Договор от Лисабон

Договорът от Лисабон, известен като Лисабонския договор, Договор за реформи, е международен договор между 27-те държави - членки на Европейския съюз (ЕС), подписан на 13 декември 2007 година в Лисабон по време на португалското председателство на ЕС и влязъл в сила на 1 декември 2009.

Договорът от Лисабон реформира Договора за Европейския съюз (ДЕС), Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) и последния Договор от Ница от 2001 година. При това Договорът от Лисабон поема и една съществена част от Договора за Европейска конституция, която е отхвърлена през 2005 година на референдуми във Франция и Холандия. За разлика от конституционния договор, Лисабонския договор не заменя ДЕС и ДЕО, а ги променя. Официалното название на договора е „Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност“.[1]

Сред нововъведенията на Лисабонския договор, са юридическото сливане на ЕС и ЕО, разширяването на процедурата на съвместно вземане на решения в областта Полицейско и съдебно сътрудничество при наказателни дела, по-големи права на националните парламенти в законодателството на ЕС, въвеждането на Инициатива на европейските граждани, увеличаване на компетенциите на Върховния представител за външна политика и политика на сигурност, обвързан с „Хартата на основните права“.

Tratado de Lisboa pt - blue bg

Изменения на договорите

Основната цел на Договора от Лисабон (както и на неуспелия Договор за Европейска конституция) е реформиране на политическата система на ЕС. От една страна се цели разширяването на механизмите за вътрешен контрол и, особено след източното разширение на съюза през 2004 и 2007 година, намаляването на възможностите за право на вето на отделните държави членки, за да може съюзът да остане работоспособен, а от друга страна — със засилване на правата на Европейския парламент се цели по-голяма демократичност и легитимация на целия съюз.

Лисабонският договор прави много важни стъпки към изграждането на единна правосубектност на Европейския съюз. Той преименува Договора за Европейската общност на Договор за функциониране на Европейския съюз, а всички нетни функции на Европейските общности се поемат от ЕС. Хартата на основните права е анексирана към Договора от Лисабон, правейки я правно обвързваща за всички държави членки. [2]

Сред другите по-важни нововъведения са:

  • разширяване на законодателна компетентност на Европейския парламент, който вече е равнопоставен в повечето области на политиките на Съвета на Европейския съюз (известен разговорно „Съветът“)
  • въвеждане (през 2014 година[3]) на нова система, известна като системата „двойно мнозинство“ за взимане на решения в Съвета на Европейския съюз с цел намаляване на възможността от национално вето на отделните държави членки
  • въвеждане на поста „външен министър на ЕС“ (постът се нарича Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност) който се назначава от Европейския съвет и е същевременно председател на Съвета на министрите на външните работи и заместник-председател на Европейската комисия[4] (член 18 на ДЕС)
  • създаване на Европейска дипломатическа служба
  • формулиране на каталог на правомощията, който ясно дефинира компетенциите на ЕС
  • предоставяне на юридическа правосубектност на ЕС (преди Лисабон само ЕО разполага с такава)
  • въвеждане на Европейската гражданска инициатива, благодарение на която един милион граждани от известен брой страни членки имат възможност да призоват Комисията да внесе предложения за нови политики (член 6 на ДЕС)
  • регулиране на доброволното напускане на съюза от държава членка на ЕС (член 50 на ДЕС)
  • създаване на поста председател на Европейския съвет, избиран с мандат от две години и половина

Органи на ЕС

Органи на Европейския съюз, записани в договора от Лисабон (член 13 от ДЕС), са:

Европейска централна банка

Европейската централна банка получава статут на един от органите на ЕС. Президентът на ЕЦБ ще се избира от Европейския съвет чрез квалифицирано мнозинство. Общата валута евро е обявена за официална парична единица на Съюза.

Съдебна система

Първоинстанционният съд на ЕС се преименува на Съд на Европейския съюз. Общият съд, съвместно със Съда на публичната служба и Европейския съд (преди влизането в сила на Договора от Лисабон наричан Съд на Европейските общности), представляват една цялостна съподчинена съдебна институция, наричана сега Съд на Европейския съюз.

