Културно растение

Културни растения или съкратено култури са растения, чието развитие е съществено повлияно от човека за задоволяване на различни нужди. Те могат да се отглеждат за получаване на храни за човека и животните, за суровини на леката промишленост, за рекултивиране на терени и пр.

В земеделската наука, освен ботаническа класификация на културните видове, се използват стопански класификации.

Вижте също

Алое вера

Алое вера (Aloe vera) е растение от семейство Асфоделови. Тропическо растение. Отглежда се и като градинско културно растение. Има сочни дебели листа. Използва се за медицински цели. Листата му съдържат антрахинонови гликозиди, биогенни стимулатори и др.

Много често хората бъркат това растение с кактус. В листата на растението се съдържа гел, който е богат на полезни вещества, като в това число влизат всички важни витамини, минерали, ценни аминокиселини и протеини и много други. Именно тези свойства са спечелили на алое вера прозвището „растение чудо“. Растението се използва и за лечение на очни заболявания, подобряване на зрението, подобряване на притока на кислород, възвръщане на нормалната форма на кръвоносните съдове и др.

Анасон

Анасонът (Pimpinella anisum) е едногодишно тревисто културно растение с изправено цилиндрично стъбло. Долните листа са закръглени, сърцевидни, едро назъбени, с дълги дръжки. Средните са плитко триделни. Горните са сложни — двойно до тройно перести, нарязани, почти приседнали. Цветовете са бели, дребни, разположени в 8-12 лъчни сенници. Тичинките са 5. Плодчетата са с яйцевидна или с крушовидна форма, покрити с власинки.

Анасонът е от семейството на целината и магданоза – Сенникоцветни (Apiaceae).

Листата му се използват за подправяне на салати, а семената – в сладкарството.

Вкусът му е сладникав, има приятен аромат. Семето съдържа главно тлъсто масло и белтъци и затова няма аромат.

Етеричното масло и анетолът се употребяват предимно за приготовяне на напитки, най-вече ликьори.Капнато върху хартия, етеричното масло прогонва насекомите.

Плодовете се употребяват и за ароматизиране на чай от билки.

Дрогата улеснява отхрачването при остри и хронични възпаления на дихателните пътища, засилва стомашната

екскреция и тази на жлъчния мехур и премахва спазмите при хроничен гастрит, жлъчна дискенезия и жлъчнокаменна

болест. Поради болкоуспокояващото си действие дрогата се предписва при колики в стомаха и червата при метеоризъм.

Етеричното масло действа пикочогонно и затова има добър ефект при възпаление, пясък и камъни в бъбреците

и пикочния мехур. Маслото засилва кръвооросяването на кожата.

Джинджифил

Джинджифилът (Zingiber officinale), наричан още исиот или имбир, е растение, чиито корени се използват в Китай и Индия от древността. В Европа се разпространява през 13 век благодарение на Марко Поло. Първоначално се използвал предимно в медицината. Завидна е славата му на афродизиак. Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит на прах вид се използва в кулинарията като подправка. Резенчета пресен джинджифил се използват за направа на чай и като добавка в супи и сосове. В източната кухня се приготвя по всички познати технологии на печене, варене, пържене, много разпространен е в сладкарството под формата на сладка и бонбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира, в Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват. В миналото е имало цели улици, наречени „джинджър-стрийт“, на които са се предлагали продукти с джинджифил.

Джинджифилът е културно растение и не вирее в диво състояние. Родината му е някъде в Източна Азия, от Индия до Китай или Югоизточна Азия. Най-ранните документи за него са китайски. Конфуций (557 – 479 г. пр.н.е.) го споменава в своите „Аналекти“ и е известен с това, че не е сядал на масата без него. Според по-късни документи джинджифилът е внасян в Китай от Югоизточна Азия. Чрез арабите джинджифилът достига Древна Гърция и Римската империя. Също те го занасят и в Източна Африка около 13 век, а през 16 век португалците го занасят в Западна Африка. По същото време испанците занасят джинджифила в Америка и през 1547 г. Ямайка вече изнася 1100 тона джинджифил за Испания. Понастоящем най-много джинджифил произвежда Индия, следвана от Китай, Западна Африка, Ямайка, Тайланд и Австралия.

Химичен състав на джинджифила

В 100 g джинджифилов прах се съдържат:

Енергия: 336 kcal;

Въглехидрати: 71,62 g;

Захари: 3,39 g;

Диетични фибри: 14,1 g;

Мазнина: 4,24 g;

Протеин: 8,98 g;Витамини: В1 (тиамин) – 0,046 mg, рибофлавин В2 – 0,17 mg, ниацин В3 – 9,62 mg, пантотенова киселина В5 – 0,477 mg, пиридоксин В6 – 0,626 mg, фолиева киселина В9 – 13 μg, аскорбинова киселина (витамин C) – 0,7 mg.

