Каменно-медна епоха

Каменно-медната епоха (наричана също медна епоха, халколит или енеолит), (на старогръцки: χαλκός khalkos + на старогръцки: λίθος lithos; на латински: Chalkolithikum, Äneolithikum, aeneus) е епоха в развитието на човека, преход между неолита и бронзовата епоха, свързан с откриването на първия метал – медта. Терминът е въведен през 1876 г. от унгарския археолог Ференц Пулски на международния архологически конгрес, уточнявайки класификацията на Томпсън, в която бронзовата епоха следва пряко каменната.

Каменно-медната епоха обхваща приблизително периода 4800 – 4000 г. пр. Хр., като в някои райони на света продължава и до по-късно, а в други изобщо отсъства. Най-често халколитът се смята за ранен етап от бронзовата епоха, но някои учени го считат и за отделен период. През тази епоха се разпространяват медните оръдия на труда, които, въпреки че са меки и чупливи, са по-прецизни и по-качествени от предишните каменни. Въпреки това през целия период каменните остават по-често срещани поради все още примитивния начин на добив и обработка на метала. През този период хората откриват за пръв път и други метали като злато, калай и др.

По времето на каменно-медната епоха започва изграждането на йерархична обществена система и се наблюдава по-голямо разделение на труда отколкото по-рано.

Най-важната находка в България от епохата на халколита е Варненският халколитен некропол, където е открито обработено злато. Златните предмети, открити в гробовете, наброяват 3000. Най-богатият от гробовете е гроб №43, в който е открит скелет на мъж с височина около 175 см (гигантски за времето си размери) и приблизителна възраст 40 – 43 години. Учени предполагат, че това е скелет на владетел, който е съвместявал и функциите на върховен жрец. Само в този гроб предметите са с тегло около 1,5 кг, а общо цялото съкровище – над 6 кг.

Los Millares recreacion cuadro
Реконструкция на град от каменно-медната епоха, Лос Милярес, Пиренейски полуостров

Това са доказателства за най-старата европейска цивилизация, чието благосъстояние най-вероятно се дължи на добиването на каменна сол в близкия район около днешна Провадия и търговията с нея не само във вътрешността на европейския контитент, но и на юг и югоизток, както и на североизток до днешна Русия.

В началото на 4-то хилядолетие настъпсва дълговременен хиатус, причините за който учените не са в състояние да посочат. Нито пък това, как животът отново се е възродил, за да продължи с периода на Бронзовата епоха.

Човешка праистория и история
Homo, Homo erectus,
Homo sapiens
вижте също: Историческа периодизация, Футурология, Съвременна епоха
Бъдеще

Външни препратки

Гасулска култура

Гасулската култура или по-точно гасулския период в историята на праисторически Ханаан е археологически културно-исторически период от средата на Халколита. Развива се в Южен Ханаан в периода 3800 - 3350 години преди Христа, в синхрон с халафската култура в северната част на Древна Сирия и Месопотамия. Носи името си по паметника Тулаят ал-Гасул, разположен в долината на река Йордан, недалеч от Мъртво море, който е разкопан през 30-те години на 20 век.

Счита се, че гасулците са хора водещи полуномадски начин на живот, без уседнало земеделие, които мигрирали на юг от Сирия към територията на съвременен Израел. Домовете им са имали трапецовидна форма и били изградени от кирпич. Развито грънчарство и винопризводство. Познавали са технологията за обработка на медта. Мъртвите погребвали в каменни долмени. Гасулската култура има много общо с емратския период от историята на додинастичен Египет, свързван с града Некада. Вероятно, представителите на гасулската култура са търгували с носителите на минойската култура на Крит, поради наличието на известна стилистична прилика в артефактите на двете.

Гасулската култура заменя минхатската култура и тази на Ярмук. Предположително възниква на основата на сливането на носителите на културата на докерамичния неолит Б в долината на Амук и тази на номадските пастири от Арабия. Възникването ѝ е обусловено от климатичните промени които започват около 5000 - 4900 години преди Христа и продължават до 4100 г. пр.н.е., понеже това е климатичен период на лек субтропичен климат, благоприятен за растежа на растенията.

Очевидно, гусалската култура заляга в основата на по-късната цивилизация на Ханаан от началото на древността.

Голема трапеза

Голема трапеза (на македонска литературна норма: Голема трпеза) е археологически обект, енеолитно и раннобронзово селище, разположено в землището на струмишкото село Ново Конярево.

