Медицина

Медицината (от лат. medicus – „лечител“) е наука за диагностициране, лечение и предотвратяване на болести и наранявания [1]. Тя изучава системите на човешкия организъм, заболяванията и тяхното лечение, което помага за практическото прилагане на това знание и създаването на лекарства и технологии. Разнообразието, устройството и начина на живот на организмите, които се изучават от биологията, водят до възникване на специални и приложни клонове като медицината.

Практикуването на медицинската грижа се поделя между професионалните лекари и други групи професионалисти като сестри и фармацевти.

Медицината обикновено се разглежда като множество от различни поддисциплини като педиатрия, гинекология, неврология и т.н., които се занимават с отделни и специфични системи на организма, заболявания или области на здравето. Например денталната медицина, наричана в миналото стоматология, и одонтологията са дялове на медицината, които изучават състоянието, болестите и лечението на зъбите и устната кухина. Ветеринарната медицина се занимава със здравето на животните. Освен общоприетата медицина има алтернативна медицина.

Asklepios.3
Асклепий е богът на медицината и лечението в гръцката митология. Изображения на змията, преплетена около жезъла на Асклепий често се използват като символ на медицината.

Медицината в България

Вж Категория:Медицина в България

Медицинско образование

Основна: Медицинско образование
Get lautrec 1901 examination at faculty of medicine
Преглед в парижкия факултет по медицина, Тулуз-Лотрек, 1901

Медицинското образование и подготовка варира според страна и регион, и все пак общото е, че то включва освен въвеждащо обучение по медицина, така и практика на студентите под наблюдението на техните преподаватели (супервизия), както и възможност за по-нататъшна специализация. Самото медицинско обучение е обект на активно научно изследване, чиято цел е да се определят по-добрите подходи и методи. Завършването на обучението дава степен и титла д-р (на английски напр. M.D. или Doctor of Medicine), като такива подобни титли в някои страни като Англия и Индия са давани и за хомеопатично (алтернативна медицина) обучение като CCH, RSHom и други. Тези титли се дават от държавно и световно признати университети и институции.

Тъй като знанието, техниките (като подходи) и медицинската технология (устройства, софтуер) продължава да еволюира с бърза скорост много регулаторни институции изискват продължаващо медицинско образование. Практикуващите медицина поддържат и осъвременяват своето знание по множество начини, включително медицински списания, семинари, конференции и онлайн програми.

История на медицината

Medicine aryballos Louvre CA1989-2183
Древен грък получава медицинска грижа. Този арибал (датиран от 480 – 470 пр.н.е, изложен в Лувъра в Париж) вероятно е съдържал целебна мас.

Праисторическата медицина включва лечение с растения (билколечение), части от животното и минерали. В много от случаите тези материали са използвани ритуално като магически вещества от жреци, шамани, или медицински лица. Добре позната религиозна система е анимизма (придаване на духовна сила на неодушевени предмети), спиритуализъм (призоваване на боговете или връзка духовете на предците), шаманизъм (придаване на мистични сили на определен човек) и врачуване (магическо разкриване на истината). Медицинската антропология изследва начина, по които са били организирани културата и обществото при възникване на здравни проблеми, нуждата от здравни грижи и превенция на заболяванията.

Сред най-ранните сведения за възникването на медицината са откритите данни за Аюрведа, Египетската, Класическата китайска медицина (предшественик на съвременната традиционна китайска медицина) и древните Гръцка и Римска медицина. Египтянинът Имхотеп (живял в 3-то хилядолетие преди новата ера) е първото име на лекар известен за историята на човечеството. Първите сведения за организиране на болнични заведения са от района на планинския връх Михинтале в Шри Ланка, където съществуват доказателства за наличието на специализирани медицински заведения за лечение на пациенти.[2][3] Индийският лекар Сушурата описва множество оперативни техники, включително и най-ранните форми на пластичната хирургия.[4]

