Латински език

Латинският език (lingua latīna, [ˈliŋɡwa laˈtiːna]) е древен италийски език. Писмената му система, латиницата, се развива на основата на етруската и гръцката азбука, които от своя страна произлизат от финикийската.

Първоначално латинският се говори в Лациум, областта около град Рим.[1] С възхода на Римската република той се превръща в преобладаващия език, първоначално в Италия, а по-късно в цялата западна част на Римската империя. Простонародният латински се развива в съвременните романски езици, като италиански, португалски, испански, френски и румънски, а много думи с латински произход се използват и в други днешни езици, включително и в българския. Наред със старогръцкия, латинският език дава голяма част от терминологията в различни научни области, като богословие, биология, медицина и право.

При Късната република, около 75 година пр. Хр., старолатинският е стандартизиран в класическия латински език. Простонародният латински е разговорната форма, използвана по същото време и засвидетелствана в надписи и комедийни пиеси, като тези на Плавт и Теренций.[2] Късният език е книжовният език след III век, а средновековният латински се използва от IX век до Ренесанса, когато преминава в ренесансовия латински, а в началото на Новото време се развива новолатинският език. Латинският се използва като език на международното общуване, книжовността и науката до XVIII век, когато започва да бъде изместван от разговорните езици. Църковният латински и днес остава официалният език на Светия престол и на латинския обряд на Католическата църква.

Макар днес латинският език да се смята за мъртъв, той продължава да се преподава в различни образователни институции по целия свят.[3][4]

Латинският е силно флективен език с три обособени рода, седем именни падежа, пет склонения, четири глаголни спрежения, четири основни глаголни форми, шест глаголни времена, три лица, три наклонения, два залога, два глаголни вида и две числа.

Латински език
lingua latīna
/[laˈtiːna]/
Страна Ватикана
Регион Южна Европа
Писменост латиница
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Италийски
..-Латино-фалиски
...→Латински
Официално положение
Официален в Flag of the Vatican City.svg Ватикан
Контролиран от Папска академия за латински език
Кодове
ISO 639-1 la
ISO 639-2 lat
ISO 639-3 lat
Roman Empire map
Най-голямото разпространение на латинския език съвпада приблизително с най-широките граници на Римската империя
Уикипедия Уикипедия на Латински език

История

В историята на латинския език се разграничават няколко етапа, които се отличават помежду си по малки различия в речника, правописа, морфологията и синтаксиса. Разграничението между тях не е ясно и отчетливо, като различни автори поставят акцент върху различни меродавни характеристики. В резултат на това периодизацията има различни варианти с не винаги съвпадащи наименования на етапите.

Освен тези исторически фази на езика, обособена форма е църковният латински, използван от католически и протестантски автори през различни исторически периоди от Късната Античност до наши дни.

Старолатински

Linguistic Landscape of Central Italy
Езикова карта на Централна Италия в началото на римската експанзия – диалектите на старолатинския са отбелязани в синьо

Латинският първоначално е говорен в областта около Рим, наречена Лациум. Най-ранната известна форма е старолатинският език от времето на Римското царство до късната Римска република. Той е известен от хиляди надписи, както и от най-ранните запазени литературни текстове на латински, като комедиите на Плавт и Теренций. През този период започва да се използва латиницата, която първоначално се изписва от дясно наляво или като бустрофедон,[5][6] а впоследствие – от ляво надясно.[7]

Класически латински

Старолатинският е последван, във времето на късната Република и на Империята, от класическия латински, съзнателно формиран от оратори, поети, историци и други образовани хора, автори на големите трудове на класическата литература, преподавани в школите по граматика и реторика. От тези ранни римски училища, които служат за своеобразна езикова академия, поддържаща и развиваща класическия език, водят началото си принципите на съвременните стандартизирани граматики.[8][9]

Простонароден латински

Филологичният анализ на старолатински текстове, като пиесите на Плавт, съдържащи диалози между представители на обикновените хора, показва, че успоредно на литературния и официален език съществува и говорим език, който още в Древността е наричан простонароден латински (sermo vulgi при Цицерон, езикът на vulgus, „обикновените хора“). Тъй като необразованите не са оставили много писмени свидетелства, за характера на този говорим език се съди само по думи и фрази, цитирани от класическите автори или в някои надписи.[10]

Тъй като простонародният латински не е контролиран или насърчаван от школите по реторика, няма причина при него да се търси някаква унифицираност, както диахронично, така и географски. По-скоро е вярно точно обратното – населението на различните области, попаднали в границите на Римската империя при нейното разрастване, усвоявайки латинския, създава свои местни диалекти на езика.[11] Такова е преобладаващото положение, когато Великото преселение на народите от IV – VII век слага край на политическото единство и относително мирното съществуване на Римския свят, премахвайки стабилизиращото влияние на традиционните институции върху езика. Това дава началото на нов етап в развитието на латинския (къснолатински език), при който се разпространяват широко говорими форми на езика със значителни регионални различия.

