Лувър

Лувърът (на френски: Le musée du Louvre) е най-големият национален музей на Франция и е най-посещаваният музей в света с 9,3 млн. посетители за 2013 г. [1]

Сградата, която в миналото е била първо военно укрепление, а после кралска резиденция, е разположена в центъра на Париж, между река Сена и улица Риволи.

За първи път е отворена като музей на 8 ноември 1793 г., по време на Френската революция. В музея, на площ от 60 600 квадратни метра, са разположени почти 35 000 предмети от праисторическата ера до 19 век.

Сграда

Le Louvre - Aile Richelieu
Крилото „Ришельо“

Първият замък на това място е издигнат от Филип II през 1190 като крепост, защитаваща Париж от набезите на викингите. Шарл V го превръща в кралска резиденция, но по времето на Франсоа I и Анри II е разрушен и отново издигнат. Основите на първоначалното укрепление днес могат да се видят под Залата на кариатидите.

Завършването на оставащата част от двореца е започнато през 1546 и е в ренесансов стил. По това време кралската резиденция се мести в Тюйлери. Голямата галерия е построена по времето на Анри IV и е с дължина над една миля, достигайки сто фута ширина. Анри IV слага начало на традицията в двореца да се канят именити художници и занаятчии, които да работят по долните етажи на сградата. Клод Перо (1665 – 1680) построява източното крило.

През 1674 г. кралската резиденция се мести във Версай и в Лувъра се помещават Френската академия на науките и Кралската художествена академия.

При управлението на Наполеон III по двореца все още се достроява. Работата по ново крило на музея продължава до 1878 г.

Архитектурата на сградата е оценена като класическа в най-величествена и самоуверена форма.[2]

Музей

Louvre
План на Лувъра

През 1699 г. в Лувъра е организиран първият Салон. С идването на Френската революция резиденцията е обявена за хранилище на изкуствата и науките, а от 1793 г. е централен музей на изкуствата. В следващите 70 години към Лувъра са добавени:

  • 1798 – 1815 – Музей Наполеон (заграбеното от Ватикана, Венеция и колониите)
  • 1824 – Музей на съвременната скулптура
  • 1827 – Музей на Шарл Х и Морски музей
  • 1849 – Музей на Асирия
  • 1850 – Мексикански, алжирски и етнографски музей
  • 1852 – 70 – Музей на сузерените
  • 1863 – Музей на Наполеон III.

Дълго време управляван от френската държава, наскоро Лувърът получава права за самоуправление, за да може по-добре да се справи с растежа си.

Най-значимата скорошна промяна във външния вид на музея е проектът „Grand Louvre“ на архитекта Йау Минг Пей, реализиран със сътрудничеството на тогавашния президент Франсоа Митеран. Отворено е северното крило на зданието, което дотогава се е ползвало за правителствени служби, а в центъра на двореца е поставена стъклената пирамида. Значително разширеният и реорганизиран музей е отворен отново за посещения през 1989 г.

Louvre Museum Wikimedia Commons
Нощен изглед към Лувъра с пирамидата (завършена 1989)
Paris July 2011-27a
Дневен изглед към Лувъра с пирамидата (завършена 1989)

Колекции

Mona-lisa in the Louvre
Залата с Мона Лиза в Лувъра

Лувърът съхранява богатото художествено наследство на Франция от времето на Капетингите през империята на Наполеон Бонапарт до наши дни.

Днес в Лувъра се съхраняват над 380 000 артефакта, от които над 35 000 са изложени, в осем колекции[3]:

  • Древен Египет
  • Гърция, Етрурия и Рим
  • Изкуство на Близкия изток
  • Ислямско изкуство
  • Скулптури
  • Декоративно изкуство
  • Картини
  • Гравюри и графики

В Лувъра се намира Мона Лиза на Леонардо да Винчи, вероятно най-известната картина в света, разположена в отделна зала зад защитно стъкло. В музея могат да се видят и творби на Рембранд, Рубенс, Тициан, Пусен и други известни художници. Сред прочутите скулптури в колекцията са Венера Милоска и Нике от Самотраки.