Гръцкият лекар Хипократ е наречен, „бащата на медицината“.[5][6] Той полага основите на един разумен подход в медицината. Хипократ въвежда и клетва давана от младите лекари. Тя е наречена в негова чест – Хипократова клетва и макар и видоизменена се дава и днес от новозавършващите медици. Хипократ е и първият, който категоризира заболяванията като остри, хронични, ендемични и епидемични. Въвежда в употреба и термините като например: обостряне, рецидив, разнасяне (на заболяване, оток и други), криза, пристъп, връх на заболяването и период на възстановяване. [7][8]

Гръцкият лекар Гален е един от най-големите хирурзи на древния свят. Той извършва редица смели за времето си операции, включително на мозъка и очите операции. След падането на Западната Римска империя и началото на Ранното Средновековие гръцката традиция в областта на медицината запада в Западна Европа. Тя обаче продължава в просъществувалата още няколко века Източна Римска империя.

Преди 750 г. в мюсюлманския Арабски свят медицината се е развивала благодарение на арабски преводи на Хипократ, Гален и Сушурата. Ислямският свят прави значителни приноси за медицината. Най-известен персийски лекар е Авицена, който наред с Имхотеп и Хипократ е наричан „баща на медицината“.[9][10] Неговият труд Канон на медицината представлява една от най-известната книга в историята на медицината.[11] Други известни лекари са Абулкасис,[12] Ибн Зухр,[13] Ибн ал-Нафис,[14] и Авероес.[15] Разис[16] е един от първите, които оспорват хуморалната теория на Хипократ, която въпреки това продължава да се налага още дълго време, както на Запад, така и в ислямския свят.[17] Ислямските болнични заведения, наречени Бимаристан са ранни примери за начало на обществена болнична помощ.[18][19]

Въпреки развитието на медицината през 14 и 15 век Черната смърт обезлюдява в значителна степен Близкия изток и Европа. Интересен е фактът, че Западна Европа се справя по-ефективно с пандемиите от ислямския свят.[20] След застоя на медицината в Европа през Средновековието тук отново тя намира своето развитие. Сред първите важни фигури възродили медицината и анатомията са Габриеле Фалопио и Уилям Харви.

Повратна точка в медицината е постепенното отхвърляне, на това което е било известно като подход на „традиционните авторитети“. Остарелият подход се основава на идеята, че ако някой изтъкнат човек е изказал някаква идея в миналото, то това е истината и всичко което е наблюдавано като несъответствие на тази идея се е счита за аномалия и изключение. Тази революция в мисленето се наблюдава и в други клонове на науката, като например отричането на теориите на Птолемей от Коперник. Лекари като Андреас Везалий започват да доказват или опровергават някои от съществуващите теории.

Андреас Везалий е и авторът на една от най-влиятелните книги, посветени на човешката анатомия – De humani corporis fabrica [21].

Френският лекар Амброаз Паре се смята за един от основателите на съвременната хирургия. Бактерии и други микроорганизми са наблюдавани за първи път под микроскоп от Антони ван Льовенхук през 1676 година, което инициира научното направление микробиология [22] и поставя нови въпроси за причинителите на инфекциозни заболявания. Частично основавайки се на работата на италианския анатом Реалдо Коломбо, английския лекар Уилям Харви описва кръвоносната система [23]. Херман Бурхаве се счита за основател на физиологията, тъй като пръв води курсове на тази тема в Лайден и е автор на учебника Institutiones medicae (1708). Като основател на денталната медицина се възприема френския доктор Пиер Фаучард [24].

Ветеринарната медицина се разделя за първи път от хуманитарната медицина през 1761 година, когато френския ветеринарен доктор Клод Бургелот създава първото в света ветеринарно училище в Лион, Франция. Преди това докторите са лекували едновременно хора и животни.

В по-късен етап модерната биомедицинска наука започва да измества ранните медицински традиции, основаващи се на хербализъм и теорията за четирите хумори. Сред най-ранните модерни тенденции е създаването на ваксината срещу едра шарка от Едуард Дженер в края на 18 век. Повратна точка е и откритието на Робърт Кох на бактериите, като причинител на редица заболявания направено в края на 80-те години на 19 век. Няколко десетилетия по-късно се откриват и използват първите антибиотици.

