Емили Грийн Болч

Емили Грийн Болч (на английски: Emily Greene Balch) е американска икономистка, пацифистка и квакерка. Тя е почетен председател на Международната женска лига за мир и свобода. За смелостта и ангажираността и в помощ на хора независимо от тяхната раса, религия, класа, пол и националност е удостоена, заедно с Джон Мот, с Нобелова награда за мир за 1946 г.

Емили Грийн Болч
Emily Greene Balch
EmilyGreeneBalch
Родена 8 януари 1867 г.
Починала 9 януари 1961 г.
Професия писател, икономист, преподавател
Националност Флаг на САЩ САЩ
Политика
Международна женска лига за мир и свобода
почетен председател
Отличия
Nobel prize medal.svg
Нобелова за мир (1946)

Произход и образование (1867 – 1896)

Родена е на 8 януари 1867 година в Бостън, щат Масачузетс, САЩ, втора дъщеря в семейството на адвоката Франсис Болч и Елън Нойс.[1] Емили е възпитавана в традициите на унитаризма, който предполага строгост в мисленето, самодисциплина и високи морални устои.

През 1886 г. постъпва в женски колеж и три години по-късно получава бакалавърска степен. През следващите две години посещава лекции в Сорбоната, като изучава френската система за помощ на бедните.

След като се връща от Европа през 1891 г. Емили става социален сътрудник в Бостънското дружество за помощ на децата. През следващата година, заедно с ентусиасти за създаване на домове комуни, основава в Бостън „Денисън хаус“. По това време Болч се увлича от профсъюзното движение и през 1893 г. става член на Федералния съюз на труда. Но чувствайки постоянна потребност „да бъде полезна“, скоро стига до извода, че по-ефективна би могла да бъде преподавателската ѝ дейност, в рамките на която ще може „да събужда у ученичките си желание да се трудят за подобряване на социалните условия“. Вдъхновена от тази цел, Болч се заема да учи икономика в колежа „Харвард Анекс“ (по-късно наречен колеж „Радклиф“) към Чикагския университет, а завършва образованието си в Берлинския университет през 1896 г.[1]

Преподавателска и обществена дейност (1896 – 1919)

След завършване на обучението си Болч започва да преподава икономически науки в женския колеж „Уелсли“ близо до Бостън. Необичайните по тематика и съдържание курсове на Болч разглеждат въпросите на социализма, потреблението, труда, имиграцията и ролята на жената в икономиката. Една от нейните ученички разказва по-късно, че Болч се е стремяла да внуши на своите слушателки необходимостта да се откажат от класовите и расовите предразсъдъци.

Академичните занимания на Болч се допълват с интерес към реформизма и постепенно тя се сближава с хора, които имат радикални възгледи. Започва да подкрепя често непопулярни стачки. През 1902 г. става един от основателите на бостънския отдел на Женската профсъюзна лига, организация, която постига повишаване на заплатите и подобряване на условията на труда на жените. През 1906 г. се обявява за социалистка и започва да изпълнява различни държавни и общински задачи. От 1913 г. оглавява комисия за минималната работна заплата, която прокарва първия национален закон за минимум трудово възнаграждение.

Увлечението на Болч от социалните въпроси не само обогатява нейната преподавателска дейност, но и я подтиква към научна работа. В периода 1904 – 1906 г., проучвайки проблемите на имиграцията и расизма, тя посещава редица славянски общини в САЩ и даже пътува до Австро-Унгария, откъдето пристига основната маса имигранти. Резултат от изследването е книгата ѝ „Нашите славянски съграждани“ (на английски: Our Slavik Fellow Citizens, 1910 г.),[1] в която са опровергани възгледите за расовата непълноценност на славяните, върху които се градят исканията за ограничаване на имиграцията. През 1913 г. Болч става професор в колежа „Уелсли“ и е избрана за декан на отдела по икономика и социология, на който пост остава пет години.

В началото на Първата световна война Болч, Джейн Адамс и четиридесет други активистки влизат в състава на делегацията на САЩ за Международния конгрес на жените през 1915 г. в Хага. Опитвайки се да изработи план за края на войната, Болч стига до извода, че международният пацифизъм е най-подходящото средство за изразяване на нейните възгледи. В продължение на две години тя пише статии за либералното списание „Нейшън“, като заема позиции срещу войната, мобилизацията и законодателството за шпионажа. Като член на Комитета срещу милитаризма (съществувал преди появата на Американския съюз за граждански свободи), Болч защитава противниците на войната и участва в техните демонстрации. Администрацията на колежа „Уелсли“ нееднократно изразява неудоволствието си от възгледите на Болч и през 1918 г. тя напуска своята работа.