Колекцията на Ротшилд, дарена на музея през 1935, запълва самостоятелна зала. Тя съдържа 40 000 гравюри, 3000 картини и 500 илюстрирани книги.

Освен художествени, в Лувъра се провеждат и археологически, исторически и архитектурни изложби. Музеят притежава и голяма колекция от мебели.

В музея е разрешено снимането с фотоапарати и камери при условие, че не се използват светкавици.

Галерия

Head figurine Spedos Louvre Ma2709

Вотивна глава, Циклади, 2700 – 2300 г. пр. Хр.

Stele Ra-Horakhty Louvre N3795

Стела, Жрец пред бога Ра, Египет, ок. 900 г. пр. Хр.

Ibex rhyton AO3115

Ритон с протоме на ибекс, Персия, 600 – 300 г. пр. Хр.

003MA Equestrian Kouros (2)

Курос, Древна Гърция

Etruscan amphora Louvre E703 side B

Етруска амфора с изображение на Диомед и Поликсена, ок. 540 – 530 г. пр. Хр.

Eros medallion Louvre Bj2248

Медальон с изображение на Ерос, елинистическо изкуство, ок. 250 – 200 г. пр. Хр.

Portrait du Fayoum 02

Портрет на мумия, Египет

Marcus agrippa louvre portrait

Портрет на Марк Агрипа, Рим, 25 г. пр. Хр.

Apostles Christ ivory Louvre OA3850

Христос с двама апостоли, Франкска империя, слонова кост, V в.

Cup lustre Louvre OA8179

Чаша, теракота, ислямско изкуство от земите на дн. Ирак, IХ в.

Reliure

Реликварий, романско искуство от Мастрихт, ХI в.

Louvre saint michel rf1427

Св. Михаил и Сатаната, романско изкуство, Франция, ХII в.

Giotto di Bondone 002

Св. Франциск получава стигмата, Джото, ок. 1300 г.

Rogier van der Weyden 030

Благовещение, Рогир Ван дер Вейден, 1435 г.

Enguerrand Quarton, La Pietà de Villeneuve-lès-Avignon (c. 1455)

Пиета, Ангеран Картон, 1460 г.

Ritratto di vecchio con nipote 2,024 × 2,654 pixels 463 KB

Старец с внука си, Гирландайо, 1488 г.

Quentin Massys 001

Лихвари, Квентин Масейс, 1514 г.

Baldassare Castiglione, by Raffaello Sanzio, from C2RMF retouched

Балтазар де Кастильоне, Рафаело, ок. 1515 г.

Michelangelo-The Rebellious Slave

Бунтуващият се роб, Микеланджело, 1513 – 16 г.

Paolo Veronese 010

Разпятие, Паоло Веронезе, ок. 1550 г.

La Diseuse de bonne aventure, Caravaggio (Louvre INV 55) 02

Гадателката, Караваджо, ок. 1600 г.

Charles I of England

Чарлз I по време на лов, Антонис ван Дайк, 1635 г.

Jan Vermeer van Delft 016

Плетачката на дантели, Вермер, 1664 г.

Diego Velázquez 029

Инфанта Мария Маргарита, Веласкес, 1655 г.

The shepherds of arcadia

Аркадски пастири, Никола Пусен, ок. 1640 г.

Boucher Diane sortant du bain Louvre 2712

Къпещата се Диана, Франсоа Буше, 1742 г.

Jean-Auguste-Dominique Ingres - La Baigneuse Valpinçon

Къпеща се от Валпиньон, Енгър, 1808 г.

Eugène Delacroix - La liberté guidant le peuple

Свободата води народа, Дьолакроа, 1830 г.

Източници

  1. Hunter, Marnie. World's top 20 museums. // Си Ен Ен. Cable News Network. Turner Broadcasting System, Inc., 17 юни 2014. Посетен на 18 юни 2014. (на английски)
  2. Кенет Кларк, Цивилизацията, стр. 21
  3. 35,000 works of art. // Musée du Louvre. Посетен на 27 септември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Louvre“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  
8 ноември

8 ноември е 312-ият ден в годината според григорианския календар (313-ти през високосна). Остават 53 дни до края на годината.