Може да се каже, че след 18 век медицината се модернизира бързо и необратимо в рамките на Европа, но и по целия свят. Немските учени Рудолф Вирхов, Вилхелм Рьонтген, Карл Ландщайнер и Ото Льови правят важни открития. В Англия Александър Флеминг, Джоузеф Листър, Франсис Крик и Флорънс Найтингейл допринасят също значително за модерната наука и медицина. Испанският доктор Сантяго Рамон и Кахал се счита за основател на съвременната невробиология.

Забележими приноси за развитието на медицината имат и редица учени извън Европа. Такива са новозеландеца Морис Уилкинс, австралийците Хауърд Флори и Франк Бърнет. Сред имената на хората допринесли за развитието на медицината са и американците Уилиъм Коли, Джеймс Уотсън и много други.

Области на медицината

Фундаментални

За да може успешно да лекува и предотвратява заболяванията, лекарят трябва много добре да познава нормалния ход на биологичните процеси в здравия организъм, и неговите изисквания към условията на заобикалящата го жива и нежива природа. Фундаменталните медицински науки са общобиологични науки, които разглеждат точно тези въпроси. Към тях се отнасят:

  • Анатомията изучава физичната структура на организмите. Обаче микроскопичната анатомия, цитология и хистология изучават специфично микроскопичните структури.
  • Биохимията изучава химията, която е част от живите организми, особено структурата и функцията на техните химични.
  • Биостатистиката изучава приложението на статистическите методи в биологията. Съществено необходима е за планирането, оценяването и интерпретирането на медицинските изследвания и профилактични мероприятия. Фундаментална е и също за епистемологията и свидетелско-базираната медицина.
  • Цитологията е микроскопското изучаване на отделните клетки.
  • Ембриологията е изучаването на ранното развитие на организмите.
  • Медицинската генетика изучава гените и тяхната роля в биологичното наследяване.
  • Хистологията изучава биологичните тъкани под светлинен микроскоп, електронен микроскоп и имунохистохимия.
  • Хранене
  • Физиологията изучава функциите на системите и органите на организмите.
  • Хигиена—комунална, трудова, на храненето, радиационна, транспортна и др.

Специалности

Виж Списък на медицински специалности

Дентална медицина

Стоматологията (Дентална медицина от 2007 г.) и одонтологията са науки – дялове на медицината, които изучават състоянието, болестите и лечението на зъбите и устата. В България стоматологията се изучава в отделна специалност.

Алтернативна медицина

Медицинска етика

Основна статия: Медицинска етика

Медицинската етика е система от морални принципи, които прилагат ценности и ценностни съждения върху практиката на медицината. Приложението на тези морални принципи обикновено се свързва с традициите на практиката на медицина, като някои въпроси са от по-съвременен характер. Понякога вместо медицинска етика се използва термина биоетика, макар биоетиката да има малко по-обширен смисъл като обхваща и дисциплини като изследвания върху животни, генетика и т.н. [25]