Минерали: калций 114 mg, магнезий 214 mg, желязо 19.8 mg, манган 33.3 mg, фосфор 168 mg, калий – 1320 mg, натрий 27 mg, цинк 3,64 mg.

В 100 g корен джинджифил се съдържат:

Енергия: 80 kcal;

Въглехидрати: 17,77 g;

Захар: 1,7 g;

Диетични фибри: 2 g;

Мазнина: 0,75 g;

Протеин: 1,82 g;Витамини: тиамин В1 – 0,025 mg, рибофлавин В2 – 0,034 mg, ниацин В3 – 0,75 mg, пантотенова киселина В5 – 0,203 mg, пиридоксин В6 – 0,16 mg, фолиева киселина В9 – 11 μg, аскорбинова киселина (витамин С) – 5 mg.

Минерали: калций 16 mg, магнезий 43 mg, желязо 0,6 mg, манган 0,229 mg, фосфор 34 mg, калий 415 mg, натрий 13 mg, цинк 0.34 mg.

Джинджифиловият чай ускорява процесите на метаболизма благодарение на етеричните масла, на които е много богат. Той се използва и когато трябва да се преодолеят пристъпи на гадене, както и при борба със стомашни разстройства.

Земеделие

Земеделието е системата от процеси за отглеждане на културни растения.С понятието земеделие се означава също и голяма група аграрни науки, които изследват различните страни на системата културно растение – абиотични екологични условия – биотични екологични условия. Изследвания по аграрни науки в България се провеждат в системата на Националния център за аграрни науки (НЦАН) – София, някои институти към Българската академия на науките (БАН) и в няколко университета: Аграрен университет – Пловдив, Лесотехнически университет – София, Тракийски университет – Стара Загора.

Обикновен риган

Обикновеният риган (Origanum vulgare) е многогодишно тревисто растение от семейство Устноцветни. Расте из храсталаци и сечища, по каменливи места и в редки гори предимно в предпланините и планините из цялата страна докъм 1600 m надморска височина.

Образува туфа, в която може да се наброят 80 – 100 стъбла, като ежегодно излизат нови стъбла. На височина достига до 80 cm, като върховете на растенията се разклоняват и образуват чадъроподобни съцветия, в които са събрани голям брой малки цветчета с бледорозов, розов или почти бял цвят с кафяви чашки. На едни растения цветовете са двуполови, а на други само женски. Женските цветове се разтварят 7 – 8 дни преди другите цветове. Опрашването на цветовете се извършва от насекоми – главно от пчели. Цъфтежът на ригана продължава доста време, тъй като едни стъбла в туфата цъфтят, а други продължават да се развиват. При това положение цъфтежът започва обикновено от началото на юни и продължава до края на август.

Риганът се среща в диво състояние почти навсякъде в България. Най-често се появява по сечищата из горите, край горските пътеки, покрай пътищата и по влажните места. Отглежда се и като културно растение заради ароматичното масло, което се съдържа в цялата надземна част и особено в цветовете. Маслото намира широко приложение в парфюмерията. Изсушените стъбла са добър заместител на чая. Употребяват се при кашлица, при лекуване на белодробни заболявания, високо кръвно налягане. Като подправка и за лечебни цели се използва този вид, който цъфти с розововиолетови цветчета. Изсушен запазва вкуса си.

Риганът може да се отглежда на всякакви почви. За предпочитане са по-леките с достатъчно хранителни вещества почви. Размножава се със семена. Засява се направо на постоянно, след предварителна подготовка на почвата. Може да се произведе рано напролет разсад в парник, който се използва за засаждане. Засяването трябва да се извърши редово на разстояние 40 – 50 cm ред от ред и 30 cm между растенията в редовете. Дълбочината на заравяне на семената в почвата не трябва да бъде повече от 2 – 3 cm.

В България риганът е познат още като горски чай, овчарски босилек, вранилова трева, риганова трева, витошки чай, черновръхче, чубрица.. Среща се в Европа, Азия и Северна Америка. Съдържа етерично масло, витамини А и С, танини, минерални соли.

Обикновен хмел

Обикновен хмел, или увивен хмел (на латински: Húmulus lúpulus) е вид тревисто многогодишно растение от род Хмел, семейство Конопови.

Памук

Памукът е ценна влакнодайна култура, добивана от семепъпката на няколко вида от растителния род Памук (Gossypium) – G. arboreum, G. barbadense, G. herbaceum и G. hirsutum. Представлява съвкупност от меки, пухкави щапелни влакна, изградени от около 94% целулоза, които се дължат на разрастване до 2000 пъти на епидермална клетка от семепъпката с цел да образува защита на семената от изсушаване и подобри разпространението им след узряване.

Растението, от което се добива памукът, представлява многогодишен храст, разпространен в тропическите и субтропическите региони на целия свят, включително Северна и Южна Америка, Африка и Индия. Най-голямото разнообразие на видове див памук днес съществува в Мексико, следвано от Австралия и Африка. Одомашняването на културата е протекло независимо и успоредно в Стария и Новия свят.