Въпреки диалектните вариации на простонародния латински, неговите форми в Западна Европа запазват значителна близост, за което спомага и стабилизиращото влияние на общата им християнска култура. Едва след нахлуването на Омаядите в Испания през VIII век и нарушаването на връзките между големи латиноезични области започва по-значителното разграничение между езиците,[12] и започват да се обособяват съвременните романски езици. Простонародният диалект, станал основа на румънския е откъснат сравнително рано от обединяващите влияния в западната част на Империята, на което се дължи по-силното му разграничаване от останалите романски езици.

Средновековен латински

Calligraphy.malmesbury.bible.arp
Латинската Библия от Малмсбъри от 1497 година

Средновековният латински е книжовната форма на латинския, използвана във времето след класическия период, в което не съществува разговорен латински. Говоримият език се е развил в отделните романски езици, но в образованите и официалните кръгове латинският продължава да се използва. Нещо повече, той се разпространява в области, където дотогава не се е използвал, като в германските и славянските страни, превръщайки се в полезно средство за международно общуване (лингва франка).

Без институциите на Римската империя, който поддържат единството на езика, средновековният латински губи лингвистичната си еднородност – например, в класическия латински sum и eram се използват като спомагателни глаголи в перфект и минало предварително време, докато в средновековния латински те могат да бъдат заменяни с fui и fueram.[13] Освен това значението на много думи е променено и нова лексика е навлязла от разговорния език. Преобладават различими индивидуални стилове на отклоняващ се от класическия латински.[13]

Ренесансов латински

Incunabula distribution by language
Повечето печатни книги от XV век (инкунабула) са на латински, а говоримите езици играят само второстепенна роля[14]

Ренесансът за кратко засилва позициите на латинския като говорим език с неговото възприемане от движението на хуманистите. Водено от представители на духовенството, то е възмутено от изоставянето на наследството на класическия свят и бързата загуба на неговата литература. Хуманистите се опитват да спасят каквото е възможно и да върнат латинския към неговото минало, като въвеждат практиката на издаване на ревизирани литературни произведения, сравнявайки оцелели от миналото ръкописи. Към XV век те са заменили средновековния латински с форми, поддържани от учените в намиращите се във възход университети, които се опитват да разкрият и възстановят класическия език.

Новолатински

През ранното Ново време латинският все още е основният език в културата на Западна Европа. Така до края на XVII век повечето книги и почти всички дипломатически документи се съставят на латински. След това латинският е изместен от френския, а впоследствие от местните езици.

Съвременен латински

Wallsend platfom 2 02
Табелите на метростанция в Уолсенд, Англия, са изписани на английски и латински, в знак на някогашната роля на града като преден пост на Римската империя

Най-голямата организация която и в наши дни използва латинския език в официален и квазиофициален контекст е Католическата църква. Латинският остава езикът на латинския ритуал и Тридентската меса се отслужва на латински. Макар Месата на Павел VI обикновено да се служи на местния говорим език, тя може и често на практика се отслужва, частично или изцяло, на латински, особено при многоезични събития. Латинският е официалният език на Светия престол, основният език на неговия официален вестник „Акта Апостолика Седис“ и работният език на Римската рота. Във Ватикана се намира и единственият банкомат в света с указания на латински.[15] В папските университети напредналото обучение по канонично право се провежда на латински.

В Англиканската църква, след публикуването на „Книга за общи молитви“ през 1559 година, е издаден и неин вариант на латински, предназначен за университети като Оксфордския и водещи училища, където остава позволено провеждането на литургия на латински.[16] Латински издания на книгата продължават да се използват и до наши дни.[17]

Former logo of the European Council and Council of the European Union (2009)
Многоезичният Европейски съюз използва латински имена в емблемите на някои свои институции като езиков компромис и символ на общото културно наследство на континента – пример е старата емблема на Съвета на Европейския съюз с латинската дума за съвет consilium

Швейцария използва традиционното латинско име на страната Helvetia на свои монети и пощенски марки, заради недостатъчното място за изписване на името на четирите официални езика. По подобни причини в кодовете за автомобили и интернет домейни тя използва CH, от пълното латинско име на страната Confœderatio Helvetica.

Девизът на Канада A mari usque ad mare („От море до море“) и девизите на повечето нейни провинции също са на латински. Дизайнът на ордена Кръст „Виктория“, макар и базиран на този на британския му аналог, отчита двуезичността на Канада, като оригиналният английски надпис For Valour е заменен с латинското Pro Valore. Някои от щатите на Съединените американски щати също имат девизи на латински – Вирджиния (Sic semper tyrannis), Западна Вирджиния (Montani semper liberi), Канзас (Ad astra per aspera), Кънектикът (Qui transtulit sustinet), Мисури (Salus populi suprema lex esto), Мичиган (Si quaeris peninsulam amoenam, circumspice), Северна Каролина (Esse quam videri).