Източници

  1. Medicine, Oxford Dictionaries Online. Oxford University Press.
  2. Prof. Arjuna Aluvihare, „Rohal Kramaya Lovata Dhayadha Kale Sri Lankikayo“ Vidhusara Science Magazine, Nov. 1993.
  3. Resource Mobilization in Sri Lanka's Health Sector – Rannan-Eliya, Ravi P. & De Mel, Nishan, Harvard School of Public Health & Health Policy Programme, Institute of Policy Studies, February 1997, Page 19. Посетен на 22 февруари 2008.
  4. A. Singh and D. Sarangi (2003). „We need to think and act“, Indian Journal of Plastic Surgery.
  5. The father of modern medicine: the first research of the physical factor of tetanus, European Society of Clinical Microbiology and Infectious Diseases
  6. Grammaticos P.C. & Diamantis A.. Useful known and unknown views of the father of modern medicine, Hippocrates and his teacher Democritus. // Hell J Nucl Med 11 (1). 2008. с. 2 – 4.
  7. Garrison 1966, с. 97
  8. Martí-Ibáñez 1961, с. 90
  9. Becka J. The father of medicine, Avicenna, in our science and culture: Abu Ali ibn Sina (980 – 1037) (Czech title: Otec lékarů Avicenna v nasí vĕdĕ a kulture). // Cas Lek Cesk 119 (1). 1980. с. 17 – 23. (на чешки)
  10. Medical Practitioners
  11. "The Canon of Medicine" (work by Avicenna). // Encyclopædia Britannica, 2008. Посетен на 11 юни 2008.
  12. Ahmad, Z. (St Thomas' Hospital). Al-Zahrawi – The Father of Surgery. // ANZ Journal of Surgery 77 (Suppl. 1). 2007. DOI:10.1111/j.1445-2197.2007.04130_8.x. с. A83.
  13. Rabie E. Abdel-Halim (2006), „Contributions of Muhadhdhab Al-Deen Al-Baghdadi to the progress of medicine and urology“, Saudi Medical Journal 27 (11): 1631 – 1641.
  14. Chairman's Reflections (2004), „Traditional Medicine Among Gulf Arabs, Part II: Blood-letting“, Heart Views 5 (2): 74 – 85 [80].
  15. Martín-Araguz A, Bustamante-Martínez C, Fernández-Armayor Ajo V, Moreno-Martínez JM. Neuroscience in al-Andalus and its influence on medieval scholastic medicine. // Revista de neurología 34 (9). 1 май 2002 – 15. pág. 877 – 892. (на испански)
  16. David W. Tschanz, PhD (2003), „Arab(?) Roots of European Medicine“, Heart Views 4 (2).
  17. On the dominance of the Greek humoral theory, which was the basis for the practice of bloodletting, in medieval Islamic medicine see Peter E. Pormann and E. Savage Smith,Medieval Islamic medicine, Georgetown University, Washington DC, 2007 p. 10, 43 – 45.
  18. Micheau, Françoise. {{{title}}}. // {{{journal}}}. с. 991 – 2., in Morelon Rashed, с. 1996.
  19. Peter Barrett (2004), Science and Theology Since Copernicus: The Search for Understanding, p. 18, Continuum International Publishing Group, ISBN 056708969X.
  20. Michael Dols has shown that the Black Death was much more commonly believed by European authorities than by Middle Eastern authorities to be contagious; as a result, flight was more commonly counseled, and in urban Italy quarantines were organized on a much wider level than in urban Egypt or Syria (The Black Death in the Middle East Princeton, 1977, p. 119; 285 – 290.
  21. Page through a virtual copy of Vesalius's De Humanis Corporis Fabrica
  22. Madigan M, Martinko J (editors). Brock Biology of Microorganisms. 11th. Prentice Hall, 2006. ISBN 0-13-144329-1.
  23. Zimmer, Carl. 2004. Soul Made Flesh: The Discovery of the Brain – and How It Changed the World. New York: Free Press.
  24. "Pierre Fauchard: the 'Father of Modern Dentistry'". British Dental Journal 201, 779 – 781 (2006)
  25. Robert M. Veatch 1997, стр. 6
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Medicine“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

Вижте също

Външни препратки

  • Комерсиалната медицина – анализ на етичните проблеми около комерсиализацията в медицината от Архиепископ Христодул.
Андрология

Андрологията (от гръцки: αντρας, andras – „мъж“ и logos – „слово“, „наука“) е медицинска наука, изучаваща структурата, функциите и заболяванията на мъжката полова система и особено стерилитета при мъжа. В Република България андрологията не е отделна специалност, а е профил на медицинската специалност урология.

