Косово

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Косово.
Република Косово
на албански: Republika e Kosovës
— частично призната държава —
      
Национален химн: Europe
Наименование на местния жител: косовар
Местоположение на Косово

Местоположение на Косово
География и население
Площ 10 887 km²
(на 171-во място)
Води 1.0%
Климат умерен
Столица Прищина
42°40′ с. ш. 21°10′ и. д. / 42.666667° с. ш. 21.166667° и. д.
Най-голям град Прищина
Официален език албански, сръбски
Население
(пребр., 2017)
1,920,079
Гъстота на нас. 173 души/km²
Управление
Форма Парламентарна република
Президент Хашим Тачи
Министър-председател Рамуш Харадинай
История
Независимост от Сърбия
17 февруари 2008
Икономика
БВП (ППС, 2017) $22.41 млн.
БВП на човек (ППС) $12,003
БВП (ном., 2017) $7.73 млн.
БВП на човек (ном.) $4,140
ИЧР (2013) Повишение 0.786[1] (висок)
Коеф. на Джини (2006) 30.0 (среден)
Валута Евро(1) (EUR)
Други данни
Часова зона UTC+1
Код по ISO XK
Телефонен код +383(2)
(1): Прието едностранно, Косово не е член на еврозоната;
(2): Официално от 2016 г. тел. код е +383, но някои мобилни оператори използват +381 (Сърбия), +377 (Монако) или +386 (Словения).

Косово (на албански: Kosova или Kosovë; на сръбски: Косово и Метохија или Kosovo i Metohija) е частично призната държава на Балканския полуостров.

До 17 февруари 2008 г. Косово юридически е автономна област в състава на Република Сърбия, макар фактически областта да не е под контрола на сръбското правителство от 1999 г. Формално Косово е част от Сърбия, но след Косовската война се управлява като протекторат на ООН. През ноември 2006 г. в Сърбия се провежда референдум за нова конституция на републиката, според която Косово остава автономна област, но с по-широка автономия. Това е отхвърлено от предимно албанското население, което не участва в референдума.

Международен статут

Косово обявява независимостта си на 17 февруари 2008 г. и е признато от България и други държави, 22 от които са страни-членки на ЕС, както и от САЩ и Канада и Австралия. През октомври 2008 г. по инициатива на Сърбия ООН сезира Международния съд в Хага с искане, той да се произнесе, дали едностранно обявената независимост от страна на Прищина, не противоречи на международното право. На 22 юли 2010 г. съдът излиза с решение, че този акт не е в нарушение на международното право. На 27 юли 2010 г. Сръбският парламент приема резолюция, в която заявява, че въпреки това решение Сърбия няма да признае независимостта на Косово. До 27 юли 2019 г. 14 държави от ООН оттеглиха признаването на Република Косово, а броят на страните, които сега признават Република Косово, е 101 от 193 държави-членки на ООН[2][3].

История

Име

Косово, по-точно Косово поле, е историко-географска област. Названието на областта идва от славянското наименование на птицата кос, т.к. подобна топонимия е твърде разпространена на територията на цялата държава и област (виж имена на Косово – Грачаница, Вранова Хала и др.). [4]

Античност

Dardania kingdom

В античността тя е заселена от дарданите. Впоследствие е под контрола на Римската империя. През 6-ти век започват да се заселват славяни, като често те са водени от прабългари или авари.

Средновековие

По време на Първото българско царство областта е завладяна през 9-ти век и започва се оформя като част от българското землище. Сръбското проникване е много по-късно – едва през 13 век, когато областта е включена в Душановото царство. За сърбите Косово е свързано с Косовската битка през 1389. По време на османското владичество сърбите населяват само северозападните части на областта, на север и запад от линията Призрен – Прищина. На юг и изток живеят българи. Свидетелство за това българско население са съвременните горани – една от българските етнически общности тук, позната още и като торбеши, ислямизирани в 17-18 век.

Ново време

Албанското присъствие в областта става осезаемо след голямото сръбско преселение. То се усилва постепенно толерирано от османските власти, особено след 1767 /след ликвидирането на Печката патриаршия и Охридската архиепископия/, когато вече по-голямата част от християнското сръбско и българско население се е изтеглило заедно с австрийските войски към Дунавската монархия. След Нишкото въстание през 1841, което е потушено главно от албански башибозук, на мястото на българското население се заселват албанци, които през следващия един век стават преобладаващо население.

Югоизточно Косово /Прищенско и Призренско/ е в границите на България по време на Първата световна война (1916 – 1918) /независимо от договореностите/, когато е поделено с Австро-Унгария /албанците не желаят да са под австрийска, а под българска власт/. По време на Втората световна война Косово е част от намиращата се под италиански протекторат Албания. В края на войната областта е превзета от българската армия.

Събития

Косово в съвременните си граници е включено в състава на Сърбия на Неманчите в края на 13 век по време на управлението на крал Стефан Милутин и кралица Анна Тертер, като съставлява неразделна част от Душановата империя от 1346 до 1371 г. През 1389 г. на Косово поле (по името на което е кръстена цялата област и днешна държава) става известната битка на Косово поле, в която войската на княз Лазар Храбелянов е победена от османските сили на Мурад I. Османците окончателно овладяват цялата територия на днешно Косово през 1455 г.

През 1371 г., след смъртта на цар Стефан Урош, държавата, създадена от баща му, се разпада основно на етнически признак между враждуващи помежду си феодали. Това съвпада с времето на най-ожесточената османска експанзия на Балканите.

