Знание

Знанието е това което се знае, което е известно, което е установено в резултат на познавателна дейност. В по-общ смисъл това е науката изобщо [1]. В Оксфордския английски речник знанието е дефинирано като: (а) факти, информация и умения, придобивани чрез преживяване или образование, теоретичното или практическото разбиране на субекта, или това, което се знае в дадена област като цяло; (б) осведоменост или запознатост придобити чрез преживяване на факт или ситуация[2].

Философските дебати започват с формулировката на Платон за знанието като „обоснована истинска вяра“. Разбира се, днес няма категорична дефиниция за знанието, нито изглед да има такава и все още съществуват редица конкурентни теории.

Knowledge-Reid-Highsmith.jpeg
Робърт Райд, Знание (1896). Сградата на Томас Джеферсън, Вашингтон

Процес на придобиване на знание

Придобиването на знание включва комплекс от когнитивни процеси: възприятие, учене, комуникация, асоциация и разсъждение. Терминът знание също се използва за да обозначи сигурното разбиране на субекта със способността да го използва за специфични цели, ако е подходящо.

Житейски опит

Човек придобива по-голямата част от знанията като усвоява повече или по-малко системно натрупания от обществото опит с обективната действителност. Разглежда се както опитът от ежедневието, така и резултатите от научни познания. Неръководеното, спонтанно добиване на опит, каквото първоначално получават децата, не може да бъде противопоставено на усвояването на общественото знание; то се вмества в многообразните обществени отношения.

Качество на знанието

Качеството на знания за конкретен индивид се определя само в процес на умствена дейност при дадени вътрешни и външни условия, например при възпроизвеждането като отговор на различни изисквания и въздействия, при решаване на даден проблем и др. Качеството на знание е в неделима връзка и взаимодействие със способностите, нагласите, мотивацията и други свойства на личността, които въздействат върху протичането на определена умствена дейност.

Йоахим Ломпшер (на немски: Joachim Lompscher, Prof. Dr. sc. paed.), немски психолог, определя следните критерии за оценяване качествата на знанията:

  • Правилност – степента на покритие между твърденията и съответните действия, от една страна, и обществените знания, от друга. При учениците се съпоставя учебното съдържание в дадена област с обективната действителност.
  • Обобщеност – установява се от степента на покритие между общото, особеното и единичното в твърденията (теориите, законите, правилата, фактите) и съответните действия по отношение на определена система от знания или нейна част.
  • Конкретност и нагледност – степента на покритие между конкретното и абстрактното. Зависи от наличието и относителната действеност на сетивно-конкретните и абстрактно вербалните елементи в системата от знания и чрез наличието на взаимовръзки между тях.
  • Системност – проявява се в изграждането на единна повече или по-малко структурирана и обширна система от знания. Проявява се в степента на подреденост и обвързаност на знанията за дадена област и във връзките между знанията за различни области.
  • Трайност – степента на затвърденост на съдържанието на умствената дейност. Основава се на:
    • обема от възпроизведеното;
    • вида и съставните части на възпроизведената област от знания;
    • качествените изменения в знанията в сравнение с възпроизвеждането непосредствено след първото усвояване;
    • времето, изминало от първото усвояване до възпроизвеждането.
  • Разполагаемост – степента на приложимост и преносимост на знанията.
  • Смисленост – степента на субективната значимост на знанията.

Проверка на знанията

Kharkov116SSchoolBookSculpture
Символът на знанието - Разтворена книга върху свода на училище.

Прилагат се тестове за знания. Те са тестове в по-широкия смисъл на думата - методи, които установяват обема, системността, трайността, приложимостта на знанията.

Пример за организирана национална проверка на знанията на учениците, завършващи средно образование, са зрелостните изпити. По време на обучението си от втори до дванадесети клас в българското училище се извършва текущо оценяване на знанията и уменията им по различните учебни предмети.