В англоезичните страни латински девизи се използват от някои военни структури (Бреговата охрана на Съединените щати – Semper paratus, Корпусът на морската пехота на Съединените щати – Semper fidelis, Кралските военновъздушни сили – Per ardua ad astra), както и от множество училища, като Харвардския университет (Veritas), Колежа „Хемпдън-Сидни“ (Huc venite iuvenes ut exeatis viri).

В наши дни латинският се преподава в много училища, особено в Европа и Америка. Той е най-разпространен в британските частни училища, италианските класически и научни лицеи, германските хуманитарни гимназии и нидерландските гимназии.

Някои съвременни исторически филми, като „Себастиан“ и „Страстите Христови“, използват значителни диалози на латински с цел по-голям реализъм. В други филми и телевизионни предавания, като „Заклинателят“ или „Изгубени“, латинският се използва по-ограничено, заради връзката си с религията или философията. Либретото на операта на Игор Стравински „Едип цар“ е изцяло на латински, както и текстовете на множество песни в популярната музика, особено в хеви метъла.

Някои електронни медии, като Радио „Бремен“ в Германия, „ИЛЕ Радио 1“ във Финландия или Радио и телевизия на Ватикана, излъчват отделни предавания на латински език.[18][19][20] Съществуват и множество уеб сайтове на латински, сред които и съдържащата над 120 хиляди статии Уикипедия на латински език.

Наследство

Латинската култура достига до съвременността по няколко различни пътя.

Литература

Запазени са около 270 хиляди надписа на латински език от времето, когато той е широко използван. Много от тях са публикувани монументалната многотомна поредица Corpus Inscriptionum Latinarum (CIL). Авторите и издателите на отделните томове са различни, но всички те следват общ образец – подробни описания на надписите с критичен коментар, описващ произхода и друга информация за съответния надпис. Разчитането и интерпретацията на тези надписи е предмет на епиграфията.

До наши дни са оцелели произведения на няколкостотин древни автори, писали на латински. Това са цели произведения, части или отделни фрагменти, анализирани от филологията. Те са запазени в ръкописна форма и днес са включени в подробно анотирани издания.

Езикознание

Латинският език оказва значително влияние върху съвременните европейски езици. През Средновековието той е официалният език на Западната църква и латинска лексика навлиза в говоримите езици чрез църковната литература. Латинският е най-често използваният език и в ранния етап на Научната революция, като значителна част от терминологията в различни области на науката, техниката и медицината има латинска основа.

Например таксономичната система на Карл Линей е силно повлияна от „Естествена история“, латинска енциклопедия от I век, съставена от Плиний Стари. Влиянието на римската медицина, запазена в трудове на лекари като Гален, определя предимно латинската и гръцка основа на съвременната медицинска терминология. Лексикалното влияние на латинския е видимо и в правната терминология, повлияна от римското право.

Много съвременни международни спомагателни езици са силно повлияни от латинския. Интерлингва, който има относително голям брой последователи, понякога е разглеждан като опростен вариант на латинския.

Образование

Граматика

Съществителни

Латинският е синтетичен език: приставки се добавят към фиксирани корени за изразяване на род, число и падеж на прилагателните, съществителните и местоименията, което се нарича скланяне; а също и за изразяване на лице, число, време, залог, наклонение и „аспект“ (свършен/несвършен вид) на глаголите, което се нарича спрягане. В латинския има пет именни склонения и четири глаголни спрежения.

Шестте падежа на съществителните имена са:

  1. именителен (nominativus) – В номинатив стоят подлогът и сказуемното определение [puella/puellae, catulum/catula, tormentum/tormenti, dominus/domini, magister/magistri]
  2. родителен (genitivus) – В генитив – несъгласуваното определение [pueri/puerorum, oppidi/oppidorum, commentarii/commentariorum, magistrae/magistrarum, agricolae/agricolarum]
  3. дателен (dativus) – В датив – непрякото допълнение [dono/donis, dominae/dominis, puero/pueris]
  4. винителен (accusativus) – В акузатив – прякото допълнение [peristylium/peristylia, servam/servas, servum/servos]
  5. обстоятелствен (ablativus) – В аблатив – обстоятелствените пояснения [dono/donis, pugna/pugnis, amico/amicis]
  6. звателен (vocativus) – И във вокатив – обръщенията. [populus/popule, domina/dominae, puer/pueri]

Освен това някои съществителни имат и местен (локативен) падеж, използван за изразяване на място, изразявано чрез:

  • аблатив и употребата на предлог, например in – в), но тази особеност на индоевропейската езикова група е оцеляла у латинския само при имената на езера, градове и няколко подобни думи (стоящи винаги в множествено число, тъй като това са т. нар. pluralia tantum), включително думите къща, земя и околност;
  • само аблатив;
  • формите за Genitivus singularis et pluralis.