Съвет на министрите

Гласуване в
Съвета на министрите и Европейския съвет
държави членки Ница Лисабон
гласове % население в
милиони
%
Flag of Germany.svg Германия 29 8,4% 82 16,5%
Flag of France.svg Франция 29 8,4% 64 12,9%
Обединено кралство Обединено кралство 29 8,4% 62 12,4%
Flag of Italy.svg Италия 29 8,4% 60 12,0%
Flag of Spain.svg Испания 27 7,8% 46 9,0%
Flag of Poland.svg Полша 27 7,8% 38 7,6%
Flag of Romania.svg Румъния 14 4,1% 21 4,3%
Flag of the Netherlands.svg Холандия 13 3,8% 17 3,3%
Flag of Greece.svg Гърция 12 3,5% 11 2,2%
Flag of Portugal.svg Португалия 12 3,5% 11 2,1%
Flag of Belgium.svg Белгия 12 3,5% 11 2,1%
Flag of the Czech Republic.svg Чехия 12 3,5% 10 2,1%
Flag of Hungary.svg Унгария 12 3,5% 10 2,0%
Flag of Sweden.svg Швеция 10 2,9% 9.2 1,9%
Flag of Austria.svg Австрия 10 2,9% 8.3 1,7%
Flag of Bulgaria.svg България 10 2,9% 7.6 1,5%
Flag of Denmark.svg Дания 7 2,0% 5.5 1,1%
Flag of Slovakia.svg Словакия 7 2,0% 5.4 1,1%
Flag of Finland.svg Финландия 7 2,0% 5.3 1,1%
Flag of Ireland.svg Ирландия 7 2,0% 4.5 0,9%
Flag of Lithuania.svg Литва 7 2,0% 3.3 0,7%
Flag of Latvia.svg Латвия 4 1,2% 2.2 0,5%
Flag of Slovenia.svg Словения 4 1,2% 2.0 0,4%
Flag of Estonia.svg Естония 4 1,2% 1.3 0,3%
Flag of Cyprus.svg Кипър 4 1,2% 0.87 0,2%
Flag of Luxembourg.svg Люксембург 4 1,2% 0.49 0,1%
Flag of Malta.svg Малта 3 0,9% 0.41 0,1%
общо 345 100% 498 100%
мнозинство 255 74% 324 65%

Чрез договора от Лисабон приемането на решения с квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите се превръща в стандартна процедура, заменяща досегашното абсолютно мнозинство, като освен това разширява кръга на областите, в които Съвета на министрите може да се произнася, до почти всички политики на ЕС. Сегашната система за изчисление на квалифицираното мнозинство ще се прилага до 2014 г., след което ще бъде заменена с нова система, при която за да бъде достигнато квалифицирано мнозинство в полза на дадено предложение ще са необходими поне 55 % от гласовете на държавите членки представляващи най-малко 65 % от населението на ЕС.

В случаите, в които Съвета на министрите не обсъжда предложение представено от Комисията или от Върховния представител по външната политика, за да бъде постигнато квалифицирано мнозинство ще са необходими гласовете на най-малко 72 % от държавите членки, като изискването за представяне на населението остава същото. За да бъде блокирано приемането на даден законодателен акт, ще са необходими гласовете на поне четири държави членки, представляващи най-малко 35 % от населението на ЕС. Така според новата система всяка държава членка разполага с един глас, като тежестта при гласуване на всяка една от държавите членки се базира на броя на населението ѝ, а не на система на договаряне на проценти, разпределяни между държавите членки.

Ратификация

Към ноември 2009 г., всички страни – членки на ЕС са ратифицирали договора. България е шестата държава членка, одобрила Лисабонския договор чрез парламентарна процедура, когато на 21 март 2008 г. Народното събрание гласува Закона за ратифициране на Лисабонския договор.

Договорът от Лисабон заменя Европейската конституция, като се предвиждаше процеса по неговата ратификация да приключи до края на 2008 г., така че той да влезе в сила преди изборите за Европейски парламент през 2009 г. На 12 юни 2008 г., обаче, договорът е отхвърлен на референдум в Ирландия, единствената страна, в която такъв е задължителен, което предполагаше че договорът нямаше да може да влезе в сила.[5] По-късно бе насрочен втори референдум, този път с позитивен резултат. Договорът влиза в сила на първото число на месеца, следващ месеца на последната ратификация състояла се през ноември 2009 г.

Източници

  1. Текст на договора в Официалния вестник на Европейския съюз
  2. С изключение на Великобритания, Полша и Чехия, които имат право да решат Хартата да не се прилага спрямо тях.
  3. По желание на Полша системата ще влезе в сила през 2014 година
  4. в момента се заема от Катрин Аштън
  5. Ирландия отхвърля Лисабонския договор, иде голяма бъркотия в ЕС

Външни препратки

2009

2009 (MMIX) година е обикновена година, започваща в четвъртък според Григорианския календар.

Международна година на астрономията.

Международна година на природните влакна.