Символ

По времето на ренесанса в Италия, скрижалите се изобразяват като разтворена книга, символ на знанието.[3]

Определено знание (философия)

Определението за знание е въпрос на растящи дебати сред философите в полето на епистемологията. Класическата дефиниция е описана, но в крайна сметка не е подкрепена от Платон[4], е че, за да има знание трябва да са изпълнени поне три критерия; за да се брои като знание, изказването трябва да бъде оправдано, истинно и убеждение. Някои претендират, че тези условия не са достатъчни като с демонстрираните примери със случая на Гетиер. Има редица предложени алтернативи, включително аргументите на Робърт Нозик за изискването, че знанието проследява истината и допълнителното изискване на Симон Блекбърн, че не искаме да кажем, че този, който среща някое от тези условия „чрез дефект, пропуск или провал“ има знание.

Видове знание според Ломпшер (1975)

Разграничават се четири вида знания, които взаимно се обуславят и проникват:

  • Знание за факти – съдържа знания за обектите в заобикалящия свят, техните свойства и отношения. Биват както образно-предметни, например представи, така и абстрактно-словесни, например понятия от най-различна степен на обобщеност. Те са основата на другите видове знания.
  • Знание за методи – отнася се до начина на извършване на определено действие. Тук спадат обикновените външни действия, като миене на зъби или писане, но и умствени действия, напр. граматически разбор на изречение, решаване на задача по математика, както и техники на умствената дейност, правила за по-ефективно учене и др. Преподаването на знания на ученици налага точни инструкции за извършването на едно действие и за това, на което трябва да се обърне специално внимание. На основа знанията за методи се развиват уменията и способностите.
  • Знание за норми — насочени предимно към човешките взаимоотношения и поведението спрямо другите. Те са резултат от обществените норми на поведение, като идеология, морал и нрави. Необходимо е да се осъзнаят от учащия се, за да могат да бъдат приложени в регулацията на собственото поведение. Но предаването на знания за норми не е достатъчно за изграждане на поведение, съобразено с нормите. Тези знания са необходимо, но не е достатъчно условие за такова поведение.
  • Знание за ценности — съдържа знания за политическите, мирогледните, моралните и естетическите стойности. Изграждането на способности за критично отношение към явленията и събитията от околния свят, т.е. способност за оценяване се разглежда като определено от обективните интереси и позиции на дадената група, класа, общество, чийто член е отделната личност. Това знание е необходимо за вземането на правилно становище от субекта.

Управление на знанията

Управлението на знанието е административен подход за боравене с практическите знания на дадена организация. Този подход се занимава със съществуващите знания, изграждането на нови знания, а също и с начините за съхранение на данни. Съществуващите знания както и новите знания допринесат за засилване на ефективното използване на фирмените ресурси и следователно за по-доброто функциониране на бизнес организацията. Ето защо непрекъснато се търсят начини за управление на знанията.

Вижте също

Източници

  1. Андрейчин, Любомир. Български тълковен речник. Наука и изкуство, 2005. ISBN 954020156Х. с. 280.
  2. Oxford Dictionaries, посетен на 28.12.2012
  3. University of San Carlos, The University Motto and Seal
  4. In Plato's Theaetetus: Сократ и Theaetetus дискутират трите определения на знанието: знанието като нищо друго освен възприятие, знанието като истинско съждение, и накрая знанието като истинско съждение с описание. Всяка от тези дефиниции е показана като незадоволителна.
  • Льове, Ханс (автор на статията „Знания“). Речник по психология, ДИ „Наука и изкуство“, София, 1989, превод от четвъртото немско издание, Wörterbuch der Psychologie, Leipzig, 1981.
Александър Протогеров

Александър Николов Протогеров е български офицер (генерал-лейтенант), политик и революционер. Той е сред най-значимите личности в освободителното движение на македонските българи, като последователно заема ръководни позиции във Върховния македоно-одрински комитет, Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Вътрешната македонска революционна организация. Използва псевдоними като Ангел Летов, Вълчан, Дядо Ангел, Илия, Хралупата.

Гном

За графичната среда вижте GNOME.