Глаголи

Глаголите в латинския език се спрягат в шест основни времена, като всяко от тях може да бъде поставено в деятелен или страдателен залог: сегашно, бъдеще и т.н. В зависимост от това в какво отношение спрямо действителността се намира глаголното действие, глаголите може да бъдат в изявително, условно, повелително и неопределително (infinitivus) наклонения.

В зависимост от това дали действието е започнало и приключило или се извършва продължително, глаголите биват съответно от свършен и несвършен вид. Такова разделение се наблюдава само в миналите времена.

Освен това, глаголите се спрягат по лице и число: три лица в единствено число, три лица в множествено число.

Граматически времена

Основната форма на глагола е безличната глаголна форма (на английски: infinitive), която не е спрегната по лице и число, а само изразява същността на действието – това е неопределителното наклонение (НН). То може да бъде деятелно или страдателно, сегашно или минало. В зависимост от окончанието на НН се определя и от кое спрежение е глаголът, като в латинския се разграничават четири спрежения.[21] Например, сегашният деятелен инфинитив laudare показва, че глаголът е от I спрежение, защото окончава на -are. Сегашният страдателен инфинитив е laudari. Тъй като българският е загубил своя инфинитив, и е прието основната форма да се дава с представката „да“ и глагола в 1 л., ед.ч., то можем да преведем горните съответно като: да възхвалявам и да бъда (съм) възхваляван.

Залози

Глаголите в латинския приемат два залога – деятелен (когато подлогът извършва действие върху прякото допълнение[22]) и страдателен (когато допълнението заема положението на деятел, а действието възвратимо се извършва върху него).

Например: Puella reginam amat. Момичето обича кралицата. A puella regina amatur. Кралицата е обичана от момичето.

Наклонения

В латинския език съществуват четири глаголни наклонения: изявително (indicativus), повелително (imperativus), условно (subjunctivus) и неопределително (infinitivus).

Латински сентенции

Рим е първата република в историята на човешката цивилизация. Това полага началото на колективно управление и отстояване на разностранни интереси. Крилатите латински постулати и формулировки стават основен израз на мъдрост, етика и морал.

Ето някои от тях:

Non scholae, sed vitae discimus. – Учим не за училището, а за живота.

In vino veritas – Във виното е истината.

Verba volant, scripta manent – Думите отлитат, написаното остава.

Veni, vidi, vici – Дойдох, видях, победих. (прочута фраза на Юлий Цезар)

Memento mori – Не забравяй за смъртта или помни смъртта.

Ecianci i nomnes ego non – Всички да, но не и аз.

Primum non nocere – Най-важно е да не се вреди. (Медицински девиз)

Errare humanum est – Човешко е да се греши.

Dum spiro, spero – Докато дишам се надявам.

Думи

-Prosum, profui, profuturus, prodesse – помагам

-Suc-cedo, successi, successum3 – следвам

-Reparo,1 – възстановявам, възобновявам за bellum, vires

-Urbs – Рим (urbs,urbis,f. – град)

-Ad-icio, ieci, iectus 3 – присъединявам

-Suscipio,suscepi,susceptus,3 – подхващам, приемам

-In-stituo, stitui, stitutus3 – уреждам, определям

-Adiungo, iunxi,iunctus 3 – прибавям, присъединявам NB! Pass. Съседен съм, гранича

-Ordino,1 – 1.привеждам в ред, уреждам, нареждам 2. назначавам на длъжност, определям