Международна женска лига за мир и свобода (1919 – 1956)

Оттогава Болч се посвещава напълно на борбата за мир. През 1919 г. участва в работата на Втория международен конгрес на жените, който учредява Международната женска лига за мир и свобода. Първият секретар-касиер на съюза Болч вижда целта на организацията в отказа от войната. Във връзка със своите нови задължения тя осъществява тесни връзки с току-що основаното Общество на народите. Кореспонденцията с неговите ръководители показва широчината на нейните интереси. Сред обсъжданите въпроси са международното разоръжаване, членството в Обществото, борбата с наркоманията и защитата на малцинствата.

През 1926 г. Болч представлява Женската лига в комисията, която проучва условията за живот в окупирания остров Хаити. Отчетът на комисията, един от авторите на който е Болч, препоръчва извеждане на американските войски и самоуправление на острова. Болч стои и в основата на създаването на международни неделни училища.

През 30-те години, разтревожена от гоненията на евреите в Нацистка Германия, Болч се занимава със съдбата на бежанците. Началото на Втората световна война я поставя пред необходимостта да определи отношението си към пацифизма. След японското нападение над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. тя се оттегля от абсолютния пацифизъм и приветства влизането на Америка във войната, но от името на Женската лига помага на американците с японски произход, интернирани в специални лагери. Болч осъжда правителствената политика, насочена към безусловна капитулация на Япония, като предполага, че това ще удължи войната. През 1944 г. представя на президента Франклин Д. Рузвелт предложение за следвоенно помирение.

Последни години (1956 – 1961)

През 1956 г. Болч, която няма семейство, се премества в Кеймбриджката лечебница в щата Масачузетс, където умира на 9 януари 1961 г. на 94-годишна възраст.[1]

Източници

  1. а б в г Лауреаты Нобелевской премии: Энциклопедия: Пер. с англ.– М.: Прогресс, 1992.

Външни препратки

8 януари

8 януари е 8-ият ден в годината според григорианския календар. Остават 357 дни до края на годината (358 през високосна).

9 януари

9 януари е 9-ият ден в годината според григорианския календар. Остават 356 дни до края на годината (357 през високосна).

Джейн Адамс

Джейн Адамс (на английски: Jane Addams) е американска общественичка и пацифистка. Председател на „Международната женска лига за мир и свобода“. През 1931 г. получава Нобелова награда за мир, заедно с Никълъс Бътлър.

Кеймбридж (Масачузетс)

Кеймбридж (на английски: Cambridge) е град в щата Масачузетс, САЩ. Кеймбридж се намира в непосредствена близост до град Бостън. Кеймбридж е кръстен на град Кеймбридж в Англия. Населението на Кеймбридж е 113 630 жители (по приблизителна оценка от 2017 г.). Кеймбридж е известен с двата престижни университета в града: Харвардския университет и Масачузетския технологичен институт.

Международна женска лига за мир и свобода

Международната женска лига за мир и свобода (на английски: Women’s International League for Peace and Freedom) е феминистка организация с обществено поведение, основаващо се на възгледа, че всяка война може и трябва да бъде избегната. Тя е неправителствена организация с национални секции на всички континенти. Организацията е с международен секретариат със седалище в Женева, както и с офис в Ню Йорк, които са международни центрове на служби на Организацията на обединените нации.

Нобелова награда за мир

Нобеловата награда за мир е една от петте Нобелови награди, учредени през 1895 г. съгласно завещанието на шведския индустриалец и изобретател Алфред Нобел. От 1901 г. наградата се връчва ежегодно в деня на смъртта на Нобел – 10 декември. За разлика от Нобеловите награди за физика, химия, медицина и литература, които се дават всяка година в Стокхолм, наградата за мир се връчва в Осло.

Към 2009, паричната стойност на наградата е 10 милиона шведски крони (около US$ 1.4 млн.)