Гномът е митично същество, което се характеризира с малък ръст и подземен начин на живот. Според алхимика Парацелз гномовете са най-важните духове на стихията земя, поради което те се движат през земята с лекотата, с която хората ходят върху нея, имат конични шапки и слънчевите лъчи ги превръщат в камък. В други митологии те са просто малки, уродливи и палави духове или гоблини. Някои твърдят, че те притежават магически сили, които могат да направят човек щастлив или тъжен.

Счита се, че думата гном произхожда от новолатинската дума gnomus и от гръцката дума gnosis, означаваща знание. Според мита, гномовете съхраняват тайно знание и богатство. Например злато, сребро и скъпоценни камъни.

Домашният гном живее в цепнатини и пролуки, или под печката. Гномът проси храна или дори краде, когато е много гладен.

Голяма руска енциклопедия

Голямата руска енциклопедия (Больша́я росси́йская энциклопе́дия, съкр. БРЭ) е руска универсална енциклопедия в процес на издаване.

Излиза от 2004 г. Към 2010 г. са излезли 16 от планираните общо 30 тома на енциклопедията. Издава се от едноименното издателство "Голяма руска енциклопедия", което е правоприемник на издателството "Голяма съветска енциклопедия", издавало Голямата съветска енциклопедия по времето на Съветския съюз.

Издаването на енциклопедията е съгласно Указ № 1156/14 октомври 2002 г. на президента на Руската федерация Владимир Путин. Отговорният редактор за издаването на енциклопедията Сергей Кравец смята, че пълното ѝ издание ще бъде факт през 2013 г. - шест години преди първоначално планирания срок, както и, че Голямата руска енциклопедия ще залегне в основата на предвидения интернет-портал "Знание"..

Данни

Данни (от руски: данные – дадени; на английски: data) са неструктурирани факти за обект, които се съхраняват без да се използват. В случай че се появи необходимост, тези данни се използват (обработват) с някаква цел (за намаляване неопределеността на нещото). Преобразуваните данни се превръщат в информация. Данните често са възприемани като най-ниското ниво на абстракция, от което информацията и знанието произхождат.

Дискурс

Дискурс (на латински: discursus – „тичане към/бягане от“) често обозначава „писмена или говорима комуникация или дебати“ или „формална дискусия или дебати“ . Дискурс е важен термин в семантиката, лингвистиката, антропологията и етнографията, културологията, феминизмът, постмодерните теории и анализ, литературния анализ, история на изкуството и идеите.

Най-общо, „дискурс“ в социалните науки следва насоките и идеите на добилите известност през 60-те години идеи на Мишел Фуко и обозначава начините на мислене и границите, дефиниращи какво може да бъде казано и какво не. Терминът дискурсивна формация или накратко дискурс, в този смисъл, служи да означи специализираното знание, което се ползва априори в комуникационния акт. То бива обект на смяна и предефиниция през различни епохи и времена. Това знание, може да не бъде напълно осъзнато от ползващия го и така дискурс може да обозначава обсъждането и/или действието в рамките на дадена гледна точка или парадигма, която не е задължително да бъде напълно разбрана от използващия я. Така например, чрез дискурсивен анализ може да се проследи как през време на Модерността, се зараждат идеи като прогрес, универалност, егалитаризъм и впоследствие дискурсивните практики и действия се опирали на това. Също така, чрез дискурсивен анализ могат да се проследят промените на разбиранията и регулирането на лудостта или сексуалността, както самият Фуко прави.

Епистемология

Епистемологията (на старогръцки: ἐπιστήμη, „знание“ и λόγος – „слово, учение“) е разклонение на философията, занимаващо се с произхода, обхвата и особеностите на познанието. Терминът „епистемология“ се употребява в англоезичната, по-рядко във френско- и немскоезичната философия. Въвеждането му се приписва на философа Джеймс Фредерик Ферие („Основи на метафизиката“, 1854 г.), който разделя философията на онтология и епистемология.