На 28 юни 1389 г. става известната битка на Косово поле между предвожданата от Лазар Храбелянов разнородна християнска войска и основно еничарската армия на султан Мурад I, която включва бойци и доброволци от васалните области в Анатолия и Румелия. Лазар е убит, а битката влиза в сръбската митология, като едно от най-големите поражения на сърбите. Въпреки това синът на Лазар – Стефан Лазаревич (изявил се в битките при Никопол и Анкара), запазва своята независимост, както и непостоянен контрол над Косово, което е родово владение на Бранкович и се управлява самостоятелно от Вук Бранкович в края на 14 век. През 1455 г. цялата територия на днешната държава окончателно става част от Османската империя.

Османско владение (1455 – 1912)

Kosovo02
Balkans-ethnique
Етнографска карта края на 19 век Балканите и западна Мала Азия, Atlas Général Vidal-Lablache, Paris, 1898

Косово е в състава на Османската империя от 1455 до 1912, в началото като част от румелийския вилает, а от 1864 г. като отделна провинция. Въпреки налагането на мюсюлманско управление, голям брой християни продължават да живеят и дори до някаква степен да преуспяват в Османската империя. Но малко след началото на Османското владичество започва процес на ислямизация, който продължава поне един век и първоначално е съсредоточен в градовете. През целия 18 век православни християни напускат косовския район. Крайният резултат на четири и половин вековното османско владичество е забележително намаляване на по-рано доминиращия славянски християнски демографски елемент в Косово. От друга страна, много местни водачи като Синан паша приемат исляма и заемат високи позиции в османското управление и войска. [5]. През 17 век албанското население в областта, първоначално съсредоточено в Метохия, нараства. Причина за този процес, който започва осезаемо да се усеща след 1689 е, че сърбите и българите като християни и подопечни на Печката патриаршия са окуражени и подкрепят Австрийската империя във войните и срещу Османската империя. Процеса на масово изселване на християнското население от областта /бягащо от отмъщение, заради подкрепата си за австрийските войски/ набира сила след Карпошовското въстание, като се ѝ адмирира от австрийските власти, които от своя страна търсят лоялни поданици за федерати – защитници на имперската граница откъм Унгария.

През 1871 г. в Прищина се състоява среща на сърбите, в която се обсъжда вероятното повторно превземане и приобщаване на Косово и останалата част от „Стара Сърбия“, а Сръбското княжество вече е изготвило планове за експанзия към териториите на Османската империя. Според мирното споразумение от 1878 г. градовете Прищина и Косовска Митровица се поставят под сръбски контрол, извън юрисдикцията на Османската империя, докато за останалата част от Косово се запазва османския контрол. В отговор на това етническите албанци формират Призренската лига целяща политическо обединяване на албанците в рамките на Османската империя. До края на 19 век албанците изместват сърбите и българите като мнозинство в сегашните територии на Косово и Метохия, но не и в цялата османска провинция. Според Стефан Веркович арнаутските поселища дълбоко се вклиняват в северозападна посока извън областта, разцепвайки като с клин на две, българските от сръбските селища в Косово.

Началото на 20 век

Map of Kosovo during WW II
Косово по време на Втората световна война

През 1912 г., през Балканските войни, по-голямата част от Косово е завладяна от Сърбия, а Метохия става част от Черна гора. Местното албанско население масово напуска провинцията, а сръбските власти планират реколонизация ѝ.[6] Множество сръбски семейства се заселват в Косово, мъчейки се да уравновесят съотношението между албанци и сърби. Окончателното решение за статута на провинцията е дадено през май 1913 г. след подписването на Лондонския договор [7].

По време на Първата световна война Косово е завладяно от войските на Централните сили. По силата на Тайната българо-германска спогодба югоизточната част от областта преминава към Царство България. По-късно българската зона в Косово са разширява за сметка на австрийската. Австро-Унгария оказва безрезервна подкрепа и попечителство на албанското население в областта. Осъществената по това време с подкрепата на българските военни власти Научна експедиция в Македония и Поморавието недвусмислено доказва предходните сведения за българския характер на славянското население в областта, находящо се южно и източно от линията Призрен – Прищина.

През 1918 г. се формира Кралство на сърби, хървати и словенци и Косово по силата на Версайската мирна система от договори става част от новообразуваната държава.

Междувоенен период и Втора световна война

През периода 1918 – 1929 г. сръбското население в района нараства за сметка на несръбското. В Сърбо-хърватско-словенското кралство Косово е разделено на четири: три части влизат в състава на администрирани от сърби области, а четвъртата (северна Метохия) – от черногорци. През 1929 г. Косово е разделено между Зетска бановина (на изток), Вардарска бановина (на югоизток със столица Скопие) и Моравска бановина (на североизток със столица Ниш).

При разделянето на Югославия от силите на Оста от 1941 до 1945 г. голяма част от територията и е предадена на окупираната от Италия Албания, по-малка – на окупираната от Германия – Сърбия крайните източни райони – на България.

Косово като част от Втората Югославия (1945 – 1996)

След края на войната и установяването на комунистическия режим на Тито през 1946 г. Косово получава статута на автономен район в Сърбия, а през 1963 г. става автономна провинция. Комунистическото правителство не разрешава завръщането на много от бежанците, докато в същото време продължават етнически мотивираните арести и убийства. Най-масовото убийство през това време е Тиварското клане през 1945, при което по различни данни между 400 (сръбски източници) и 4200 (албански източници) косовски албанци са избити с картечен огън.