Година на Николай Гогол.Съответства на:

5769 – 5770 година по Еврейския календар

4705 – 4706 година по Китайския календар

4342 година по Корейския календар

2762 години от основаването на Рим

2553 година по Будисткия календар

2552 година по Тайландския слънчев календар

2001 – 2002 година по Етиопския календар

1725 – 1726 година по Коптския календар

1458 година по Арменския календар

1431 – 1432 година по Мюсюлманския календар

1387 – 1388 година по Иранския календар

1371 година по Бирманския календар

ECHO (Европейска комисия)

Дирекция „Хуманитарна помощ и гражданска защита“ на Европейската комисия – ECHO, (на англ. The European Commission's Humanitarian Aid and Civil Protection department (ECHO)), по-рано известна като Служба на Европейската общност за хуманитарна помощ (European Community Humanitarian Aid Office), е звеното на Европейската комисия, което отговаря за международната хуманитарна помощ и гражданската защита.

През 2013 г. Европейският съюз е предоставил чрез ECHO 1,35 млрд. EUR спешна помощ. ЕС е вторият по големина донор на хуманитарна помощ през всяка година от 2000 г. насам (наличните данни са до 2012 г.). Заедно със своите държави членки той е най-големият донор на хуманитарна помощ в света, като през 2009 г. е осигурил над 50 % от общата хуманитарна помощ. Финансираните от ECHO проекти засягат повече от 120 милиона души в 90 държави годишно.

При своите хуманитарни интервенции ECHO не изпълнява самостоятелно програми за помощ, а финансира операции чрез мрежа от повече от 200 партньори (неправителствени организации, агенции на ООН и международни организации като движението на Червения кръст и Червения полумесец). През 2013 г. ECHO има 44 местни служби в 39 държави със 149 международни хуманитарни експерти и 315 служители на национално равнище. Местните служби осигуряват актуален анализ на съществуващите и прогнозните нужди в дадена държава или регион, допринасят за разработването на стратегии за интервенция и развитие на политики, предоставят техническа помощ за финансирани от ECHO операции и осигуряват адекватен мониторинг на тези интервенции, като улесняват координацията на донорите на местно равнище.

Освен че осигурява финансиране за хуманитарната помощ, ECHO отговаря и за Механизма за гражданска защита на ЕС. Създаденият през 2001 г. механизъм насърчава сътрудничеството между националните органи за гражданска защита в цяла Европа. 31 държави са членки на механизма; всичките 28 държави, членки на ЕС, както и Исландия, Норвегия и Република Македония. Целта на установяването на механизма е да се създаде възможност за координиране на помощта от участващите държави към жертвите на природни и причинени от човека бедствия в Европа и на други места.

След като през 2012 г. ЕС беше отличен с Нобелова награда за мир, Комисията „Барозу“ прие паричната награда от името на ЕС и я предостави за нова инициатива, наречена „Деца на мира“. През 2013 г. за проекта „Деца на мира“ са отпуснати около 2 млн. EUR. Тази сума беше увеличена на 4 млн. EUR през 2014 г. .

Бюджет на ЕС

Бюджетът на Европейския съюз се определя в основаващите договори на съюза: Договор от Лисабон (или Договор за функционирането на Европейския съюз) и Договор от Маастрихт (или Договор за създаването на ЕС). Институциите на ЕС администрират прилагането на законодателството от страните членки и за целта разполагат с бюджет, който за 2012 г. е 147,2 милиарда евро, което е 1,12% от съвкупния БВП на всички страни-членки.

Бюджетът за всяка отделна година е част от дългосрочен план на разходите, наричан „финансова рамка“. Рамката е седемгодишна, като сегашната обхваща периода 2007 – 2013 г. Тя позволява на ЕС да планира ефективно програмите за разходи за няколко години напред. Годишният бюджет се определя в контекста на седемгодишните финансови рамки от Съвета на Европейския съюз, т.е. от представителите на държавите-членки, и от пряко избрания Европейски парламент. Европейската комисия внася предложението за бюджета в парламента и също така отговаря за неговото изпълнение. Една много съществена част от бюджета, и по-специално селскостопанските разходи и разходите за сближаване, се изпълнява съвместно с държавите-членки. В зависимост от разходните схеми националните администрации могат да отговарят за съставянето на разходни стратегии, за избора на бенефициенти и проекти и за извършване на плащания.

Върховен представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност

Върховният представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност провежда Общата външна политика и политиката на сигурност на Европейския съюз. Позицията съчетава голямо разнообразие от дейности. Върховният представител едновременно е един от заместник-председателите на Комисията, председателства заседанията на Съвета по външните работи и участва в работата на Европейския съвет. Длъжността се създава с Лисабонския договор и от 2014 г. се заема от Федерика Могерини.