„Епистемология“ буквално означава „наука за познанието“. „Епистемологията изследва как опознаваме нещата, какви са границите на нашето познание и доколко можем да припишем достоверност на това наше познание.“Епистемологията вербализира мисълта, че знаем нещо като аргументираме и обусловим именно онова, което твърдим, че знаем. Епистемологията не трябва да се бърка с изследванията върху познанието на психологията, макар че и тя се занимава, но далеч по-небрежно, с механизмите на познанието.

Естествознание

Естествознание (също природознание, естествена история на английски: natural history) е област на науката, изучаваща съвкупността на естествените науки, разглеждани като едно цяло. Английският термин „natural history“ е превод на латински: naturalis historia. Значението на термина отначало е обозначавало всичко, свързано с природата (например Плиний Стари е известен с природонаучното си съчинение„ Naturalis historia“ („Естествена история“), което е единственият запазен до днес негов труд), но се е стеснявало постепенно с времето.

Съвременните определения на естествознанието имат най-разнообразен произход и поради това съществуват множество дефиниции. Например естествената история може да се дефинира както като тип наблюдение и неговият обект, така и като целият обем от натрупано знание, практики и умения, при което ударението се поставя повече върху наблюдателя, отколкото върху наблюдавания предмет.

Учените, които се занимават с естествена история се наричат натуралисти или естествоизпитатели.

Етнология

Етнология (от гръцки: ἔθνος - "народ" + λόγος - "знание") е дял на антропологията, който изучава процеса на формиране и развитие на различните етнически групи, тяхната идентичност, форми на културна самоорганизация, закономерностите в колективното им поведение и взаимодействие с други етнически групи, връзките между отделните личности и социалната среда в групата.

Индийска философия

Индия има богата и разнообразна философска традиция датираща от съчиняването на Упанишадите в късния Ведически период. Според Сарвепали Радхакришнан най-древните от тях съставляват „...най-ранните философкски съчинения в света.“От късната средновековна епоха (ок.1000-1500) различни школи (санскрит: даршани) на индийската философия се идентифицират като ортодоксални (скт: астика) или неортодоксални (скт: настика) в зависимост от това дали възприемат Ведите като непогрешим източник на знание. В индуистката философия има шест ортодоксални школи и три хетеродоксални школи. Ортодоксалните са няя, вайшешика, самкхя, йога, пурва миманса и веданта. Хетеродоксалните са джайнизъм, будизъм и материалистичната (чарвака).

Основните школи в индийската философия са формализирани главно между 1000 пр.н.е. и ранните векове от новата ера. Следващите векове произвеждат коментари и пререформулировке до 20 век. Съревнованието между различните школи е интензивно, особено между 800 пр.н.е. и 200 н.е. Някои, като шиваизма, адвайта веданта, джаийнизма и будизма оцеляват, докато други като самкхя и адживика не оцеляват, като са или асимилирани, или изчезват.

Санскритският термин за "философ" е даршаника, този, който е запознат с философските системи или даршани.

Интердисциплинарност

Интердисциплинарен се отнася до пресечните области на науката, интердисциплинарна област е област на изследване, която пресича традиционните граници между академичните дисциплини или школи на мисълта, когато възникнат нужди от професии.

Отначало терминът интердисциплинарен (също и мултидисциплинарен – на английски: multidisciplinary) се прилагали в обучението и обучаването на педагогики, за онези предмети, които преминавали през няколко установени дисциплини на традиционното изучаване (например в българските училища подобен предмет е физикохимия). После терминът получава по-широка употреба, като прилагането за нови професии, например в геобиологията.

Историография

Историографията е наука, изучаваща историческото знание и методите и закономерностите на историческата наука.Историография в превод означава буквално написан разказ. Същността на понятието бавно се променя с времето. В съвремието се подразбира като синоним на история. Смисълът за проблема за даден проблем или етап от историята. В много страни се подразбира като история на историческата наука. В други университети е история на историческото познание. Съхранение и подразбиране на историята през времето. Историографията разбира същността на миналото, ползата от познаването му и пътищата за запазване и съхраняване на миналото.