Амулет

Амулет или талисман в древните религии и съвременни традиционни култури се нарича предмет, за който се вярва, че отблъсква вредните влияния и злите сили или че закриля носещия предмета. Възможни етимологии: нося, отклонявам (от арабски), отблъсквам (лат.). Най-често се носи като колие на врата, но са възможни и много други начини на носене – както скрити, така и на показ – вшиване в дреха, на пръстен, гривна или обеци.

Като амулети се носят фигурки на хора, животни или растения, модели на предмети, камъни, монети, а понякога надписи със свещени слова. В повечето случаи свещени предмети служат и като амулети – образи на божества, свещени растения или свещени животни, религиозни символи и др.

Анибале Карачи

Анибале Карачи (на италиански: Annibale Carracci) е италиански бароков художник.

Най-популярният от художническата фамилия Карачи, Анибале заедно с брат си Агостино и братовчед си Лудовико са сред изтъкнатите фигури в италианското изкуство от края на XVI век. Тримата са сред активистите на движението срещу налагащия се по това време изкуствен стил на Маниеризма.

Барокова живопис

Бароковата живопис е живописта свързана с бароковото културно движение. То често се свързва с Абсолютизма, Контрареформацията и католическото възраждане, но съществуването на значимо бароково изкуство и архитектура в неабсолютистките и протестантските страни в Западна Европа подчертава широката му популярност.

Бароковата живопис включва голям брой стилове. В най-типичното си проявление, бароковото изкуство се характеризира с голяма драма, дълбоки и богати цветове, наситена светлина и тъмни сенки, но класическите френски барокови художници като Никола Пусен и нидерландските битови художници, като Вермеер, също са включени в тази класификация, поне в англоезичната литература. В противовес на изкуството на Ренесанса, което обикновено изобразява момента преди самото събитие, бароковите художници избират по-драматичен момент, момента на самото действие: Микеланджело, творил по времето на Зрелия ренесанс, изобразява Давид улегнал и спокоен преди битката с Голиат; бароковият „Давид“ на Бернини е „уловен“ в действие, докато хвърля камъка към гиганта. Бароковото изкуство цели да провокира емоция и страст, замествайки спокойната рационалност, ценена през Ренесанса.

Сред най-големите художници от Барока са Караваджо, Рембранд, Рубенс, Веласкес, Пусен и Вермеер. Караваджо е наследник на хуманистичната живопис на Зрелия ренесанс. Реалистичния му подход към човешката фигура, нарисувана директно от живота, с драматично осветление на тъмен фон, шокира съвременниците му и отваря нова глава в историята на изобразителното изкуство. Бароковата живопис често драматизира сцените, използвайки светлосенки; това се вижда най-добре в творбите на Рембранд, Вермеер, братята Льо Нен и Жорж дьо ла Тур. Фламандецът Антонис ван Дайк развива грациозен и внушителен портретен стил, който е изключително влиятелен, особено в Англия.

Възходът на Холандия през 17 век води до огромно производство на творби на изкуството от голям брой художници, които се специализират и рисуват единствено битови сцени, пейзажи, натюрморти, портрети или исторически платна. Техническите изисквания са много високи. Нидерландският Златен век в изобразителното изкуство въвежда и нов репертоар от теми, който е много популярен до идването на Модернизма.

Бартоломе Естебан Мурильо

Бартоломе Естебан Мурильо (на испански: Bartolomé Esteban Murillo) е знаменит испански художник, един от най-значителните представители на испанската барокова живопис и глава на севилската школа.

Мурильо се учи първо при Хуан де Кастильо. В желанието си за усъвършенстване пристига в Мадрид, където землякът му Диего Веласкес му дава възможност да изучава и копира в кралските дворци произведенията на Тициан, Рубенс, Ван Дайк и Рибера. Със своята майсторска техника Веласкес оказва силно влияние на неговото развитие. Мурильо опознава добре и фламандската живопис.