Носители на Нобелова награда за мир

Това е списък на лауреати на Нобелова награда за мир

Анри Дюнан и Фредерик Паси (1901)

Ели Дюкомен и Шарл Албер Гоба (1902)

Уилям Рандъл Кримър (1903)

Институт по международно право (1904)

Берта фон Зутнер (1905)

Теодор Рузвелт (1906)

Ернесто Теодоро Монета и Луи Рено (1907)

Клас Понтус Арнолдсон и Фредрик Байер (1908)

Огюст Бернарт и Пол д'Естурнел (1909)

Международно бюро за мир (1910)

Тобиас Асер и Алфред Херман Фрид (1911)

Елиу Руут (1912)

Анри Лафонтен (1913)

Не е присъждана (1914 – 1916)

Червеният кръст и червеният полумесец (1917)

Не е присъждана (1918)

Удроу Уилсън (1919)

Леон Буржоа (1920)

Карл Ялмар Брантинг и Кристиан Лоус Ланге (1921)

Фритьоф Нансен (1922)

Не е присъждана (1923 – 1924)

Остин Чембърлейн и Чарлс Дос (1925)

Аристид Бриан и Густав Щреземан (1926)

Фердинан Бюисон и Лудвиг Квиде (1927)

Не е присъждана (1928)

Франк Билингс Келог (1929)

Натан Сьодерблум (1930)

Джейн Адамс и Никълъс Мъри Бътлър (1931)

Не е присъждана (1932)

Норман Ейнджъл (1933)

Артър Хендерсън (1934)

Карл фон Осиецки (1935)

Карлос Сааведра Ламас (1936)

Робърт Сесил (1937)

Международна служба за бежанците „Нансен“ (1938)

Не е присъждана (1939 – 1943)

Червеният кръст и червеният полумесец (1944)

Кордел Хъл (1945)

Емили Грийн Болч и Джон Мот (1946)

Квакерски страж на мира и обществото и Американски благотворителен комитет на приятелите (1947)

Не е присъждана (1948)

Джон Бойд Ор (1949)

Ралф Бънч (1950)

Леон Жуо (1951)

Алберт Швайцер (1952)

Джордж Маршал (1953)

Върховен комисариат на ООН за бежанците (1954)

Не е присъждана (1955 – 1956)

Лестър Пиърсън (1957)

Жорж Пир (1958)

Филип Ноел-Бейкър (1959)

Албърт Лутули (1960)

Даг Хамаршелд (1961)

Лайнъс Полинг (1962)

Червеният кръст и червеният полумесец (1963)

Мартин Лутър Кинг (1964)

УНИЦЕФ (1965)

Не е присъждана (1966 –1967)

Рене Касен (1968)

Международна организация на труда (1969)

Норман Борлауг (1970)

Вили Бранд (1971)

Не е присъждана (1972)

Хенри Кисинджър и Ле Дък Тхо (1973)

Шон Макбрайд и Ейсаку Сато (1974)

Андрей Сахаров (1975)

Бети Уилямс и Марийд Кориган (1976)

Амнести интернешънъл (1977)

Ануар Садат и Менахем Бегин (1978)

Майка Тереза (1979)

Адолфо Перес Ескивел (1980)

Върховен комисариат на ООН за бежанците (1981)

Алва Мюрдал и Алфонсо Гарсия Роблес (1982)

Лех Валенса (1983)

Дезмънд Туту (1984)

Лекарите в света за предотвратяване на ядрената война (1985)

Ели Визел (1986)

Оскар Ариас Санчес (1987)

Международни сили на ООН за поддържане на мира (1988)

Далай Лама (1989)

Михаил Горбачов (1990)

Аун Сан Су Чи (1991)

Ригоберта Менчу (1992)

Нелсън Мандела и Фредерик де Клерк (1993)

Ясер Арафат, Шимон Перес и Ицхак Рабин (1994)

Пъгуошки конференции за наука и световни проблеми и Юзеф Ротблат (1995)

Карлош Фелипе Шименеш Бело и Жозе Рамош Орта (1996)

Международна кампания за забрана на противопехотните мини и Джоди Уилямс (1997)

Джон Хюм и Дейвид Тримбъл (1998)

Лекари без граници (1999)

Ким Те Чжун (2000)

Организация на обединените нации и Кофи Анан (2001)

Джими Картър (2002)

Ширин Ебади (2003)

Вангари Маатаи (2004)

Международна агенция за атомна енергия и Мохамед ел Барадей (2005)

Мухамад Юнус и Грамин Банк 2006)

Ал Гор (2007)

Марти Ахтисаари (2008)

Барак Обама (2009)

Лиу Сяобо (2010)

Нобелова награда за мир Nobel prize medal.svg Лауреати на наградата

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.