С приемането на новата югославска конституция през 1974 г. Косово получава фактическо самоуправление. Правителството на провинцията въвежда албанска учебна програма в училищата в Косово, набавени и поставени в употреба са множество учебници от управляваната по това време от Енвер Ходжа Албания.

През 1980-те години на 20 век напрежението между албанската и сръбската общност в провинцията нараства драстично. [8][9] Албанската общност се застъпва за една по-голяма автономия на Косово, докато сърбите настояват за сближаване със Сърбия. В този момент няма голямо желание за присъединяване на провинцията към Албания, тъй като последната е управлявана от сталинистки режим и има значително по-нисък жизнен стандарт от този на Косово. През март 1981 г. започват протестите на косовските студенти от албански произход, чиято цел е Косово да стане република в рамките на Югославия. Тези протести бързо се разрастват до размирици, съпроводени с прояви на насилие; в тях участват около 20 хиляди души в шест града. Протестите са овладени със сила от югославското правителство.

Същевременно неалбанците, живеещи в Косово, твърдят че са подложени на дискриминация, тъй като местните власти за поддръжка на реда (съставени от албанци) не наказват докладваните им престъпления срещу тях (терминът етническо прочистване обозначава и тези действия).

Вероятно най-опасното от политическа гледна точка оплакване на неалбанското население е, че то е пренебрегвано от комунистическото управление в Белград.[10] През август 1987 г. по време на залеза на комунистическия режим в Югославия Косово е посетено от Слободан Милошевич, по това време изгряващ политик. [11] Той се обръща към сръбския национализъм, за да осигури подкрепа на политическата си кариера. На митинга по случай годишнината от битката за Косово пред привлечената от него многолюдна тълпа той обещава тържествено на косовките сърби: „Никой вече няма да ви посегне“. Така Милошевич мигновено се превръща в герой в очите на косовските сърби, а до края на годината поема контрола на сръбското правителство.

През 1989 г. автономията на Косово и северната провинция Войводина е драстично намалена след всеобщ референдум в Сърбия. В резултат на референдума е приета нова конституция, която позволява въвеждането на многопартийна система, свобода на словото и защита на човешките права. Въпреки редицата нарушения от режима на Милошевич, (който прибягва до фалшифициране на изборите, контролира голяма част от медиите, обвинен е в нарушение на човешките права на политическите си противници и националните малцинства), приетата през 1989 г. конституция представлява крачка напред спрямо предишната комунистическа конституция. Тя обаче значително намалява правомощията на провинциите, като позволява на правителството в Сърбия да упражнява директен контрол върху много райони, които преди това са имали самоуправление. В частност, конституционните промени предоставят на сръбското правителство контрола над полицията, съдебната система, икономиката, образованието и езиковата политика.

Новата конституция намира силна опозиция в лицето на много от сръбските национални малцинства, които гледат на нея като на средство за налагане на етнически обусловено централизирано управление на провинциите. [12] Косовските албанци отказват да участват в референдума, обявявайки го за незаконен. Правителствата на провинциите също се противопоставят на новата конституция. Тя трябва да бъде ратифицирана от тях, което на практика означава, че те трябва да гласуват собственото си разпускане. Първоначално косовкото събрание отхвърля конституцията, но през март 1989 г., когато то се събира да обсъди предложенията, сградата, в която се провежда заседанието, е обкръжена от танкове и бронирани автомобили – това принуждава делегатите да приемат измененията.

През 1990-те години

След конституционните промени парламентите на всички югославски републики и провинции са разпуснати и се провеждат многопартийни избори. До този момент в тях влизат представители само на Югославската комунистическа партия. Косовските албанци отказват да участват в тези избори и вместо това провеждат собствени неофициални такива. Тъй като изборните закони изискват (така е и и до днес) гласоподавателска активност над 50 %, косовският парламент не може да бъде конституиран.

Новата конституция премахва официалните медии на отделните провинции, като ги интегрира в рамките на официалните сръбски медии. Въпреки че някои програми на албански език са запазени, на албанските държавни радио и телевизия също е забранено да излъчват от Косово[13].

Конституцията също прехвърля контрола върху държавните компании на сръбското правителство (по това време повечето от компаниите са държавни и де юре все още са такива). През септември 1990 г. близо 123 хиляди албански работници са уволнени от заеманите в управлението и медиите длъжности, подобна е съдбата и на много учители, доктори и работници в индустриите, контролирани от правителството[14]. Това води до обща стачка и масови безредици. Въпреки че на тези уволнения се гледа като на чистка на етнически албанци, правителството поддържа тезата, че просто се отървава от стари комунистически кадри.

Косовските албанци са оскърбени от тези промени, които те възприемат като посегателство върху техните права. В резултат на масови вълнения и безредици на албанците, както и на спорадично насилие между двете общности, през февруари 1990 г. е обявено извънредно положение и е увеличено присъствието на югославската армия и полиция, за да се потушат безредиците.