Обектът е на 100 m от границата с България. Селището е било разположено на заравненото плато на издължен рид. Има дължина около 150 m в посока север – юг и 70-тина метра в посока изток – запад. Ридът от западната, северната и източната страна е защитен със стърмни долове, а от от южната страна с малък преслап е свързан с подножието на планината Беласица. Именно на тази част се намират останки от кула и крепостна стена на западната страна. В подножието на рида на северната страна тече реката Струмица. Съдейки по повърхностните заключения, селището е от късния енеолит - ранната бронзова епоха, което не изключва възможността в подълбоките слоеве да се открият останки и от неолитно време.

Дупяшко неолитно селище

Дупяшкото неолитно селище (на гръцки: Νεολιθικός οικισμός στο Δισπηλιό) е неолитно селище край костурското село Дупяк (Диспилио), единственото открито крайезерно неолитно селище в Гърция. Край селището днес е направена негова музейна възстановка. На 25 октомври 1971 година е обявено за паметник на културата.

Йоци

Леденият човек Йоци (на немски: Oetzi) или Симилаунският човек (по името на близка планина) е името, дадено от учените на добре запазена мумия на човек, живял около през 3300 година пр. Хр., открит през 1991 г. на италиано-австрийската граница в алпийския район Йоцтал. Откриването му дава на науката поглед върху човека от времето на халколита (каменно-медната епоха).

Кадеш

Кадеш е древен град в днешна Сирия, разположен на река Оронт. Някои изследователи, като Кенет Кичън, идентифицират Кадеш като развалините край селището Тел Неби Менд на 24 km югозападно от Хомс.Селището възниква през халколита, като от XV век пр.н.е. попада под влиянието на хетите. През 1274 година край града се провежда битката при Кадеш, важен сблъсък между египтяни и хети. Градът е разрушен около 1174 година пр.н.е. при нашествията на морските народи

Караново VI

Караново VI (Karanowo VI) e селищна могила от епохата късна медна епоха, част от Карановската култура на Карановската селищна могила в Тракия, една от най-старите в Европа, разположена на площ от 24 000 м² или 24 дка.

Намира се в севернозападната част на село Караново в община Нова Загора, област Сливен в Югоизточна България. На 10 км източно се намира следващият град Сливен. На 5 км северно се намира пътят Стара Загора – Нова Загора, част от пътя София – Пловдив – Бургас.

Разкопките на Карановската могила разкриват праисторическите култури от 7000 пр.н.е. до 2000 пр.н.е.

Обектът Караново VI обхваща останки от късната медна епоха, от около 4500 – 4000 пр.н.е.

Културата Караново VI се смесва с културата Cucuteni на левия бряг на Дунав (в Голяма Валахия Мунтения) в конгломерат. Оставя следи в некропола Варна.

Съществуват общо седем шихти на култура Караново. Под шихт Караново I не са намерени следи от заселение.

Караново I и II: ранна новокаменна епоха (Neolithikum) ок. 6200-5500 пр.н.е.

Караново III – IV: късна новокаменна епоха, ок. 5500-4950 пр.н.е.

Караново: V/Марица: ранна медна епоха (Chalkolithikum, Äneolithikum), ок. 4950 – 4500 пр.н.е.

Караново VI: късна медна епоха, ок. 4500 – 4000 пр.н.е.

Караново VII: ранна бронзова епоха, ок. 4000 – ? пр.н.е.От юни 2010 г. източната част на Караново – Гробната могила е отворена за туристи.

Карановска култура

Карановска култура (Karanowo-Kultur; Karanovo culture) е праисторическа култура в България. Името идва от селищния хълм Караново (Карановска селищна могила) наблизо до село Караново в Тракия.

Карановската култура дава хронологическа система за новокаменната епоха (неолит и енеолит) на Балканския полуостров.

Селищната могила в Караново е от най-старите и най-големи селищни могили в България и Европа. Разпростира се на площ от 24 000 м², с височина 13, дължина 250 и ширина 150 м.

Могилата се намира в северозападната част на село Караново. Следващият град на изток, Нова Загора, е на 10 км. Гробната могила е на 5 км северно от пътя между Стара Загора и Нова Загора, която е част от автомагистралата София – Пловдив – Бургас.

Селищната могила е в подножието на планината Сърнена Средна гора, източната част на Средна гора. На юг се намира плодородната черноземна долина на Нова Загора.