-Incognitus 3 – непознат, неизвестен

-Medius,media,medium – среден,-а,-о

-Moderatus 3 – умерен, благоразумен, спокоен, тих

-mors,mortis,f. – смърт

Бележки

  1. Sandys 1910, с. 811 – 812.
  2. Clark 1900, с. 1 – 3.
  3. Hu 2008.
  4. Eskenazi 2000.
  5. Diringer 1996, с. 533 – 534.
  6. Collier 1958, с. 412.
  7. Sacks 2003, с. 80.
  8. Pope 1966, с. 3.
  9. Monroe 1902, с. 346 – 352.
  10. Herman 2000, с. 17 – 18.
  11. Herman 2000, с. 8.
  12. Pei 1976, с. 76 – 81.
  13. а б Elabani 1998, с. 13 – 15.
  14. British Library 2011.
  15. Moore 2007.
  16. Justus.anglican.org 2012a.
  17. Justus.anglican.org 2012b.
  18. Radio Bremen 2010.
  19. Dymond 2006.
  20. YLE Radio 1 2010.
  21. За сравнение, в българския език се разграничават три спережения на глаголите.
  22. Direct object на английски.
Цитирани източници
  • Incunabula Short Title Catalogue. // bl.uk. British Library, 2011. Посетен на 2 март 2011. (на английски)
  • Clark, Victor Selden. Studies in the Latin of the Middle Ages and the Renaissance. Lancaster, The New Era Printing Company, 1900. (на английски)
  • Collier's Encyclopedia: With Bibliography and Index. Collier, 1 януари 1958. (на английски)
  • Diringer, David. The Alphabet – A Key to the History of Mankind. New Delhi, Munshiram Manoharlal Publishers Private Ltd., 1996, [1947]. ISBN 81-215-0748-0. (на английски)
  • Dymond, Jonny. Finland makes Latin the King. // BBC Online. BBC Online, 24 октомври 2006. Посетен на 29 януари 2011. (на английски)
  • Elabani, Moe. Documents in medieval Latin. Ann Arbor, University of Michigan Press, 1998. ISBN 0-472-08567-0. (на английски)
  • Eskenazi, Mike. The New case for Latin. // Time. 2 декември 2000. (на английски)
  • Herman, József. Vulgar Latin. University Park, PA, Pennsylvania State University Press, 2000. (на английски)
  • Hu, Winnie. A Dead Language That's Very Much Alive. // New York Times. 6 октомври 2008. (на английски)
  • Liber Precum Publicarum, The Book of Common Prayer in Latin (1560). Society of Archbishop Justus, resources, Book of Common Prayer, Latin, 1560. // Justus.anglican.org, 2012a. Посетен на 9 август 2012. (на английски)
  • Society of Archbishop Justus, resources, Book of Common Prayer, Latin, 1979. // Justus.anglican.org, 2012b. Посетен на 9 август 2012. (на английски)
  • Monroe, Paul. Source book of the history of education for the Greek and Roman period. London, New York, Macmillan & Co., 1902. (на английски)
  • Moore, Malcolm. Pope's Latinist pronounces death of a language. // The Daily Telegraph. 28 януари 2007. Посетен на 16 септември 2009. (на английски)
  • Pei, Mario et al. The story of Latin and the Romance languages. 1st. New York, Harper & Row, 1976. ISBN 0-06-013312-0. (на английски)
  • Pope, Mildred K. From Latin to modern French with especial consideration of Anglo-Norman; phonology and morphology. Manchester, Manchester university press, 1966. (на английски)
  • Latein: Nuntii Latini mensis lunii 2010: Lateinischer Monats rückblick. // Radio Bremen, 2010. Архивиран от оригинала на 18 юли 2010. Посетен на 16 юли 2010. (на латински)
  • Sacks, David. Language Visible: Unraveling the Mystery of the Alphabet from A to Z. London, Broadway Books, 2003. (на английски)
  • Sandys, John Edwin. A companion to Latin studies. Chicago, University of Chicago Press, 1910. (на английски)
  • Nuntii Latini. // yle.fi. YLE Radio 1, 2010. Посетен на 17 юли 2010. (на латински)

Външни препратки

Речници
Други
Адютант

Адютант (на немски: Adjutant, думата произлиза от латински език и означава помощник) е войнско звание (в някои армии се използва „прапорщик“, а във флота — „мичман“).

В миналото се използва като длъжност на подофицер, който е назначен на служба при военачалник или армейски щаб, за изпълнение на служебни поръчения или изпълнение на щабни задачи.

Амиан Марцелин

Амиан Марцелин (на латински: Ammianus Marcellinus) е римски историк, автор на исторически труд, обхващащ периода 353 – 378. Той е считан за последният значим историк на западащата Римска империя.

Грък по произход, Амиан се предполага, че е роден в Антиохия, Сирия. Потомък е на знатен род. Служил е в армията със звание protector domesticus. Амиан взема участие в много военни походи, включително и в персийския поход на Юлиан през 363 г. След като излиза в оставка в Рим Марцелин пише своята книга (между 380 и 390 г.).

Главното му произведение е „Деяния“ (Res gestae) (понякога наричано „История“) – един от най-важните източници за историята на Римската Империя и съседните народи през IV век. Написан е на латински език. Този труд обхваща периода от упралвението на император Нерва (80 г.) до смъртта на Валент през 378.

От 31 книги на „Деяние“ до нас са стигнали само последните 18 книги, от 14 до 31, където са описани събитията от 353 – 378 г. Трудът му е предимно на военна тематика, но съдържа и географски описания и философски разсъждения.

Деркоска епархия

Деркоска епархия (на гръцки: Ιερά Μητρόπολη Δέρκων) e епархия на Цариградската патриаршия, със седалище в истанбулските предградия Сан Стефано (Йешилкьой) и Терапия, Турция. Катедрална църква е „Света Параскева“ в Терапия. От 2001 година старец-митрополит деркоски, ипертим и екзарх на Тракийския Босфор и Цианийските острови е Апостол Даниилидис.

Деркоски е и титулярна архиепископия на Римокатолическата църква с название на латински език Dercensis или Delconensis.