Болест

Заболяването е болестно състояние, болест (на лат. morbus). Tова е състояние на организма, предизвикано от действието на прекомерно силни или необичайни дразнители, протичащо при нарушена хомеостаза и понижено качество и ефективност на жизнените процеси. Проявява се с ограничена приспособяемост към условията на средата. Представлява дълбоко и трайно отклонение от нормалната жизнена дейност на организма, съпроводено със структурни и функционални изменения в него.

Вернер Форсман

Вернер Форсман (на немски: Werner Theodor Otto Forßmann; роден на 29 август 1904 г. в Берлин, починал на 1 юни 1979 г. в Шопфхайм) е немски уролог и хирург. Лауреат на Нобелова награда за физиология или медицина за 1956 г. заедно с Дикинсън Ричардс и Андре Курнан.

Гинекология

Гинекологията е медико-биологична наука, която изучава устройството, функциите и заболяванията на женската полова система извън периода на бременност, раждане и кърмене.

Терминът произлиза от гръцките думи ginaikos – жена и logos – наука.

Основната цел на гинекологията е да изнамира и да прилага все по-успешни начини за съхраняване, и за подобряване на репродуктивното здраве на жените, както и да разкрива, и да премахва причините за безплодието при тях.

Джордж Бидъл

Джордж Уелс Бидъл (на английски: George Wells Beadle) е американски генетик. През 1958 г. получава, заедно с Едуард Тейтъм, Нобелова награда за физиология или медицина за откритието на ролята на гените в регулирането на биохимичните процеси в клетките.

Диафрагма (анатомия)

Диафрагмата е плосък мускул, който разделя коремната от гръдната кухина и разширява белите дробове за осъществяване на дишането. Условната ѝ граница преминава по долния край на ребрата. Характерна е само за млекопитаещите.

Хълцането се предизвиква от резки движения на диафрагмата.

Единбургски университет

Единбургският университет (на английски: The University of Edinburgh, на шотландски келтски език: Oilthigh Dhùn Èideann) е основан през 1582 г., което го нарежда сред старите университети на територията на Британските острови. Той изиграва съществена роля в културното, научно и индустриално развитие на Шотландия и на Обединеното кралство като цяло през 18 и 19 век.

Инфекция

Инфекция е биологично явление на извършващо се в околната среда взаимодействие между микро – и макромира, при което микроорганизмите използват патогенни фактори за инвазия, адаптация и възпроизвеждане, а макроорганизмът включва ограничаващи защитно-приспособителни и компенсаторни механизми.

Най-често инфекцията се свързва с редица локални и общи симптоми, наречени възпаление. Инфекцията причинява също така загуба или патологична функция на тъканите и тяхната некроза. Повечето известни на медицината болести са инфекциозни.

Инфекциозност е способността на част от микробните видове да причиняват инфекция, независимо от това, дали тя се изразява клинично или липсват болестни симптоми. Кръгът от различни видове макроорганизми, в които даден микробен вид може да предизвика инфекция, се обозначава като инфекциозен спектър на съответния микробен вид. Инфекциозният спектър на някои микроорганизми е много широк. Например, вирусът на бяса причинява инфекции във всички млекопитаещи. Други микроби имат тесен инфекциозен спектър. Например, в естествени условия причинителят на гонореята, сифилиса, коремния тиф, паротитния вирус и др. причиняват инфекции и заболявания само при човека.

Лекар

Лекарят е специалист по медицина, който се грижи за поддържането, подобрението и възстановяването на здравето при хората (за животни, виж ветеринар), чрез изследването и изучаването, диагностицирането и лечението на заболявания, травми и наранявания, и други физически или емоционални и умствени неразположения, като последното се отнася по-скоро до клиничните психолози и психиатрите, макар че могат да бъдат и само съпътстващи на обичайни физически заболявания.

Лекарите могат да фокусират тяхната практика върху определени категории от заболявания, типове пациенти, методи на лечение, което е известно като отделни медицински специалности и съответно специалисти, както и да предоставят продължителна и обхватна медицинска грижа за отделни пациенти, семейства и дори общности, както е при общопрактикуващите лекари или джипита (GP, от английското: general practitioner). Медицинската практика съответно изисква както детайлно познание на академичната дисциплина (нейните базови и основни области като анатомия и физиология), също заболяванията, техните наименования, етиология и най-вече лечение и методи за лечение – това което представлява науката медицина, но също и на добро ниво този вид компетенция, която дава възможност в приложението и практиката да се осъществява изкуството на медицината.