Още през 1990 година неофициално избраният косовски парламент приема в Качаник конституция на Косово, в която обявява областта за суверенна република в състава на Югославия. През следващите месеци албанците изграждат своя администрация, доминирана от Демократичния съюз на Косово (ДСК). Тя е паралелна на поддържаната от сръбското правителство и през 1992 година е оглавена от избрания за президент лидер на ДСК Ибрахим Ругова. През септември 1991 година неофициалното албанско правителство провежда референдум, който подкрепя създаването на независимо Косово, но то не получава никаква международна подкрепа.[15]

Особено силен е сръбският натиск в областта на образованието. Старата албанска учебна програма и учебници са заменени с нови. В Прищинския университет, смятан за център на косовската албанска културна идентичност, образованието на албански език е отменено, а албанските учители са масово освобождавани от длъжност. В отговор на това албанците бойкотират държавните училища, в които се преподава на сръбски, и изграждат паралелна система за образование на албански език, обхващаща всички образователни нива – от детските градини до университета. Занятията често се провеждат в частни домове и дори гаражи, като в средата на 90-те години обхващат 400 хиляди ученици с около 20 хиляди учители.[16]

През 1995 г. хиляди сръбски бежанци от Хърватия се заселват в Косово, което допълнително влошава отношенията между двете общности в провинцията. С нарастването на напрежението албанците изоставят първоначалната си политика на мирна съпротива и от 1996 година започват да организират Армията за освобождение на Косово.

Армията за освобождение на Косово започва партизанска война и терористична кампания, която се изразява в постоянни бомбени и огнестрелни атаки срещу югославските сили за сигурност, държавни служители, граждани, които открито подкрепят националното правителство, включително албанци, които не симпатизират на АОК. През март 1998 г. части на югославската армия се присъединяват към сръбската полиция, за да се противопоставят на сепаратистите с военна сила.

През следващите месеци хиляди мирни жители от албански произход са убити, а повече от 500 хиляди напускат своите домове. Много албански семейства са принудени да изоставят домовете си под смъртна заплаха, тъй като в резултат на сблъсъците между националните сили за сигурност и силите на АОК много хора, асоциирани с паравоенни формирования, са изселвани. Според изчисленията на ВКБООН 460 хил. души са били изгонени от своите домове от март 1998 г. до началото на бомбардировките на НАТО през март 1999 г.[17]

След провала на преговорите между сръбските и албанските представители под егидата на НАТО, на 24 март 1999 г. без да е упълномощена за това от ООН, НАТО се намесва в конфликта и започва масирани бомбардировки над югославски военни цели, след което продължава с широкомащабни бомбардировки (като тези над мостовете в Нови Сад).

Конфликтът се превръща в истинска война, тъй като АОК продължава да атакува сръбските сили, а от своя страна сръбските/югославските сили продължават да се бият срещу АОК на фона на голямото разселване на мирното население в Косово. Повечето правозащитни и международни организации обвиняват правителствените сили в извършване на етническо прочистване. Една част от югославските управляващи и военни, включително президентът Слободан Милошевич, са по-късно обвинени от Международния съд за военни престъпления в бивша Югославия в престъпления срещу човечеството. Милошевич умира в ареста, преди да бъде произнесена присъда, след като преднамерено му е отказано лечение в Русия.

По преценка на ООН по време на Косовската война близо 640 хиляди албанци са напуснали Косово или са били изгонени оттам между март 1998 г. и края на април 1999 г. Повечето от бежанците се установяват в Албания, Северна Македония и Черна гора. Правителствените служби за сигурност конфискуват и унищожават документите и разрешителните на много от бягащите албанци. Това се разглежда като опит за изличаване на самоличността на бежанците и сериозно затруднява идентифицирането на тези от тях, които се завръщат в Косово след края на войната. Сръбски източници твърдят, че много албанци от Македония и Албания – според някои изчисления броят им достига до 300 хиляди – са мигрирали в Косово, представяйки се за бежанци. Определянето на самоличността на завръщащите се не би трябвало да е толкова голям проблем, тъй като регистрите за раждане и смърт са оцелели през войната.

Съвременна история

CountriesRecognizingKosovo
Карта на страните признаващи независимостта на Косово

Войната приключва на 10 юни 1999 г. с подписаното от сръбското правителство споразумение в Куманово, изразяващо съгласие управлението на провинцията да бъде предадено на ООН. След края на Косовската война международни сили под егидата на НАТО (КФОР) навлизат в провинцията, за да осигурят безопасност за мисията на ООН в Косово (ЮНМИК). Преди и по време на предаването на властта около 100 хиляди сърби и роми напускат провинцията поради страх от репресии. Що се отнася до ромите, според много албанци те са подпомагали сърбите по време на войната. Много от тях напускат заедно с изтеглящите се сръбски сили за сигурност, страхувайки се, че ще станат жертва на връщащите се албански бежанци и борци на АОК, които ги обвиняват в насилие по време на войната. След края на войната, докато КФОР се опитва да възстанови реда, хиляди неалбански жители на провинцията са принудени да напуснат Косово поради заплахи, нападения и вълна от престъпления.

Голям брой бежанци от Косово все още живеят във временни лагери и подслони на сръбска земя. През 2002 г. Сърбия и Черна гора обявяват, че са предоставили подслон на 277 хиляди вътрешно разселени лица. В тях влизат 201 641 души, подслонени в Сърбия, 29 451 души в Черна гора, и около 46 000 разселени в самата провинция Косово, включително 160 хиляди завърнали се бежанци, които не могат да обитават своите предишни домове.

Според някои източници броят е доста по-малък. Европейската инициатива за стабилност изчислява, че разселените лица са около 65 хиляди, а още 40 хиляди сърби са останали в Косово. Тези данни обаче не обясняват какво се е случило с голяма част от етническото сръбско население на провинцията отпреди 1999 г. Най-голямата концентрация на сърби в Косово е в северната част на провинцията над река Ибар, но според изчисленията две трети от сръбското население в Косово продължава да живее в доминираната от албанци южна част на провинцията.[18]

На 17 март 2004 г. сериозни безредици в Косово довеждат до смъртта на 19 души и до унищожението на 35 сръбски православни църкви и манастири в провинцията, след като албанците започват погроми срещу сърбите. Още няколко хиляди косовски сърби напускат домовете си, за да търсят убежище на сръбска земя или в доминираната от сърби северна част на Косово.