Съществуват общо седем шихти на култура Караново. Под шихт Караново I не са намерени следи от заселение.

Караново I и II: ранна новокаменна епоха (Neolithikum) ок. 6200-5500 пр.н.е.

Караново III – IV: късна новокаменна епоха, ок. 5500-4950 пр.н.е.

Караново V/Марица: каменно-медна епоха (Chalkolithikum, Äneolithikum), ок. 4950-4500 пр.н.е.

Караново VI, късна медна епоха, ок. 4500-4000 пр.н.е.

Караново VII, ранна бронзова епоха, ок. 4000-? пр.н.е.

Култура на шнуровата керамика

Културата на шнуровата керамика, още наричана Култура на бойните брадви (секири) е огромен европейски археологически хоризонт, който започва в края на новокаменната епоха (неолит), процъфтява през каменно-медната епоха (енеолит), за да достигне кулминация в началото на бронзовата епоха, развивайки се в различните територии от около 3200–2900 г. пр.н.е. до около 2300–1800 г. пр.н.е. По времето на тази култура в Северна Европа започва употребата на металите. Обикновено се асоциира с развитието на индоевропейското езиково семейство.

Териториално, културата на шнуровата керамика се развива в по-голямата част на континентална Северна Европа, на север от река Рейн, на изток от река Волга, покривайки земите на днешна Германия, Дания, Полша, Литва, Латвия, Естония, Беларус, Чехия, Словакия, северна Украйна, западна Русия, южните части на Швеция и Финландия и крайбрежието на Норвегия.

Названието си културата получава от характерната релефна украса върху глинените съдове, датирани към този период, която се различава от находките в по-ранните археологически пластове. Украсата се състои в отпечатъците на тънки преплетени шнурове върху съдовете, нанесени преди тяхното изпичане. За същия археологически хоризонт е характерно полагането на мъртвите в единични гробове, както и погребалния обичай, при който каменни бойни брадвички (секири) са поставяни в гробовете на мъжете. Към този момент каменните бойни брадви са неефикасно оръжие, но се ползват като традиционен символ на обществен статус.

Мегалит над село Бузовград

Мегалитът над село Бузовград (Врата на богинята Майка и Бащин камък или Бубакая) е древно светилище от времето на късния енеолит и началото на бронзовата епоха. Намира се по северните склонове на Сърнена Средна гора в близост до село Бузовград, община Казанлък. Източно от мегалита в близост се намира римската крепост Бузово кале. Работи се по задачата мегалитът над Бузовград да придобие статут на паметник с национално значение, който да бъде популяризиран като „Българският Стоунхендж“. На 28 май 2013 г. обектът е обявен за природна забележителност.

Новокаменна епоха

Новокаменната епоха или неолит (от гръцки neos – „ново“ и lithos – „камък“ или нова каменна епоха) е последния период от каменната епоха. Това е най-ранната фаза на уседнал живот и наличие на земеделска дейност при отделните човешки общества. По българските земи тя е между 7-мото и 4-то хил. пр. Хр., но другаде, напр. в Близкия изток, обществата започват да обработват земята ок. 1000 – 1500 години по рано. Неолит или Новокаменна епоха е описние на тип археологически находки. Името е измислено от Джон Лъбок през 1865 г. който предлага да се различават палео-, мезо- и нео-лит. Появата на метални инструменти бележи края на неолита и цялата каменна епоха. Началото на този преход към следващ период наричат енеолит или каменно-медна епоха, а тя прераства по нататък в бронзовата или желязната епоха.

Новокаменната епоха по-конкретно се свързва с група специфични поведенчески и културни промени сред човешките общества, включващи отглеждането на културни растения и използването на питомни животни. Преходът от събирателство и лов и номадски/полуномадски начин на живот (характерни за старо- и среднокаменната епохи) към земеделие и уседнал начин на живот е наречен неолитна революция.

Обейдска култура

Обейдската култура е енеолитна археологическа култура в Месопотамия, датирана към периода 6500-3800 година пр.н.е.. Наречена е на първият изследван археологически обект Тел ал-Обейд.

Обейдската култура възниква в южната част на Месопотамия, където засега няма данни от по-ранни култури, макар че е възможно следи от такива да има под изследваните алувиални пластове. Там тя просъществува до 3800 година пр.н.е., когато е заменена от Урукския период. В Северна Месопотамия Обейдската култура просъществува по-кратко — от 5300 година пр.н.е., когато замества Халафската култура, до 4300 година пр.н.е., когато е изместена от късноенеолитния период.