МКБ-10

Международна класификация на болестите МКБ-10

МКБ-10 - Международна класификация на болестите 10-та ревизия, последно издадена януари 2007 г. МКБ-10 е общоприетата класификация за кодиране медицински диагнози разработена от Световната здравна организация. МКБ-10 се състои от 21 раздела, всеки от които съдържа под кодове на заболявания и състояния.

Раздели на Международната класификация на болестите (МКБ-10):

Раздел I. Някои инфекциозни и паразитни болести

Раздел II. Неоплазми

Раздел III. Болести на кръвта, кръвотворните органи и отделни нарушения, включващи имунната система

Раздел IV. Ендокринната система, проблеми с храненето и нарушена обмяна на веществата

Раздел V. Психични и поведенчески разстройства

Раздел VI. Заболявания на нервната система

Раздел VII. Болести на окото и придатъците му

Раздел VIII. Болести на ухото и мастоидния израстък

Раздел IX. Болести на органите на кръвообращението

Раздел X. Болести на дихателната система

Раздел XI. Болести на храносмилателната система

Раздел XII. Болести на кожата и подкожната тъкан

Раздел XIII. Болести на костно-мускулната система и съединителните тъкани

Раздел XIV. Болести на пикочната и половата системи

Раздел XV. Бременност, раждане и следродов период

Раздел XVI. Някои състояния, възникващи през перинаталния период

Раздел XVII. Вродени аномалии (вродени дефекти), деформации и хромозомни аномалии

Раздел XVIII. Симптоми, признаци и отклонения от клинични и лабораторни изследвания, некласифицирани другаде

Раздел XIX. Наранявания, отравяния и някои други последици от въздействието на външни причини

Раздел XX. Външни причини за заболеваемост и смъртност

Раздел XXI. Фактори, влияещи върху здравното състояние на населението и контакта със здравните служби

Медицински университет (София)

Медицинският университет в София е най-старото училище за висше медицинско образование в България. Има филиал във Враца.

В него се обучават близо над 9000 студенти, от които 3100 чуждестранни, 121 докторанти, 2237 специализанти и 23 клинични ординатори. МУ, София е акредитиран институционално за 6-годишен срок на 27 юли 2006 г. с оценка „много добър“ от НАОА на Министерския съвет на България и е с най-добра традиция в грантовото финансиране на научни изследвания.

Международна статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето

Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (най-често посочвана като Международна класификация на болестите с абревиатурата МКБ; на англ.: International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) е медицинска класификация със списък от кодове, класифициращи болестите и широк кръг от белези, симптоми, абнормални прояви, оплаквания, социални условия и външни причини за наранявания или заболявания. В класификацията всяко здравно състояние може да бъде обозначено с уникална категория, в която е класифицирано, и с уникален код с дължина до шест знака. Такива категории най-често съдържат набор от подобни едно на друго заболявания.

Международната класификация на болестите се изготвя и публикува от Световната здравна организация (СЗО) и се използва в почти целия свят за статистика на заболеваемостта и смъртността, за нуждите на различни системи за обезщетяване и за автоматизирани системи за вземане на решения в медицината. Замисълът на класификацията е да осигури сравними стандарти при събирането, обработката, класифицирането и представянето на здравната статистика. МКБ е основната класификация в Семейството с международни класификации на СЗОМКБ се ревизира периодично. Актуалната версия е десетата ѝ ревизия (МКБ-10), като тече работа по единадесетата. МКБ-10 е изготвена през 1992 г., за да обезпечи статистиката за смъртността. МКБ-11 е планирана за издаване през 2015 г. и ще бъде ревизирана с помощта на принципите на Web 2.0. СЗО прави годишни по-маловажни и тригодишни важни актуализации. МКБ е част от „семейство“ класификации, които могат да се допълват една-друга, в това число Международната класификация на функционирането, уврежданията и здравето (МКФ), която е фокусирана върху функционирането (инвалидността), асоциирано със здравните състояния, както от медицинска, така и от социална перспектива.