През 2006 г. започват международни преговори за определяне на статута на Косово, в изпълнение на резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, с която през 1999 г. приключва косовският конфликт. Въпреки че международната общност признава сръбския суверенитет над Косово, мнозинството сред населението на провинцията предпочита независимост.

През февруари 2006 г. започват подкрепени от ООН преговори, водени от специалния пратеник на ООН за Косово Марти Ахтисаари. Въпреки че е постигнат напредък по техническите въпроси, двете преговарящи страни остават на противоположни позиции по отношение на статута на провинцията.[19] През февруари 2007 г. Ахтисаари представя пред лидерите в Белград и Прищина предложение за решение на статута на Косово. То става основа на проекторезолюция на Съвета за сигурност на ООН, която предлага да се установи „наблюдавана независимост” за провинцията.

От началото на юли 2007 г. проекторезолюцията, подкрепена от САЩ, Великобритания и други европейски членове на Съвета за сигурност на ООН, е променяна четири пъти, за да се отговори на руските опасения, че тя ще подкопае принципа за държавния суверенитет.[20] Руската федерация, която има вето в Съвета за сигурност, като една от петте постоянни членки, обявява, че няма да подкрепи резолюция, която е неприемлива и за Белград, и за Прищина.

На 17 февруари 2008 г. Косово обявява едностранна независимост от Сърбия, която предизвиква различни реакции на международната сцена. На 9 април Парламентът на Косово приема конституция на страната, която влиза в сила на 15 юни 2008. Съгласно нея Косово е обявена за „независима и суверенна държава“ с форма на държавно устройство „парламентарна република“.

География

Косово е разположено в Балканския полуостров с обща площ 10 908 км2. Граничи със Сърбия (351,6 км), Северна Македония (158,7 км), Албания (111,8 км) и Черна гора (78,6 км). Най–високата точка е връх Жеравица (2656 м н.в), а най–ниската при река Бели Дрин (122 м н.в).

Население

Вероизповедания в Косово
религии процент
ислям
  
90%
Християнство
  
7%
друга вяра и атеисти
  
3%
Етноси в Косово
етноси процент
албанци
  
92%
сърби
  
4%
други
  
4%

Според статистика от 2005 г. населението на Косово е между 1,9 и 2,2 млн. души.[21][22][23]

Преобладаващата религия е ислямът (основно сунити), която е изповядвана от мнозинството албанци, босненци, турци и горани. По приблизитлни данни мюсюлманите в Косово са около 90%[24], а християните са около 7%. Сръбските граждани, които наброяват между 100 000 и 120 000 души са предимно православни християни. Част от населението (около 3, 5%) изповядва католическото християнство, сред които и албанци. Католиците, наброяващи около 65 000 души, са обединени в апостолическа администратура с епископски център в Призрен, която обхваща цялата територия на страната.

През 2005 г. 92% от населението са се определили етнически за албанци, а 4% за сърби [25].

По оценка на британския журналист Хенри Брайлсфорд през 1906 г. около 2/3 от населението на Косово са албанци, а около 1/3 - сърби.[26] Подобно съотношение между двете основни етнически групи в областта е посочено в карта, съставена от Алфред Стед през 1909 г.[27]

Kosovo ethnic 2005
Етническа карта на Косово (2005)

Горани

Gora region
Областта Гора (в оранжево) между Косово и Албания

Областта Гора, разположена в югозападната част на страната, обхваща 18 села и се намира на територията на община Краковища, създадена от администрацията на ООН след косовската криза при сливането на две общини Гора и Ополе. Населяващите областта горани говорят торлашки диалект и сред тях има и хора с българско национално съзнание. Гораните са признати за малцинство. Поради натиска на албанците в областта и голямата безработица много от тях са напуснали Косово. Броят на гораните в Косово през 1989 е бил 16 000, 24 000 (1999), 9700(2000), 18 000 (2006). През последните години в Косово са създадени две български културни организации, целящи да утвърдят българско съзнание сред гораните.

Жупци и подгорци

В областите Подгор и Жупа, които се намират в община Призрен до границата със Северна Македония, има 17 села, с население от 20 000 души (2001) мюсюлмани, които също говорят торлашки диалект. Повечето се декларират за турци или бошняци.

Икономика

Косово има една от най-слабите икономики в Европа. Брутният вътрешен продукт на човек е едва 1565 (2004).[28] Въпреки значителните субсидии в миналото Косово има най-слаборазвитата икономика от всички бивши югославски републики.[29] Като добавка към лошото стопанство на областта е съчетанието от умишлено неразвиване на икономиката от централната власт, липсата на външна търговия и междуетническите конфликти, които многократно нанасят щети върху икономиката.[30]

Икономиката на Косово все още е доста слаба. След краткият скок в периода 2000 – 2001 ръстът на БВП за последвалия период 2002 – 2003 e отрицателен и се очаква да бъде 3 процента през 2004 – 2005, което е недостатъчно за да компенсира външните средста за подпомагане.

Северна Македония е най-големият пазар на Косово за внос и износ (съответно по 220 млн. и 9 млн. евро), следвана от Сърбия и Черна гора (111 млн. и 5 млн. евро), Германия и Турция.