Критическа теория

В хуманитарните и социалните науки критическата теория е изследването и критиката на обществото и културите, произхождайки от знанията на социалните науки и хуманитарните дисциплини. Вдъхновена е от научните трудове на Хегел, Маркс и Фройд.

Терминът де факто има две различни значения с различен произход и история, като едното произлиза от социалната теория, а другото от литературознанието. До скоро двете нямаха много общо помежду си, но от 1970 г. има застъпване между двете дисциплини. Това води до ситуацията, в която критическата теория е ъмбрела термин за цяла съвкупност от теории в англоговорещите университети. В крайна сметка и двете дисциплини/терминологични названия произхождат от гръцкото kritikos – преценка и прозорливост, проницателност, и техните настоящи форми произлизат от 18 век.

Хабермас и други теоретици асоциирани с франкфуркската школа са едновременно критици на постмодерната теория, но в същото време критическата теория се разбира като част от постмодернизма.

За да се използва едно епистемологично разграничение, въведено от Юрген Хабермас през 1978 г. в „Знание и интереси“ (Erkenntnis und Interesse), критическата теория в литературните науки е в крайна сметка форма на херменевтика, тоест знание, придобито чрез тълкуване, с цел да се разбере значението на текстовете и символните изрази.

Медицина

Медицината (от лат. medicus – „лечител“) е наука за диагностициране, лечение и предотвратяване на болести и наранявания . Тя изучава системите на човешкия организъм, заболяванията и тяхното лечение, което помага за практическото прилагане на това знание и създаването на лекарства и технологии. Разнообразието, устройството и начина на живот на организмите, които се изучават от биологията, водят до възникване на специални и приложни клонове като медицината.

Практикуването на медицинската грижа се поделя между професионалните лекари и други групи професионалисти като сестри и фармацевти.

Медицината обикновено се разглежда като множество от различни поддисциплини като педиатрия, гинекология, неврология и т.н., които се занимават с отделни и специфични системи на организма, заболявания или области на здравето. Например денталната медицина, наричана в миналото стоматология, и одонтологията са дялове на медицината, които изучават състоянието, болестите и лечението на зъбите и устната кухина. Ветеринарната медицина се занимава със здравето на животните. Освен общоприетата медицина има алтернативна медицина.

Наука

Наука в най-широкия класически смисъл е систематизирано достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката. Съвременната философия на науката дефинира понятието по-тясно, като ограничава обхвата му до знанието, което е експериментално проверимо въз основа на научния метод.Науката в тесния смисъл на понятието се разделя на две основни направления – природни науки, които изследват природните явления, и социални науки, които изучават човешкото поведение и общество. Науките от тези две групи се основават на наблюдения и възможността за проверка на изводите чрез повторими експерименти. Подобни са принципите и на приложните науки, като медицината и инженерната наука, но те се концентрират върху практическите приложения на научното познание.Формалните науки, най-важна сред които е математиката, не са науки в тесния смисъл на понятието, тъй като абстрактният характер на техния предмет не дава възможност за експериментална проверка. В същото време и при тях изследването има обективен характер, като изхожда не от емпиричните данни, а от априорни постулати. При хуманитаристиката, включваща обширни области на познанието, като философия, история и изкуствознание, дори това сходство между формалните и емпиричните науки отсъства, но въпреки това по традиция и за тях често се използва определението наука.

Науката е постоянно усилие да се придобие и увеличи човешкото познание и разбиране посредством строги изследвания. Използвайки контролирани експерименти, учените търсят и събират сведения за природни или обществени явления, записват измерими данни, свързани с наблюдения, анализират тази информация за изграждане на теоретични обяснения на изучаваните процеси и явления. Методите на научните изследвания включват изграждането на хипотези за наблюдаваните явления, провеждане на тестове и експерименти, проверяващи тези хипотези при контролирани условия. От учените се очаква също да публикуват информация, така че други учени да могат да направят подобни опити за двойна проверка на техните заключения. Резултатите от този процес позволяват по-добро разбиране на минали събития и по-добра способност за предвиждане на бъдещи събития от същия вид като тези, които са били изследвани.