Влакната на памука се използват за направата на прежда или платове, използвани в текстилната промишленост. Използването на памука за плат е известно от праисторически времена. Открити са фрагменти от памучен плат, датирани от 5000 г. пр. Хр. и използвани от цивилизациите в Мексико и долината на Инд. Въпреки че се отглежда от дълбока древност, едва след изобретяването на механизираната машина за отделяне на памука от растението и зърната е станало възможно да се понижи цената на производството му. Това довежда до широкото му използване и превръщането на памука в най-използвания природен продукт, влаган в облеклото.

Настоящите оценки за световното производство възлизат на около 25 милиона тона годишно. Това показва, че памукът се добива от около 2,5% от обработваемата земя в света. Китай е най-големият производител на памук в света, но по-голямата част от продукцията му се използва за вътрешни цели. САЩ е най-големият износител в продължение на много години.

Слънчоглед

Слънчогледът (Helianthus annuus) е едногодишно културно растение.

Сорго

Соргото (Sorghum) е род тревисти растения от семейство Житни (Poaceae). Сред народните названия сорго е наричано и като метла, мътлар, татар, метлина и циръ̀к. Родът включва 60 – 70 вида диви растения, както и редица одомашнени видове и още по-голям брой хибриди и сортове.

Култивираните видове сорго се използват за храна, а много други за зелен и зърнен фураж, силаж, захарен сироп, добив на нишесте и производство на метли и спирт. Соргото притежава ценни стопански и биологични особености. То е високодобивно, сухоустойчиво растение. Разпространено е в засушливите райони на света като там то превъзхожда по добив царевицата за зърно, отглеждана без напояване. Заради изключителната си сухоустойчивост е получило названието „камила на растителния свят“ или „царевица, устойчива на суша“. В световен мащаб сорго се отглежда на площ от около 450 млн. дка, а продукцията му на 65 милиона тона. Соргото е основна култура в страните с тропичен климат, а добивът го нарежда на четвърто място сред зърнено-житните култури. Най-големи производители са САЩ, Индия, Китай, Мексико. В Европейския съюз производството от 600 000 тона е съсредоточено основно в страните от Южна Европа, главно Франция, Италия и Испания. Отглежда се и в Румъния, Унгария и страните от бившия СССР и Югославия. В България соргото не се отглежда масово, като засяваните площи не са надхвърляли 35 хиляди дка.

Соя

Соята (Glycine max) е едногодишно растение от семейство Бобови, срещащо се в диво състояние в Източна Азия. Видът е култивиран в тази част на света поради факта, че е ценна маслодайна култура и богат източник на белтъчини в храната за човека и фураж за домашните животни. Днес соевият протеин е съставка, която се използва в месопреработвателната промишленост. Той е и ценна изходна суровина в създаването на месни и млечни аналози Добивът на соев протеин от акър е значително по-голям от която и да е друга използвана днес растителна култура. Днес основните производители на соя са САЩ (35%), Бразилия (27%), Аржентина (19%), Китай (6%) и Индия (4%).

Списък на земеделски теми

Тази статия представя списък на някои земеделски теми.

А – Б – В – Г – Д – Е – Ж – З – И – Й – К – Л – М – Н – О – П – Р – С – Т – У – Ф – Х – Ц – Ч – Ш – Щ – Ъ – Ю – Я

Финикова палма

Финиковата палма (Phoenix – „феникс“ поради това, че след смъртта тази палма се възражда с млади издънки от корените) е род растения от семейство Палмови (Arecaceae), включващ 18 вида, чиито плодове са костилкови, известни като фурми.

Хмел

Хмелът (Humulus) е род тревисти растения с дълго (от 3 до 6 m) ръбесто, покрито с къси извити шипчета стъбло. По вътрешната страна на подобните на шишарка цветове на обикновения хмел се намират етерично-маслени жлези.

Царевица

Царевицата (Zea mays) е вид покритосеменно растение от семейство Житни (Poaceae). Тя е важна земеделска култура, която се използва за зърно, силаж и за зелен фураж. Царевицата е одомашнена от коренните жители на Мезоамерика още в праисторически времена. По-късно, по протежение на централно и южно Мексико, ацтеките и маите култивират редица разновидности използвани за храна и други цели. С течение на времето, култивираната царевица се разпростира към Северна и Южна Америка, като между 1700 и 1250 година пр.н.е. заема обширни площи на двата континента. Повечето големи и развити човешки култури в региона изграждат търговски отношения базирани на излишък от определени видове царевица. След колонизацията на Америка през късния 15-ти и ранния 16 век, изследователите и търговците пренасят царевица в Европа, а по-късно я предлагат и на други култури по света като част от търговия. Към 21 век, царевицата е широко отглеждана култура в целия свят, основно поради способността си да расте при различни климатични условия. В някои страни от Латинска Америка и Африка тя е основна храна за населението.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.