през 1921 г. в рамките на предшественика на ООН – Общността на нациите. В комисията са участвали известни личности като Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Анри Бергсон, Томас Ман и Бела Барток. Проектите, които са спонсорирани от ЮНЕСКО, включват международни научни програми; технически, тренировъчни и научнообразователни програми за учители, както и програми за повишаване на грамотността; районни и културни проекти по история и международни споразумения за сътрудничество в опазването на културното и природното наследство на света и на човешките права.

България се присъединява към ЮНЕСКО на 17 май 1956 г. През 2007 г. страната стана член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО. Член е на два междуправителствени комитета: Програма МОСТ и Международна хидроложка програма. Страната е подписала Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство, Конвенцията за опазване на подводното наследство, Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване. В Списъка на световното наследство са 9 културни и природни паметници от България, имащи изключителна световна стойност: Мадарският конник, Боянската църква, Казанлъшката гробница, Старият град на Несебър, Рилският манастир, Скална църква в Иваново, Тракийската гробница в Свещари, Национален парк Пирин и Резерватът Сребърна.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.