Способността на населението като цяло да разбира основните понятия, свързани с науката, се нарича научна грамотност.

Национална библиотека на Нидерландия

Националната библиотека на Нидерландия (на нидерландски: Koninklijke Bibliotheek), известна още, като KB и Кралската библиотека) е национална библиотека, намираща се в Хага, Нидерландия.

Основана е през 1798 г. Мисията на библиотеката е „да предоставя достъп до знание, култура на миналото и настоящето, представена чрез предоставянето на висококачествени услуги за проучване, учене и културен опит“.

Крал Луис Бонапарт дава сегашното име на библиотеката през 1806 г. Институцията става независима през 1996 г., въпреки че е финансирана от министерствата на образованието, културата и науката.

През 2004 г. Националната библиотека на Нидерландия притежава 3 300 000 предмета, еквивалент на 67 км рафтове за книги. По-голямата част от колекцията са книги (2 500 000 книги или 48 км). В колекцията може да се намери почти цялата литература писана в Нидерландия, от средновековни ръкописи до съвременни научни публикации. Колекцията е достъпна само за членове на библиотеката. Всеки човек над 16 г. може да стане член. Съществуват също и еднодневни билети. Молба за доставка на материали отнема около 30 минути. Националната библиотека на Нидерландия хоства и няколко сайта, включително „Паметта на Холандия“ (Geheugen van Nederland).

Окултизъм

Окултизъм (на латински: occultus – „скрит, таен“) е „знание за скритото“ или „знание за паранормалното“, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука. Понякога понятието се подразбира като знание, предназначено само за определени хора или просто скрито", но за повечето практикуващи окултисти то представлява изучаване на по-дълбока духовна реалност, която разширява чистия разум и физическите науки. Термините езотерични и тайнственост също могат да се използват за описване на окултното, в допълнение към техните значения, несвързани със свръхестественото.

Окултизмът обикновено се свързва с мистични течения. Те постулират съществуването на нематериална реалност, която има собствени принципи, неподвластни на физичните закони и определящи ги. В много случаи окултизмът и езотеризмът се определят като синоними. В научните среди окултизмът се приема със скептицизъм и се определя като лъженаука.

Терминът philosophia occulta е въведен през 16-ти век от Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, а терминът окултни науки за астрология, алхимия и магии. Терминът окултизъм се появява през 19-ти век във Франция, където се свързва с различни френски езотерични групи на Елифас Леви и Папюс, а през 1875 г. е въведен на английски език от езотеристката Елена Блаватска. През 20-ти век е използван от редица различни автори, но от 21-ви век е в широка употреба, включително от академични ареди, занимаващи се с езотериката, позовавайки се на редица езотерични течения от средата на 19-ти век и последвалите ги. Окултизмът често се използва за категоризиране на такива езотерични традиции като спиритизъм, теософия, антропософия, Херметически орден на Златната зора и Нова епоха.

Особено от края на 20-ти век различни автори са използвали окултизма като субективно прилагателно. В тази употреба окултното е категория, в която се поставят различни вярвания и практики, ако се смята, че не се вписват нито в религията, нито в науката. Окултизмът в този смисъл е много широк, обхващащ феномена като вярвания във вампири или феи и движения като уфология и парапсихология.

Онтология

Онтология (от гръцки: ὄντος, ontos, „битие“, „съществуващо“, и λογία, logia, „наука“, „знание“) е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото, реалността и битието като цяло. Определението, което Аристотел дава на първата философия в своята „Метафизика“, е: „Знание за биващото като биващо“ (IV 1, 1003а). Онтологията има за предмет както началата на всичко съществуващо, така и основните му принципи и категорийното им изразяване. Античните гърци са разсъждавали върху битието на съществуващото, („то он“), но самата дума е въведена от ренесансовите философи и започва да се употребява едва в началото на 17 в.