Джон Драйдън

Джон Драйдън (на английски: John Dryden; 19 август (стар стил 9 август) 1631 – 12 май (стар стил 1 май) 1700) е влиятелен английски поет, литературен критик, преводач и драматург, който доминирал литературния живот на Реставрацията в Англия до такава степен, че периодът станал познат в литературните среди като Епохата на Драйдън.

Енеида

„Енеида“ е латинска епическа поема, написана от Вергилий през 1 век пр.н.е. (между 29 и 19 пр.н.е.), която разказва легендата за Еней, троянеца, който отива в Италия и става родоначалник на римляните. По-късно той се жени за дъщерята на местния крал Латин и създава династия, от която се ражда великата Римска империя. Поемата е написана в дактилен хекзаметър. Състои се от 12 книги.

Енциклика

Енциклика е папско послание до всички католици, тя има програмен характер и може да се отнася до религиозен, политически или обществен проблем. Текстът на енцикликата се пише на латински език.

История на императорите

История на императорите (на латински: Historia Augusta) или Писатели на историята на императорите (на латински: Scriptores Historiae Augustae) е име на сборник с тридесет биографии на римските императори и претенденти за престола от Адриан (117-138) до Карин (283-285), съставен на латински език през 4 век. Някои от биографиите са с посвещения на Диоклециан и Константин, затова като по-точна дата на създаването на текстовете може да се смята времето на управление на тези двама императори.

В сборника биографиите са приписани на шестима автори – Елий Спартиан (лат. Aelius Spartianus), Юлий Капитолин (лат. Iulius Capitolinus), Вулкаций Галикан (лат. Vulcatius Gallicanus), Елий Лампридий (лат. Aelius Lampridius), Требелий Полион (лат. Trebellius Pollio) и Флавий Вописк от Сиракуза (лат. Flavius Vopiscus Syracusanus), но някои съвременни изследователи смятат, че имената са фиктивни и целият сборник е дело на един и същи човек.

Редът и авторството на биографиите в сборника са следните: Адриан (Е. С.); Елий (Е. С.); Антонин Пий (Ю. К.); Марк Антонин Философът (Ю. К.); Вер (Ю. К.); Авидий Касий (В. Г.); Комод Антонин (Е. Л.); Хелвий Пертинакс (Ю. К.); Дидий Юлиан (Ю. К.); Север (Е. С.); Песцений Нигер (Е. С.); Клодий Албин (Ю. К.); Антонин Каракала (Е. С.); Антонин Гета (Е. С.); Опилий Макрин (Ю. К.); Диадумен Антонин (Е. Л.); Антонин Хелиогабал (Е. Л.); Александър Север (Е. Л.); Двамата Максиминовци (Ю. К.); Тримата Гордиановци (Ю. К.); Максим и Балбин (Ю. К.); Двамата Валериановци (Тр. П.); Двамата Галиеновци (Тр. П.); Тридесетимата тирани (Тр. П.); Божественият Клавдий (Тр. П.); Божественият Аврелиан (Фл. В.); Тацит (Фл. В.); Проб (Фл. В.); Фирм, Сатурнин, Прокул и Боноз (Фл. В.); Кар, Карин и Нумериан (Фл. В.).

Биографиите следват схемата на императорските животописи на Светоний, като след кратко изложение на историческите събития се набляга на характерите и личния живот на императорите. Изобилстват анекдотите, разказите за любопитни събития – често пъти преувеличени, фантастични и недостоверни – и дори откровени измислици. Цитират се официални документи, договори, писма и речи, но повечето от тях са очевидно фиктивни. Поради тези причини е много мъчно да се отсее истинната историческа информация. Въпреки това биографиите са изключително ценни за историята на Римската империя през 2 и 3 век, тъй като за много от събитията липсват каквито и да било други източници.

Класическа филология

Класическата филология е дял от филологията, който се занимава с изучаването на текстовете, написани на старогръцки и латински език през епохата на Античността (VIII в. пр. Хр. - VI в. сл. Хр.). Възникването на класическата филология е свързано с възникването въобще на науката филология, като за начало се приема постъпването на Фридрих Август Волф в университета в Гьотинген през 1777 г. В хода на развитието си класическата филология получава различни дефиниции за своя обхват в зависимост от възгледите на различните школи. Така за някои тя се приема единствено като наука за изучаване само и единствено на двата езика (получили названието класически езици) и на текстовете, написани на тях в съответния период. За други тя включва и изследване на античната култура, история, философия, религия, военно дело.

Ладински език (реторомански)

Ладинският език е романски език, говорен в североизточните провинции на Италия. Спада към ретороманския клон на романските езици.

Ладинският език е официален заедно с италианския език в 54 общини в североизточна Италия, най-вече в регион Венето (някои общини в провинция Белуно) и в регион Трентино-Южен Тирол (в двете автономни провинции Тренто и Южен Тирол).