През 1645 г. се връща в Севиля и скоро получава известност сред съгражданите си с 11 картини – сюжети из живота на известни францисканци, които рисува за местния манастир на францисканския орден. Най-добрите от тези платна сега са разпръснати по различни музеи: „Св. Диего храни бедните“ (Художествена академия Мадрид), „Чудото на св. Диего“, наречена още „Кухнята на ангелите“ (Лувър, Париж), „Смъртта на св. Клара“ (Дрезденска картинна галерия), „Чума“ (Колекция Поцо ди Борго, Париж) и „Св. Диего превръща хляба в рози“ (Колекция Ч. Къртис, Ню Йорк). Още в тези произведения, въпреки известна тежест и рязкост на тона, се проявява яркият колорит и севилският характер на Мурильо, който избира моделите си сред момчетата от улицата и просяците.

Значително по-хармонични са картините „Св. Леандър“ и „Св. Исидор“, нарисувани за Севилската катедрала. Характерни за средния период от творчеството му са „Раждането на Богородица“ (1655 г. Лувър) и „Видението на Св. Антоний Падуански“ (1656 г. в Севилската катедрала). През 1665 г. художникът е зает с работа по севилската църква „Св. Мария Бялата“.

През 1668 г. под четката на художника се ражда шедьовърът „Пресветата Дева в облаците и осем взиращи се в нея светии“ (Севилската катедрала), а през 1670 г. – една от най-добрите му творби в цветово отношение „Светото семейство със св. Елисавета и св. Йоан Кръстител“ (Лувър). От тази година започва най-силният период в творчеството на Мурильо. През 1674 г. той завършва осем големи картини, поръчани му от църквата на болницата „Оспитал де ла Каридад“, изобразяващи примери на християнското милосърдие.

През 1675 – 1676 г. Мурильо рисува повече от 20 картини за капуцинския манастир в Севиля. По това време създава „Непорочното зачатие“, едно от най-добрите изпълнения на този сюжет, който той многократно интерпретира. През 1678 г. рисува няколко картини за севилската болница „Оспитал де лос венераблес сасердотес“.

През 1682 г. художникът започва голяма картина за олтар в Кадис. По време на работата си пада от скелето, поради което е принуден да се върне обратно в Севиля, където умира на 3 април същата година от раните си. Картината в Кадис е завършена от ученика му Осорио.

Мурильо, родоначалник на испанския реализъм от 18 век, рисува подчертано реалистични творби и от живота на простолюдието в Севиля. Известни под името „Децата на улицата“, те изобразяват момчета и момичета, които се хранят, играят, броят дребни монети или продават плодове. Могат да се видят в Лувъра, Старата пинакотека в Мюнхен, Ермитажа, Пушкинския музей в Москва, Галерията в Будапеща и много други. Голяма колекция от негови произведения се съхранява в Прадо в Мадрид. Познатите му до момента творби са над 450.

Бастет

Баст (наречена по-късно Бастет) е богиня на радостта, празниците, танците, музиката, плодородието, покровителка на бременните жени в египетската митология. Също е въплъщавала животворната и лекуваща сила на слънцето, за разлика от Сехмет – символ на изпепеляващата му сила. Вярвало се, че лекува болните и помага на реколтата да узрее. Изобразявана е като жена с глава на котка или лъвица, с кошница в ръце. Понякога е изобразявана просто като котка.

Дъщеря на бога на слънцето Ра. Покровителка е на Бубастис – града, където е почитана. През гръко-римския период в Древен Египет е бил разпространен култ, в чийто център е стояла Бастет: жертването на мумифицирани котки. Жреците на богинята Бастет събирали котки и ги предлагали на населението за жертвоприношения. Когато някой вярващ си изберял котка, обичайно след това тя била умъртвявана от жреца, чрез извиване на врата ѝ. Само много големите котки били умъртвявани с удар. Мъртвата котка била подлагана след това на традиционния процес на мумифициране, прилаган и за хората. Според това колко бил заплатил купувачът, получавал след това мумия на голяма или по-малка котка и полагал тази мумия в специално изготвена за приношение на котки погребална камера.

Ако поклонник искал да принесе на богинята Бастет специална жертва, купувал котки на едро. Рентгенови снимки на стотици котешки мумии, намерени в Долината на царете показват обаче, че в около една четвърт от случаите котешките мумии са или съвсем празни или съдържат само отделни костици от котка. Дали жреците са мамели съзнателно или става въпрос за недостиг на котки, днес не се знае.