Пилаво

Пилаво (на македонска литературна норма: Пилаво) е археологически обект, енеолитно селище, разположено на възвишение на левия бряг на Брегалница, в близост до кочанското село Бурилчево, Република Македония.

Това е проучено селище от каменно-медната епоха или от преходен период от каменната епоха. Според анализа, извършен по метода С14, селището е било активно около средата на V хилядолетие преди Христа.

През този период племената, разкъсани от войната, изграждат селищата си на високи плата, които са труднодостъпни и естествено защитени, както и подходящи за отбрана. В близост до селищата има реки или други водоизточници, за да се осигурят необходимите условия за живот. Такова е точно и мястото на Пилаво, което се издига на равнинно плато, на няколко десетки метра от вливането на Злетовска река в Брегалница. По време на археологическите проучвания на Пилаво е открито двупластово селище, от което една част от подвижния археологически инвентар е изложен.

Потоско халколитно селище

Потоското халколитно селище (на гръцки: Προϊστορικός Οικισμός Αγίου Αντωνίου Ποτού) е халколитно селище край тасоското село Потос, Гърция, съществувало около 1000 години от 5500 до 4500 г. пр.н.е.Селището е разкрито при разкопки през периода 2009 – 2010 година, на морския бряг, в подножието на хълма Агиос Антониос, разположен южно от село Потос, и продължава да се изследва. Морското разположение е позволявало развитието на търговия. Разкрити са общо девет сгради с каменни основи и тухлени надстройки и остатъци от керамика извън и в дворовете. Сградите са една стая с правоъгълен план, и само една овална. Близостта на сградите и използването на общи стени говори за здрави връзки между жителите. В две от сградите е използвана зидарията рибена кост. Открити са свидетелства за връзки на селището с другите егейски острови – керамиката е с минойска украса, като за пръв път такава е идентифицирана на изток от Халкидика. Открит е и трикрак статив, гравиран със символи, както и следи от металургична дейност. Мъртвите са поставяни в свито положение. Разкритите слоеве са от края на неолита – IV хилядолетие, датирани с С14 между 3900 и 3600 г. пр.н.е.В северната част на селището са открити гробове от II, III и IV век, пробладаващо погребения с ковчег. Открити са и вази и бижута, а в един от гробовете буркан с 22 сребърни и бронзови монети. Също така са идентифицирани две внушителни семейни гробници вкопани в скалата и частично изградени.

Селищна могила Юнаците

Селищна могила Юнаците, известна още като Плоската могила, се намира в западната част на Горнотракийската низина, на 8 км западно от град Пазарджик. В нея са разкрити останки от поне 30 селища, изграждани постепенно едно над друго, което свидетелстват за обитаването в течение на над 6000 години, през различни периоди и от различно население. Могилата е разположена е на ниска речна тераса на десния бряг на някогашното корито на р. Тополница (сега течаща по-далеч на изток), на около 5 km от вливането ѝ в р. Марица. Височината ѝ спрямо околния терен е 12 m, а диаметърът – 100/110 m.

Сиджан тепе

Сиджан тепе (на гръцки: Τούμπα Σιτζάν-Τεπέ) е неолитно и енеолитно селище на едноименната могила, открито край ениджевардарското село Мандалево (Мандало), Гърция.Селището е обитавано от 4600 до 4000 година и отново след 3000 година пр. Хр. Открито е от археологическа експедиция в 1982 – 1984 година. Разположено е северозападно от Мандалево. В 1983 година е обявено за защитен археологически обект.

Съкровище от Хотница

Съкровището от Хотница се състои от 44 златни предмета, датирани към каменно-медната епоха, открити при проучването на едноименната селищна могила през 1956 и 1957 г.

През 1956 и 1957, тогавашният Окръжен народен музей Велико Търново провежда археологически разкопки на селищната могила до с. Хотница, под ръководството на археолога Никола Ангелов. В рамките на проучването са открити шест сгради, датирани към края на каменно-медната епоха. Селището е загинало при пожар, като в едно от жилищата са открити останки от 5 силно обгорели човешки скелета, единият от които има медна брадва до главата си. Особен интерес представлява сграда №4, която е с почти квадратна форма, по което се различава от всички останали в селището, които са правоъгълни, и се намира самия център на могилата. Входът ѝ е от юг, а постройката е разделена на две помещения, като северното е по-голямото от двете. В сградата отсъстват характерни за жилищата от тази епоха съоръжения като огнище, хромел (ръчна мелница от два камъка), както и битова керамика. По част от останките от външната страна на стените се откриват следи от оцветяване с червена боя. Всичко това навежда проучвателя на мисълта че, сградата не е била предназначена за обитаване и най-вероятно е имала култово предназначение.