Лангобарди

Лангобардите са германско племе. През първи век след Христа те обитават левия бряг на долна Елба. През V век, след разпадането на Хунския съюз заемат средното течение на Дунав, където приемат арианското християнство. През 493 година унищожават държавата на херулите, а в 566 година в съюз с аварите - тази на гепидите.

През първата половина на V век лангобардите проникват в Италия като византийски съюзници във войната срещу остготите. През 568 година по своя инициатива и като противници на Византия под предводителството на Албоин лангобардите нахлуват в Италия, като завоюват област, която впоследствие е наречена Ломбардия. Столица на новообразуваното Лангобардско кралство е Павия, превзета през 572 година. Освен Ломбардия лангобардите завладяват по-голямата част от Италия, без повечето пристанища, Равена и областта около Рим. В Южна Италия се образуват лангобардски херцогства в Беневент и Сполето, Капуа и други области.

Лангобардското право е било кодифицирано на латински език („Едикт“, първоначално издаде в 644 г.).

Лангобардското кралство е унищожено през 774 година от франките, след като осеммесечна обсада на Павия принуждава последния лангобардски крал Дезидерий (756-774) да се предаде на Карл Велики. След 774 година държавата на лангобардите е част от Франкската империя. Единствено херцогството в Беневент надживява края на Ломбардското кралство.

Етнически лангобардите са претопени в местното романоезично население.

Кралската корона на лангобардите е т.н. Желязна Корона. Векове по-късно Наполеон I е коронясан с желязната ломбардска корона като крал на Италия, с цел легитимация на своето господство над територията ѝ.

Историята на лангобардите е записана от средновековния лангобардски историк Павел Дякон.

Литература

Литература (на латински език litera, literatura) са (най-често) произведения от писмен вид, в които авторът разказва опредени сюжети, история, която е измислена с цел развлечение, поука... В сюжета участват герои, които са действащи лица на историята. Като носители на литературен текст най-често се смятат книгите, но литературата може да присъства и в интернет, като цитати или като цели текстове публикувани в уеб пространството. Тя може да съществува и под формата на устни наративи.

Марк Порций Катон Стари

Марк Порций Катон (на латински: Marcus Porcius Cato Censorius; * 234 пр.н.е. в Тускулум; † 149 пр.н.е. в Рим), наречен по-късно Стари или Старши, за да се отличава от своя правнук Марк Порций Катон Млади е виден древноримски политически деец. Той пръв започва да пише проза на латински език. Най-значимото му произведение е "Произход" (Origines), което се е състояло от 7 книги. То описва историята на италийските градове и специално Рим от основаването му. Запазени са само няколко откъса от него като цитати на по-късни автори. Друго негово произведение е трактатът му "За замеделието" (De agri cultura). Там се съдържа ценна информация за техниката на селското стопанство, както и за социалните отношения в Италия през през първата половина на 2 век пр.н.е.

През 198 пр.н.е. той става претор и след това управител на Сардиния.

През 195 пр.н.е. е консул с Луций Валерий Флак. Командва римската войска в Испания против въстанали племена и получава след това триумф. 184 пр.н.е. Катон и приятеля му Луций Валерий Флак са избрани за цензори.

След това Катон остава един от най-влиятелните сенатори.

Произведения:

Origines, (история)

De agri cultura (ок. 150 пр.н.е.)

повече от 150 речи, от които са запазени 80 фрагменти:

De re militari

De lege ad pontifices auguresque spectanti

Praecepta ad filium

Historia Romana litteris magnis conscripta

Carmen de moribus

Apophthegmata

Неми

Нѐми (на италиански: Nemi) е малък град и община в италианския регион Лацио, Централна Италия. Намира се на 27 км югоизточно от Рим, на брега на кратерното езеро Лаго ди Неми и на 22 км от брега на Тиренско море.

Името произлиза от латински език: nemus (гора). Мястото и днес е заобиколено от кестенови гори. Легендите за това култово място са описани в книгата на сър Джеймс Джордж Фрейзър The Golden Bough („Златната клонка“, 1890 – 1915), монументално произведение за теорията на религията и митологията.

По данни от преброяването през 2010 г. има 2026 жители.

Неми е от най-древните селища в Средна Италия. За пръв път е населявано през бронзовата ера. Тогава е почитана Майката Богиня Dea Madre в гъстата гора на кратера, която през римско време става Диана и е политически център на латините. Когато през 338 пр.н.е. Неми е завладян от римляните загубва тази функция. Затова края на 2 век пр.н.е. Светилището на Диана (Diana Nemorensis) е достроено.

Калигула (37 – 41 г.) построява на езерото два грамадни кораба за слава на Диана. По хълмовете на кратера се появяват вили на богатите римски фамилии, между другото също и една вила на Юлий Цезар. С христианизирането Неми губи на значение и се разпада.

Днешното населено място се създава със строежа на замъка на граф Тускулум през 10 век.