Същевременно котките (става въпрос за котките от породата Египетска мау, познати днес далеч извън пределите на Египет) са били защитавани от закона – ако човек убиел котка, дори и неволно, го чакало смъртно наказание. Херодот споменава, че хората често носели от други краища на Египет умрели котки в Бубастис, за да бъдат мумифицирани и погребани там. Бастет е смятана за една от жените на бог Птах.

Битка

Битката е военен сблъсък между въоръжени сили на 2 или повече страни по време на военни действия. Названието на дадена битка обикновено произлиза от мястото, където се състоява (например Битка при Сталинград).

Бризеида

Бризеида (гр.: Βρισηίδα; истинско име Хиподамия; „Бризеида“ означава буквално "Бризова, дъщеря на Бриз") – в древногръцката митология е дъщеря на Бриз, владетел на съюзния на Троя град Лирнес. Според "Илиада", на деветата година от обсадата на Троя, Ахил превзема града, убива съпруга на Бризеида Минес и нейните братя, а нея пленява. Впоследствие при подялбата на плячката, Бризеида остава при Ахил, а пленената в съседния град Хриза Хризеида е дадена на Агамемнон. Въпреки, че цялото ѝ семейство е избито от гърците, Бризеида се влюбва в Ахил и не след дълго става неговата любима наложница. След като Хриз, баща на Хризеида и жрец на бог Аполон, не успява да откупи дъщеря си въпреки горещите си молби, той се обръща към Аполон за помощ и богът изпраща мор в гръцкия лагер. Принуден от обстоятелствата и другите гръцки вождове, Агамемнон връща Хризеида на баща ѝ, но в замяна отнема Бризеида от Ахил, което става причина за гнева на последния и отказът му да участва в бойните действия занапред.

Това е и началото на поемата "Илиада", която описва събитията след този разрив в ахейската войска.

Във филма "Троя" Бризеида е представена от актрисата Роуз Бърн.

Велетри

Велѐтри (на италиански: Velletri; на латински: Velitrae) е италиански град и община в планините Албани, на 40 км югоизточно от Рим. Градът е в регион Лацио на провинция Рим, Централна Италия. Население 52 647 жители към 1 януари 2009.

Директория

Директорията (на френски: Directoire exécutif) е комитет, натоварен с изпълнителната власт във Франция в периода между 2 ноември 1795 и 10 ноември 1799 в хода на Френската революция. Тя се състои от петима директори, като за времето на съществуването ѝ нейни членове са общо 13 души.

Тя идва на мястото на Комитета за обществено спасение и дава името на последните четири години от Френската революция.

Директорията се намира в постоянно състояние на война с коалиции от чужди държави, които по различно време включват Великобритания, Австрия, Прусия, Неаполитанското кралство, Руската и Османската империи. Франция анексира Белгия и левия бряг на Рейн, а голяма част от Италия е покорена от Бонапарт. Директорията създава шест дъщерни републики в Италия, Швейцария и Нидерландия по подобие на френската с кратко съществуване. Завладените територии и градове са заставени да изпращат във Франция пари и произведения на изкуството, с които се изпълва създаденият през 1793 г. музей Лувър в Париж. Армията на Бонапарт завоюва Египет и достига до Акра в Сирия. Директорията успява да се справи с въстанието във Вандея, водено от роялисти и продължило няколко години, но не успява да подкрепи избухналото през 1798 г. въстание в Ирландия и да създаде Ирландска република.

Икономическата криза във Франция продължава и по времето на Директорията. В началото хазната е празна, асигнациите са паднали до частица от първоначалната им стойност, а цените се повишават постоянно. Директорията спира печатането на асигнации и стойността на парите се възстановява, но това води на свой ред до криза, защото цените и надниците падат, но икономическата дейност застива.