Еврото е официалната валута на Косово.[31] Използва се и сръбският динар в местата, които са населени със сръбско население.

Административно деление

Окръзи

Districts of Kosovo BG
Общини в Косово

От 2008 година Косово се дели на 5 окръга:

Общини

Косово се състои от 38 общини.

Държавно устройство

Kosovo map
Пътна карта на Косово.
Kosovo political
Административно деление

От 15 юни 2008 г. (Видовден) е в сила Косовската конституция.

Съгласно Резолюция 1244 от 10 юни 1999 на Съвета за сигурност на ООН, с която се слага край на военното противопоставяне по време на Косовската криза от 1999, Косово е автономна област в състава на Република Сърбия (от Съюзна република Югославия, преименувана на Сърбия и Черна гора и разпаднала се през 2006). С тази резолюция се регламентира въвеждането на управление на ООН в Косово. Югославските военни и административни власти са изтеглени и е въведена администрация на ООН.

Генералният секретар на ООН назначава свой специален представител, на когото е поверено управлението на Косово под името Временно управление на мисията на Обединените нации в Косово (ЮНМИК). Основните и най-висши нормативни актове, издавани от специалния представител, са наредби. В своята първа наредба от 25 юли 1999 специалният представител представя своите правомощия. Цялата законодателна и изпълнителна власт, отнасяща се до Косово, включително и управлението на правосъдната система, е поверена на ЮНМИК и се изпълнява от специалния представител. Законите, действали на територията на Косово до 24 март 1999 (началото на международната военна намеса), са в сила в случай, че не са в противоречие с международните стандарти за правата на човека или с наредбите на ЮНМИК. Впоследствие, с приемането на нови законодателни актове от страна на ЮНМИК, действието на законодателството на Югославия все повече отслабва.

През 2001 с наредба специалният представител приема Конституционна рамка за временно самоуправление, играеща ролята на основен закон на областта. В нея е предвидено изграждането на различни „временни институции на самоуправление“, включително парламент, правителство и съдилища, намиращи се под надзора на специалния представител на генералния секретар на ООН.

През декември 2001, след проведени през предишния месец избори, е учреден 120-местен Косовски парламент, чиито закони влизат в сила след утвърждаването им от специалния представител на генералния секретар на ООН. През 2001, с учредяването на парламента на Косово и на редица други институции, започва изграждането на новите учреждения на местно самоуправление в областта. На 17 февруари 2008 г. Косово се самообявява за независима държава.

От 1999 Косово е управлявано от петима специални представители на генералния секретар на ООН:

Бележки

  1. „Kosovo Human Development Report 2010“
  2. www.b92.net
  3. www.srbija.gov.rs
  4. Карастоянов, Стефан. Косово (геополитически анализ). УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2541-3, 2007.
  5. The Balkans. From Constantinople to Communism. Dennis Hupchik
  6. Elsie, R. (ed.) (2002): „Gathering Clouds. The roots of ethnic cleansing in Kosovo. Early twentieth-century documents. Dukagjini Balkan Books, Peja (Kosovo, Serbia). ISBN 9951-05-016-6
  7. Treaty of London, 1913
  8. Reuters 1986-05-27, „Kosovo Province Revives Yugoslavia's Ethnic Nightmare“
  9. Christian Science Monitor 1986-07-28, „Tensions among ethnic groups in Yugoslavia begin to boil over“
  10. New York Times 1987-06-27, „Belgrade Battles Kosovo Serbs“
  11. The Economist, 5 юни 1999, U.S. Edition, 1041 words, „What's next for Slobodan Milošević?“
  12. Yugoslavia The Old Demons Arise, TIME Magazine, 6 август, 1990
  13. www.hrw.org
  14. www.bndlg.de
  15. Мете 2007, с. 336 – 338.
  16. Мете 2007, с. 341 – 344.
  17. www.unhcr.org
  18. The Lausanne Principle: Multiethnicity, Territory and the Future of Kosovo's Serbs
  19. "UN frustrated by Kosovo deadlock ", BBC News, 9 октомври 2006.
  20. Russia reportedly rejects fourth draft resolution on Kosovo status
  21. UNMIK. Kosovo in figures 2005 (PDF). // Ministry of Public Services.
  22. BBC News. Muslims in Europe: Country guide. // 23 декември 2005.
  23. BBC News. Regions and territories: Kosovo. // 20 ноември 2007.
  24. Muslims in Europe: Country guide
  25. www.cia.gov
  26. H. N. Brailsford, Macedonia, Its Races and Their Future, London, 1906
  27. Servia by the Servians, Compiled and Edited by Alfred Stead, With a Map, London (William Heinemann), 1909. (Etnographical Map of Servia, Scale 1:2.750.000).
  28. The World Bank. Kosovo Brief 2006. // 2006.
  29. Christian Science Monitor 1982-01-15, „Why Turbulent Kosovo has Marble Sidewalks but Troubled Industries“
  30. The World Bank. World Bank Mission in Kosovo. // 2006/2007.
  31. EU in Kosovo. Invest in Kosovo. //
Цитирани източници
  • Мете, Серж. История на албанците. София, Издателство „Рива“, 2007. ISBN 978-954-320-132-7.

Библиография

Вижте също

Външни препратки

Албания

Република Албания (на албански: Republika e Shqipërisë, изговаря се Шчипърѝя, интерпретира се като „Земята на орлите“, но всъщност произлиза от думата shqip, в превод – „разбира“, т.е. „Земята на разбиращите се“) е страна в Южна Европа.