Непосредствено до северната стена на северното помещение на гореспоменатата сграда №4 на купчина са открити 44 златни предмета: 4 кръгли конвексни пластини с голямо отверствие в средата и малки дупки, предназначени за закачане, 39 златни халки и една спирала. Общотото тегло на съкровището е 312 г. Химическият състав на метала е 92% злато и 7,5% сребро. Чистотата на златото 21-22 е карата, което отговаря приблизително на състава на златоносните пясъци в България.

Кръглите пластини с отвори, известни още като идоли, са с приблизително еднаква дебелина (0,5 мм), което вероятно означава, че са изработени от един златен лист. Те имат излъскана лицева повърхност и матирана вътрешна.

Златните халки формират три групи, спрямо дължината си, което говори за форма на стандартизация. Те са с дължини съответно: I – от 7,7 до 9,1 см (14 бр.); II – от 11,6 до 13,6 см (11 бр.); III – от 14 до 16 см (15 бр.), като дебелината им е между 1,5 и 2 мм. Част от халките са открити скачени една за друга по две и по четири.

Златната спирала е най-тежкият предмет от групата (44 г.). Тя е завита два и половина пъти, дебелината на тела е 3,5 мм.

През 2000 г. разкопките на селищната могила са подновени под ръководството на археолога Стефан Чохаджиев. През следващите няколко сезона се откриват още 5 златни предмета: 3 кръгли идола, сходни с откритите от Ангелов и тези от варненския халколитен некропол, и две спирали. Втората от тях, датирана към началните етапи на късния халколит, може да се смята за един от най-ранните златни предмети в световен мащаб.

Хасуна

Хасуна е археологически обект в северната част на днешен Ирак, отнасян към халколитната Хасунско-Самарска култура. Датирана е към началото на V хилядолетие пр.н.е.

В Хасуна започват да се използват металите, като се срещат трайни и добре изработени оръдия на труда, оръжия и съдове от мед, но те все още са в много по-малко количество от предметите направени от камък. Хасунската култура е преходна към ранната металургия.

Чаталхьоюк

Чаталхьоюк (на турски: Çatalhöyük, от думите çatal – вилица и höyük – хълм) е голям древен град от новокаменната и каменно-медната епоха, намиращ се в южната част на Анадола, на територията на днешна Турция. Датира от периода 7500-5700 г. пр.н.е. Той е най-големият и най-добре запазен неолитен град, открит досега. Включен в Списъка на ЮНЕСКО през 2012 г.Чаталхьоюк е разположен над пшеничените полета на Конийската низина, югоизточно от днешния град Кония (древният Икониум) в Турция, на около 140 км от двукратерния вулкан Хасанда. Източното селище формира хълм, висок около 20 m над низината по време на най-късното заселване в новокаменната епоха. Също така има и още едно селищно хълмче на изток и малко византийско селище на няколкостотин метра на изток. Праисторическите хълмови селища са изоставени преди началото на бронзовата епоха. Река Чаршамба тече между двете хълмчета, така че къщите са построени върху наносна глина, която може би е била важна за земеделието по това време.

През различните периоди градът имал от 5000 до 8000 жители. Археолозите не откриват следи от големи различия в общественото положение и имуществото им. Жените и мъжете били равнопоставени. Помещенията със стенописи служели за религиозни обреди или за съвещания на родовите първенци. Най-почитана била Богинята Майка – покровителка на растителния, животинския и човешкия свят. Мъжкото божество било почитано в образа на бик.

Яса тепе

Яса тепе е праисторическо селище от неолитната и халколитната епоха, открито в днешния град Пловдив в България.

Селището е най-добре изследваният подобен археологически обект в Пловдив. Разположено е в квартал Лаута, между Аграрния университет и Стадион „Локомотив“. Най-ранните пластове на селището са от късния неолит (VI хилядолетие пр.н.е.), а най-късните – от халколита. Открити са следи от жилищни сгради, керамика, инструменти, накити, култови предмети.Разкопките на селището и първите съобшения датират от средата на 20 в. а проучването завършва през 80-те г. на 20 в.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.