Парменид е един от първите мислители, които директно обсъждат битието, а в едноименния диалог „Парменид“ Платон излага своите онтологически възгледи. Според Мартин Хайдегер осмислянето на въпросите относно битието е било занемарено в течение на векове и самото то е било „забравено“. Съществуването на математическите обекти е проблемът, който и до днес заема важно място в различните разбирания относно съществуващото. Популярност са добили разглежданията относно „онова, което го има“, каквато е формулировката на Уилард Куайн. За екзистенциализма централен проблем е човешкото съществуване и знаковата книга на Жан-Пол Сартър „Битие и нищо“ е с подзаглавие „Опит за феноменологическа онтология“.В компютърните науки онтология се нарича представянето на света в системата. Въпреки че съществуват и онтологии с общо предназначение (като Cyc), широко практикуван подход е да се моделира света според целите на приложението. Така резултатът е по-малка (лесна за създаване) и прицелена (лесна за използване) база данни.

Важни операции при използването на онтологии са:

- Сравняване на онтологии

- Свързване на онтологии

- Интегриране на онтологии

Психология

Психологията (от гръцки: ψυχή – душа, дух, пеперуда, λόγος – наука) е научна дисциплина, изучаваща умствените процеси и също така поведението на хора или животни, като често прилага научния метод при лабораторни изследвания. Психологията обхваща също прилагането на това знание в различни сфери, включително проблеми от ежедневния живот и лечение на психически заболявания.

Основни обекти на изследване на психологията са възприятията, познавателната способност, вниманието, емоциите, мотивацията, функционирането на главния мозък, психологията на личността, поведението и междуличностните отношения. Някои учени, особено привържениците на дълбинната психология, включват в този списък и несъзнаваното. В своите изследвания психолозите използват емпирични методи за определяне на причинните и корелационни връзки между различни психосоциални променливи. В допълнение или вместо емпиричните и дедуктивни методи, някои клинични психолози разчитат на интерпретация на символи и други индуктивни техники.

Макар че психологическото познание обикновено се използва за оценка и третиране на проблеми с психическото здраве, то служи и за разбиране и разрешаване на проблеми от много други области. Голямото мнозинство от психолозите работят в областта на клиничната, консултативната и училищната психология, но също и на индустриалната и организационна психология и други области, като възрастова, спортна, медицинска и юридическа психология.

Херменевтика

Херменевтика (от гръцки: ερμηνεύω – „тълкуващ“, „обясняващ“) е теорията и умението за интерпретиране на стари, главно литературни текстове с оглед на произхода, езика и съдържанието им. В областта на херменевтиката попада всичко, което може да бъде разбрано, включително предметите, които – притежавайки собствена история, която означава нещо специално за определен човек или група – също могат да бъдат разглеждани като текстове.

Тълкуването предполага преди всичко знание не само за изследваното явление, но и за неговия контекст. Трябва да са известни мястото, участниците, времето, в което се разглежда дадения обект. След това идва интерпретацията – да се открие значението на явлението, да се анализира през гледната точка на съвремието и изследователя. Накрая идва разбирането – гледните точки се съпоставят и след тяхното обобщение се достига до по-пълно знание за нещата.

До 19 век херменевтиката се занимава с тълкуването на юридически и библейски текстове. Представител на романтическата херменевтика е Фридрих Шлайермахер. Според него, за да бъде разбран един текст, е необходимо да се възстановят духа на епохата и авторовите намерения; всяка творба има един-единствен смисъл и той е постоянен във времето. Представител на херменевтиката през 20 век е Ханс-Георг Гадамер, според когото всяка епоха задава различен смисъл на текста, а четенето винаги е сблъсък между посланието от миналото на творбата и настоящето, чийто носител е читателят. Херменевтиката доказва че при преминаването на творбата от една епоха в друга се появяват и други нови разбирания на творбата, които не са предвидени от автора и съвременната му публика. Настоящето се разбира чрез миналото и така се получава жива връзка помежду им.Чрез връзката между миналото и настоящето ние разбираме не само творбата но и самите себе си.

История
Дялове
Философия на
Школи

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.