Граничи с Черна гора на север, Косово на североизток, Северна Македония на изток и Гърция на юг. Има излаз на Адриатическо море на запад и на Йонийско море на югозапад. Площта ѝ е 29 176 km², от които 27 805 km² суша и 1 371 km² водна площ.

Албанци

Албанците (на албански: Shqiptarë) са народност, наброяваща около 6 млн. души, която населява западната част на Балканския полуостров. Трудно е да се посочи точен брой поради високия темп на миграция на различните етнически групи през целия полуостров през последните 2 десетилетия.

Балканска война

Балканската война, наричана още Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 г. до 17 (30) май 1913 г.

Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

Бошняци

Бошняците са ислямизирана южнославянска общност от северозападната част на Балканския полуостров, която в Босна и Херцеговина съставлява 47% от населението според преброяването от 2000 г.

В държавната Федерация Босна и Херцеговина бошняците са една от двете общности (бошняци и хървати), които съставляват около 72,9% (2002) от населението.

Днес преобладаващата част от бошняците изповядва ислямската религия, възприета в резултат на ислямизацията на Средновековна Босна (виж Босненска църква). В езиковедски план езикът, на който говорят, представлява единно цяло с хърватския и сръбския език, като често се определя като продукт на политическа глототомия. Във Федерация Босна и Херцеговина езикът на бошняците е конституиран като босненски, докато в Република Сръбска, Сърбия, Черна гора и в Хърватия за обозначение на този език се използва терминът бошняшки. Бошняците наброяват около 4 500 000 души, от които в Босна и Херцеговина 2 159 508 (2008), в Турция около 2 000 000, а в областта Санджак, известна и като Рашка (между Черна Гора и Сърбия) 245 000 души. След разпада на Югославия и последвалите кървави междуетнически войни се наблюдава консолидация на бошняшката нация, към която се причисляват някои от гораните в Косово и торбешите в Северна Македония.

Горани

Гораните или горанците (друго самоназвание – нашинци или нашенци) са малка помашка общност, живееща в планинския район Гора, по северните склонове на Шар планина от двете страни на границата между Албания и Косово, на юг от Кукъс и Призрен. Албанците наричат населението на Гора горан (goranë), торбеш (torbeshë) или ги характеризират като потур (poturë).

През XVIII век (до началото на XIX век, включително) са ислямизирани, но са запазили своя език и обичаи. В миналото гораните са известни в различни части на Балканския полуостров като майстори-бозаджии и халваджии. Диалектът на гораните, наричан от тях нашински или горански, спада към така наречените преходни у-говори.

Илирия

Илирия (на старогръцки: Ἰλλυρία; на латински: Illyria) е историческа област в западната част на Балканския полуостров, населявана през Античността от илирите. Илирите обитават Динарските планини и съседните области от предисторическо време, а от VIII век пр. Хр. основават свои царства. През 168 година пр. Хр., след Илирийските войни, Илирия е завладяна от Римската република и става основа на провинция Илирик.

Македонска енциклопедия

„Македонска енциклопедия“ (на македонска литературна норма: Македонска Енциклопедија), издание на Македонската академия на науките и изкуствата, е първото подобно крупно издание в Република Македония. Издадена е в два тома през 2009 година с финансови средства на правителството на Република Македония. Главен и отговорен редактор на изданието е академик Блаже Ристовски, а освен него в редакцията влизат академиците Илия Васков, Георги Филиповски, Владо Камбовски, Цветан Грозданов, Благой Попов, Гане Тодоровски и проф. д-р Симо Младеновски.

Енциклопедията съдържа близо 9000 статии, като по думите на министър-председателя на Република Македония Никола Груевски „този труд представя македонската визия за националното политическо и културно минало и съвременност и дава обективна и цялостна информация за нас и нашата страна“. Спорното съдържание на енциклопедията предизвиква негативни реакции в България, Гърция, Албания, Косово, Великобритания и САЩ. Част от тиража на енциклопедията е изтеглен, след което енциклопедията е частично преработена. Започва подготовка на ново издание на енциклопедията с главен редактор академик Митко Маджунков.

Марти Ахтисаари

Марти Ойва Калеви Ахтисаари (на фински: Martti Oiva Kalevi Ahtisaari; Martti Ahtisaari) е бивш президент на Финландия (1994–2000 г.) и международен дипломат. Лауреат на Нобеловата награда за мир през 2008 г. за неговите „важни приноси на различни континенти, в продължения на три десетилетия за потушаването на международни конфликти“.През 2007 година Марти Ахтисаари е специален пратеник на ООН в преговорите за урегулиране на конфликта в Косово. Марти Ахтисаари обявява своя План Ахтисаари, който предвижда фактическа самостоятелност на Косово. Срещу тази инициатива се обявяват Сърбия и Русия, а албанските власти в Косово, САЩ и ЕС я подкрепят. През февруари 2008 Косово провъзгласява едностранно независимост от Сърбия.

Печ (Унгария)

Печ (на унгарски: Pécs) е град в Югозападна Унгария, административен център на област Бараня.

Населението му е около 160 000 души. В Печ се намира най-старият университет в Унгария, основан през 1367 от крал Лайош I.

При настъплението на съюзническите войски през Втората световна война градът е превзет от части на българската армия.