Нобелова награда за физиология или медицина

Нобеловата награда за физиология или медицина се връчва всяка година на учени, допринесли в името на човечеството, със забележителни постижения в различни биологични науки. Оригинално наградата е давана за открития в областта на медицината и човешката физиология, но развитието на биологията и сродните ѝ дисциплини, води до разширяване на обзора от възможни постижения.

Съгласно последната воля на Алфред Нобел, наградата се връчва от Нобеловата асамблея при Каролинския институт. През 1901 г. е награден първият лауреат на Нобеловата награда за физиология или медицина, като традицията продължава ежегодно.

Парализа

Парализата е пълна загуба на мускулни функции в дадена мускулна група. Често включва загуба на чувствителност в парализираната част от тялото.

Символ

Символ (от гръцки: σύμβoλoν) е знак, рисунка, която представя в съкратен вид същността или значението на даден предмет, събитие или идея. За символ се приема всеки условен писмен, графичен знак, означаващ някаква величина. Във всекидневния език думата „символ“ обобщено означава „предмет, слово или действие, които условно означават някакво понятие, идея“.

Например кръстът е символ на Христос и християнството, а везната е символ на законност и справедливост. Елементите в периодичната таблица на Менделеев са представени със символи, така както и пътните знаци.

Симптом

Симптомът (признакът) е проявление на физическо или психическо заболяване или нарушение на жизнеспособността на организма.

Симптом е всяка промяна в здравословното състояние, която човек забелязва и съобщава на лекар. Симптомите са два типа:

субективни – оплакванията, за които пациентът съобщава;

обективни – тези, които лекарят или друго лице установява при прегледа.Отделни обективни симптоми могат да бъдат констатирани и от индивида, стига да не се отнася за психично заболяване, т.е.пациент например с халюцинации или налудности (както е при психозите), не може да бъде обективен (това е субективно преживяване, към което пациентът няма критично отношение).

Гаденето е субективен симптом, докато повръщането е обективен. Коремната болка при ентероколит е субективен симптом, а ускорената перисталтика на червата, която се аускултира със слушалки или се чува дори с просто ухо, е обективен.

Болката, понякога назовавана като болеви синдром, като цяло е чисто субективно преживяване (симптом) и то при различен праг на възбудимост при отделните индивиди, като прага може да бъде различен при един и същ индивид при различни условия.

Съвкупността от симптоми се нарича синдром. Отделните нозологични единици (заболявания) се представят с комбинация или не на отделни синдроми. Думата симптом се употребява и извън здравеопазването със значението на признак.

Симптомът отразява реакцията на дадена система към външно дразнение.

Урология

Урологията е комплексна медицинска специалност с хирургична насоченост, която изучава етиологията, патогенезата и симптоматиката на заболяванията на пикочно-половата система при мъжете и на пикочната система при жените, като осъществява и разработва методи за диагностиката, лечението и профилактиката им. Урологията се занимава предимно с хирургичното лечение на съответните заболявания, но ползва и консервативни методи за лечение. В България специалност урология се придобива от магистри по медицина, преминали 5-годишен курс на следдипломно обучение (специализация) и успешно положили теоретичен и практичен държавен изпит. Лекарите със специалност урология се наричат уролози.

Фредерик Робинс

Фредерик Робинс (на английски: Frederick Chapman Robbins, роден на 25 август 1916 г. в Обърн (Алабама), починал на 4 август 2003 г. в Кливланд, Охайо) е американски вирусолог и педиатър, носител на Нобеловата награда за физиология и медицина от 1954 г. заедно с Джон Франклин Ендърс и Томас Хекел Уолър за приноса им за развитието на ваксините.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.