Орален секс

Орален секс (от латински език oris – „уста“) означава сексуален контакт, който включва стимулация на гениталиите на сексуалния партньор с уста (устни, език, зъби или гърло), като това доставя у него сексуално удоволствие. Обикновено оралният секс се практикува като част от предварителната сексуална игра – преди същинският сексуален акт и има за цел да възбуди партньорите подготвяйки ги за предстоящият секс. Много двойки често го практикуват и по време на секса и/или след това. Оралният секс може да бъде практикуван и самостоятелно, без допълнителен вагинален и/или анален такъв, понеже чрез него в повечето случаи е достатъчно да бъде достигнат оргазъм у партньора, на който бива прилаган.

Простонароден латински език

Простонароден латински (на латински: sermo vulgaris) е общо наименование на различни говорими варианти на латинския език, които произлизат от класическия латински, но се различават от него. С политическата дезинтеграция на Римската империя контактите между отделните географски области отслабват, различията между местните форми на простонародния латински нарастват и около 7 век те се обособяват в самостоятелни романски езици.

Сенигалия

Сенигалия (на италиански: Senigallia, на местен диалект Sinigaglia, Синигаля, на латински език Sena Gallica, Сена Галика) е град и община на Адриатическо море и морски курорт в италианската провинция Анкона.

Сенигалия има 44 536 жители (1 януари 2009), които живеят на площ от 115 км².

През древността се казва Сена и е столица на келтското племе сенони в Умбрия.

283 пр.н.е. става римска колония и носи името Сена Галика или Сенагалия, понеже се намира в ager Gallicus.

В Средновековието е в Пентаполис. От 15 до 19 век Сенигалия е многопосещаван град - панаир.

Тук се намира родната къща на папа Пий IX (1792–1878).

Софийска класическа гимназия

Софийската класическа гимназия е втората пълна гимназия в България след Пловдивската мъжка гимназия. Създадена е през 1879 година в София. Неговият продължител днес е 1 СУ „Пенчо Славейков“.

Уикипедия

Уикипедия (на английски: Wikipedia, произнася се [ˌwiˑkiˈpidi.ə] или [ˌwɪki-], както и [-ɐ]) е многоезична, мрежово-базирана енциклопедия със свободно съдържание. Тя е динамичен продукт на сътрудничещи си доброволци от целия свят, позволяваща на всеки човек с достъп до Интернет да участва в редактирането ѝ. Проектът започва на 15 януари 2001 г. като допълнение към Нюпедия, която се съставя от експерти. Понастоящем Уикипедия се управлява от организацията с нестопанска цел Фондация Уикимедия. В Уикипедия има над 20 милиона статии, включително над 200 000 в българоезичната ѝ версия, създадени от над 100 000 доброволци. През годините на своето съществуване Уикипедия завоюва голяма популярност, насърчавайки зараждането на други сродни проекти като Уикиречник, Уикикниги и Уикиновини.

Статиите в Уикипедия често са цитирани както от масмедиите, така и в академичните среди: големите ѝ предимства са нейното свободно разпространение и списване, както и широкият ѝ обхват на теми. Редакторите са насърчавани да се придържат към политиката на „Неутрална гледна точка“, съгласно която основните възгледи по даден проблем се обобщават без опит да се изведе обективна истина. Така или иначе, славата на Уикипедия като достоверен справочник е оспорвана. Отворената ѝ природа позволява вандализъм, неточности, непридържане към приети норми, ниско качество и лично мнение. Уикипедия – в сравнение с традиционните енциклопедии – е критикувана също и за системна пристрастност, предпочитане на консенсуса пред личния авторитет и предполагаема липса на конкретна отговорност за статиите.

Съществуват над 270 разноезични версии на Уикипедия, около 100 от които сравнително активни. Към март 2011 г. англоезичната, немскоезичната, рускоезичната и френскоезичната версии са единствените, разполагащи с над 1 милион статии. Над 100 000 статии имат и 33 други – на: полски, японски, италиански, нидерландски, португалски, испански, шведски, български, китайски, корейски, норвежки (букмол), фински, каталонски, волапюк, румънски, украински, турски, унгарски, чешки, есперанто, датски, индонезийски, словашки, арабски, виетнамски, сръбски, литовски, иврит, малайски, словенски и уарай-уарай.

Съществуват раздели на Уикипедия, написани на мъртви езици (например Уикипедия на латински език и Уикипедия на старобългарски), както и раздели на изкуствени езици (на есперанто, на волапюк, на идо, на интерлингва, на новиал, на окцидентал и на ложбан).

Немската версия е разпространявана и на DVD-ROM, а много от версиите ѝ са дублирани или разклонени на други уеб-сайтове.

Уикипедия на латински език

Уикипедия на латински език (на латински: Vicipaedia Latina) е раздел на латински език в Уикипедия. Проектът започва работа през 2002 година.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.