Призрен

Призрен (на сръбски: Призрен или Prizren; на албански: Prizren или Prizreni) е град в Косово. Населението е 184 586 жители . Мнозинството от тях са етнически албанци. Градът е разположен на североизточните склонове на Шар планина, затворен между границата със Северна Македония и Албания.

Прищина

Прѝщина (на албански: Prishtine, на сръбски: Приштина или Priština) е най-големият град, административен център на Прищински окръг, и столица на обявилата независимост през 2008 г. Република Косово или според резолюция № 1244 на ООН – Автономен окръг Косово в състава на Сърбия с малко над 200 000 души население.

Пчински окръг

Пчински окръг, или Вранско, (на сръбски: Пчињски округ или Pčinjski okrug) е разположен в най-южната част на Сърбия, между България, Северна Македония и Косово. Административен център е град Враня.

Населението му е 227 690 души, а площта е 3520 km². Физикогеографското разположение, и най-вече близостта на областта, я отнасят в историко-географски план повече към Македония, отколкото до Поморавието и Косово.

Републикански път III-2082

Републикански път IIІ-2082 е третокласен път, част от Републиканската пътна мрежа на България, преминаващ изцяло по територията на Варненска и Шуменска област. Дължината му е 37,2 km.

Пътят се отклонява надясно при 19,8 km на Републикански път III-208 южно от град Провадия и се насочва на северозапад, а след това на запад по южното подножие на на Провадийското плато. Минава последователно през селата Кривня, Равна и Неново и навлиза в Шуменска област. Тук след като премине през селата Косово и Марково, преодолява западната най-висока част на Провадийското плато, при село Кюлевча се спуска в Шуменското поле и в центъра на село Мадара се свързва с Републикански път III-2006 при неговия 4,8 km.

Републикански път III-8604

Републикански път IIІ-8604 е третокласен път, част от Републиканската пътна мрежа на България, преминаващ изцяло по територията на Пловдивска област. Дължината му е 46,1 km.

Пътят се отклонява надясно при 11,8 km на Републикански път II-86 южно от град Пловдив и се насочва на юг-югозапад през Горнотракийската низина. Минава през селата Браниполе и Белащица, напуска низината и започва изкачване по северния склон на Белочерковския рид (североизточно разклонение на западнородопския рид Чернатица). Преминава през село Гълъбово, при хижа "Здравец" се изкачва на билото на рида и продължава на юг. Минава през летовище "Студенец" и достига до летовище "Бяла черква", където асфалтовата настилка свършва. От тук нататък до село Косово, на протежение от 12 km пътят не е изграден и представлява горски път. В този си участък преодолява най-високата част на Белочерковския рид (на около 1600 m) и след множество серпентини слиза в село Косово. След селото, вече с асфалтово покритие продължава спускането си по южния склон на рида и слиза в долината на Чепеларска река, западно от село Нареченски бани, където отново се свързва с Републикански път II-86 при неговия 54,2 km.

Социалистическа федеративна република Югославия

Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) е югославска държава, която наследява Кралство Югославия и съществува до разпадането си през 1991 – 1992 г. по време на Югославските войни. Неофициално тя е наричана също Титова Югославия или Авнойска Югославия. Тя е социалистическа държава-федерация, състояща се от шест социалистически републики: Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Сърбия допълнително включва в състава си две автономни републики: Войводина и Косово и Метохия.

Сърби

Сърбите са южнославянски народ населяващ западната част на Балканския полуостров, предимно Сърбия и Босна и Херцеговина. Според преброяване от 2011 г., общият брой на гражданите на Сърбия (без Косово) е 7 186 862 души. Според това последно преброяване броят на сърбите възлиза на 83,3 % от населението на Сърбия. В Централна Сърбия те са 89,4%, а в автономната област Войводина – 66,76%.

Сърбия

Република Сърбия (на сръбски: Република Србија) е държава в Югоизточна Европа. На север Сърбия граничи с Унгария, на изток – с Румъния и България, на юг – със Северна Македония и с частично признатата държава Косово, на югозапад – с Черна гора, а на запад – с Босна и Херцеговина и Хърватия. Столицата ѝ е Белград.

Страната е членка на ООН, Съвета на Европа и ЦЕФТА, стреми се към членство в Европейския съюз и пази военен неутралитет.

Шар

Шар (на албански: Malet e Sharrit, Bjeshkët e Sharrit или Sharr; на македонска литературна норма: Шар, а напоследък и Шара) е планина на границата между Косово и Северна Македония.

Шар планина е дълга около 80 и широка около 10-20 километра. Най-високият ѝ връх е Голем турчин (днес Титов връх) (2747 m) в масива Рудока. Други големи върхове над 2000 метра са:

Бакърдан (2712 m)

Мал турчин (2702 m)

Бориславец (2662 m)

Езерска чука (2604 m)

Църн връх (2578 m)

Баба Асаница (2533 m)

Люботрън (Люботен, на албански и македонски) (2498 m).Планинската растителност включва посеви на височина до 1000 m и гори до 1700 m. Планината е известна с породата кучета шарпланинец.

В северното подножие на Шар на територията на Косово е оформен Националният парк Шар планина, който включва четири природни резервата.

В южното подножие на планината над Тетово е разположен курортът Попова шапка.

Южна Морава

Южна Морава или Българска Морава(на сръбски: Јужна Морава или Južna Morava) е река в Северна Македония, Косово и Сърбия.

Българска Морава е историческото име на реката от османско време. То опонира на Голийска Моравица, наричана също така и Сръбска Морава.

Държави
Зависими територии
Непризнати държави

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.