През първите две години от периода е прекратен терорът от времето на якобинската диктатура; спрени са масовите екзекуции и са отслабени репресиите. Якобинският клуб е затворен, а опитът за въоръжена якобинска съпротива е потушен, както и заговорът на Гракх Бабьоф, проповядващ насилствена борба срещу богатството. Якобинците обаче възвръщат влиянието си в двата законодателни Съвета след разкриването на роялисткия заговор на генерал Шарл Пишегрю и отново засилват мерките против църквата и емигрантите, като извършват преврата от 18 фруктидор (септември 1797). Директорията постепенно губи подкрепа, като пораженията на френската армия по фронтовете допринасят за нестабилността. Завръщането на Бонапарт се оказва навременно за подготвянето на военен преврат, който е успешно проведен на 8 – 9 ноември 1799 г. Превратът прекратява управлението на Директорията, установява консулство начело с Наполеон и на практика Френската революция приключва.

Жан Батист Камий Коро

Жан Батист Камий Коро (на френски: Jean-Baptiste Camille Corot) (16 юли 1798 – 22 февруари 1875) е бележит френски художник. Той е добре познат със своите пейзажи и портрети, в стила на неокласицизма и импресионизма.

Кристин Мари Бурбон-Френска

Кристина Мария (на френски: Marie Christine de France; на италиански: Maria Cristina di Francia; * 10 февруари 1606 в Париж; † 27 декември 1663 в Торино) от династията Бурбони е третата дъщеря на френския крал Анри IV и втората му съпруга Мария Медичи. Омъжена на 10 февруари 1619 г. в Лувър за Виктор Амадей I Савойски (1587-1637), херцог на Савоя и принц на Пиемонт. Ражда му 7 деца.

След смъртта на съпруга си, тя е регент на сина си и макар регентството ѝ да е оспорвано от роднините на съпруга ѝ, успява да запази властта си с подкрепата на Франция. Известна с многобройните си любовници.

В Торино за Кристина Мария е построен палацо Реале и е преустроен замък Валентино във френски стил. Тя умира в Торино на 57 години.

Крит и Киренайка

Крит и Киренайка (на латински: Creta et Cyrenaica) е провинция на Римската империя. Основана е през 20 г. пр.н.е. след като Крит е покорен от Квинт Цецилий. Тя обхваща Крит и региона на Киренайка в северна Африка (днешна Либия).

Провинцията се управлява от проконсул, който сенатът определя от бившите претори. Столица е Gortys (Гортин).

По времето на провинциалната реформа на император Диоклетиан, Крит и Киренайка стават самостоятелни провинции.

Македонски ренесанс

Македонски ренесанс (или още Византийски ренесанс) е название на периода от византийската култура и изкуство при управлението на Македонската династия (867 - 1057 година), през който Византия достига културен разцвет .

Това е времето след победата на иконопочитанието над иконоборството, както и периода през който България приема християнството от Византия.

творби

В началото на периода на "македонския ренесанс" бъдещия български владетел Симеон Велики получава своето образование и държавническа подготовка в Магнаурската школа в Константинопол, а управлението му става известно като "златен век" на старобългарската книжнина, просвета, архитектура, изкуство и култура.

Нерей

Нерей в древногръцката митология е морски старец – добър, мъдър и справедлив. Син е на Понт и Гея. Брат е на великана Тавмант, на бога на бурното море Форкис и на Кето и Еврибия. Мъж е на океанидата Дорида.

Живеел е в Егейско море, между островите Самотраки и Имброс. Можел да си променя външния облик и да предсказва бъдещето. Показва на Херкулес пътя към градините на Хесперидите, като героят го принуждава след дълга борба. Има петдесет дъщери – Нереиди.

Париж

Париж (на френски: Paris; IPA: [pa.ˈʁi]) е столицата и най-големият град на Франция. Разположен е в меандър на река Сена, която го разделя на 2 части – десен бряг (Rive droite) на север и по-малкия ляв бряг (Rive gauche) на юг. Реката е известна с многобройните си кейове, които в голямата си част са озеленени и предназначени за разходка, с букинистите – продавачи на книги на открито, и с историческите мостове, свързващи северната и южната част. Париж също така е прочут с големите си булеварди, засадени с кестени, най-прочутият от които е Шанз-Елизе, както и с редица архитектурни забележителности.

Градът има население от малко над два милиона жители (преброяване през 2015 г. – 2 206 488 жители). Много по-голямата парижка агломерация, с диаметър близо 120 km, има малко над дванадесет милиона жители (преброяване през 2015 г. – 12 532 901 жители) и е втората по население в ЕС след Лондон. Положението му на важен търговски и културен център, както и силното развитие на науката, образованието, развлекателната индустрия, медиите, модата и изкуствата, затвърждават статута му на един от най-важните и значими градове в световен мащаб.

Още от Х век Париж е един от главните градове на Франция: намира се в сърцето на богат земеделски район, с кралски замъци, абатства и катедрала; през XII век с откриването на Сорбоната градът става едно от първите университетски средища, както и център на изкуствата. Постепенно кралската власт се установява трайно в града − неговата политическа и икономическа мощ не спира да расте. В началото на XIV век Париж вече е един от най-важните центрове на западния свят. През XVII век градът е столица на най-мощната европейска държава, през XVIII век е културен център на Европа, а през XIX век става център на изкуството.

Днес Париж и регионът, със своите 533,6 милиарда евро брутен вътрешен продукт (БВП) за 2007 г., произвеждат повече от една четвърт от БВП на Франция. Според оценки от 2005 г., БВП на Париж е най-големият БВП на европейски град и пети в света. В Парижката агломерация се намират 38 от 500-те най-големи компании на света, които са съсредоточени в няколко бизнес квартала, най-голям от които е Дефанс. Париж е седалище на няколко международни организации, като ЮНЕСКО, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Международната търговска палата с Международния арбитражен съд, както и неформалния Парижки клуб.

В града се намират множество паметници на културата, което отразява водещото му значение в световната история, що се отнася до сферата на културата, икономиката и науката. Годишно градът се посещава от 45 милиона туристи (от които 60% чуждестранни) и символите му са едни от най-лесно разпознаваемите в световната култура.

Сирия (римска провинция)

Сирия е римска провинция, завладяна в 64 пр.н.е. от Помпей, като през 72 г. към територията ѝ са присъединени земите на Комагена. След няколко административни преустройства регионът остава под римски и византийски контрол в продължение на седем века до 637 г., когато попада в ръцете на ислямските завоеватели.

Армията на провинцията се състои от три римски легиона, които защитават партската граница. През първи век, благодарение на сирийската армия, Веспасиан става римски император. Сирия има решаваща стратегическа важност по време на кризата през трети век.

В по-късния втори век, Римският сенат включва в състава си няколко видни сирийци, включително Тиберий Клавдий Помпеян (Claudius Pompeianus) и Авидий Касий (Avidius Cassius). През трети век, сирийци достигат до имперската власт с династията на Северите. Роден от тази провинция е и Аполодор от Дамаск.

Регионът остава важна провинция на Византийската империя до късния шести век, въпреки честите грабежи, причинени от сасанидските набези. През 637 г. градът Антиохия, център на провинцията, е завладян от армията на Праведния халифат.

В Сирия са известни още няколко укрепени римски селища:

Апамея,

Бостра,

Дура,

Емеса.

Фламин

Фламин в Древен Рим се нарича върховния жрец на държавните божества. Колегията на фламиниите имала 15 члена. С най-висок ранг са били жрецът на Юпитер (flamen Dialis) на Марс (flamen Martialis) и на Квирин (flamen Quirinalis). Те са отговаряли за ежедневните жертвоприношения. Върховният жрец на Юпитер е обличал специална тога. Имал е право на курулно кресло и един ликтор. Освен това е бил член на Римския Сенат.

Яу Мин Пей

Яу Мин Пей (на английски: Ieoh Ming Pei) (26 април 1917 – 16 май 2019) е американски архитект от китайски произход.

С над половинвековна кариера, Пей ще остане сред най-значимите имена в историята на световната архитектура от втората половина на 20 век. Създадената от него архитектурна агенция реализира множество мащабни проекти по целия свят, сред които: сградата на общината в Далас (1977), небостъргача Банк ъф Чайна Тауър в Хонг Конг (1989), голямата реконструкция на музея „Лувър“ в Париж (1993) и много други.

За изключителния му принос в архитектурното творчество е удостоен с редица награди, сред които са годишният златен медал на Американския институт на архитектите (1979) и най-престижната награда в областта на архитектурата – наградата „Прицкер“, връчена му през 1983 г.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.