Европейска конституция

Конституцията за Европа, наричана неофициално Европейска конституция и официално Договор, установяващ Конституция за Европа (на английски: Treaty establishing a Constitution for Europe), е неуспешен договор, целящ създаването на конституция на Европейския съюз.

Той е подписан през 2004 г. от представители на всички държави-членки на Съюза, но е отхвърлен след два неуспешни референдума за неговото ратифициране във Франция и Нидерландия. Ако е била приета, Конституцията е щяла да влезе в сила на 1 ноември 2006 г.

Европейски комитет на регионите

Европейският комитетът на регионите (КР) е асамблеята на представителите на местните и регионалните власти в Европейския съюз (ЕС) (т.е. на властите на поднационално равнище, а именно регионите, областите, провинциите, общините и градовете), която им дава възможност за пряко изразяване в рамките на институционалната структура на ЕС.

Основан през 1994 г., КР има за цел да работи по два основни въпроса. Първо, близо три четвърти от законодателството на ЕС се прилага на местно или регионално равнище, така че е логично местните и регионалните власти да имат думата в създаването на новите закони на ЕС. Второ, поради възникналата загриженост за нарастващата дистанция между обществеността и процеса на европейска интеграция, един от начините за скъсяването ѝ беше да се привлече за участие най-близкото до гражданите равнище на управление на изборни начала.

Европейски съюз

Европейският съюз (съкратено ЕС, Евросъюз) е международна организация, политически и икономически съюз между 28 европейски държави. Той е самостоятелно юридическо лице, притежаващо правомощия да действа независимо от съставящите го държави в рамките на предоставените му компетенции. Неговият статут е регламентиран в Договора за Европейския съюз (ДЕС) и Договора за функционирането на Европейския съюз, в сила от 1 декември 2009 г.

През 2012 г. на ЕС е присъдена Нобелова награда за мир, за продължаващия над шест десетилетия принос за напредъка на мира и съгласието, демокрацията и правата на човека в Европа.

Държавите членки са му предоставили голям кръг от правомощия, включително в областта на външните работи и политиката на сигурност. В изчерпателно изброени в ДЕС области (напр. в областта на митническия съюз) на ЕС е предоставена изключителната компетентност да приема правнообвързващи актове, като държавите членки повече нямат правото да приемат свои. В други области ЕС притежава споделена с държавите членки компетентност. В тези области на т.нар. споделена компетентност държавите членки могат да приемат национални актове, доколкото ЕС не е упражнил правото си да приеме свои.

Функционирането на ЕС се осъществява от неговите органи и учреждения, някои от които са наднационални, а други – междуправителствени. Типичен представител на наднационалните органи е Европейската комисия, която има основно изпълнителни функции. Нейните членове, макар и излъчени от правителствата на държавите членки, са напълно независими от тях. Законодателните функции се упражняват от Европейския парламент (наднационален орган, съставен от лица, избрани пряко от гражданите на ЕС) и Съвета на Европейския съюз (състоящ се от по 1 представител на всяка държава членка на ниво министър). На свой ред съдебният контрол се осъществява от Съда на Европейския съюз (СЕС). Той е съставен от Съд (27 съдии от всяка държава членка), Общ съд (27 съдии от всяка държава членка) и специализирани съдилища, като единственият специализиран съд, създаден до момента, е Съдът на публичната служба, състоящ се от 7 съдии. От своя страна Европейският съвет, състоящ се от държавните или правителствени ръководители на държавите членки, своя председател и председателя на Европейската комисия, определя политическите насоки и приоритети на Съюза и дава необходимия тласък за неговото развитие.

Сред основните задачи на Европейския съюз е осигуряването на вътрешен пазар, който обхваща пространство без вътрешни граници, в което е осигурено свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Съюзът поддържа обща политика по отношение на селското стопанство, риболова, околната среда, защитата на потребителите, транспорта, енергетиката и др. ЕС разполага с изключителна компетентност в областите на паричната политика на държавите членки, чиято парична единица е еврото, митническия съюз (който налага забрана на митата върху вноса и износа между държавите членки и на всички такси с равностоен на мито ефект и въвежда обща митническа тарифа при техните отношения с трети страни), търговската политика, опазването на морските и биологичните ресурси в рамките на общата политика в областта на риболова и др.

В икономически план със своето население от над 510 000 000 души през 2017 г. ЕС е създал приблизително 22% от номиналния световен брутен продукт.

Жан-Клод Юнкер

Жан-Клод Ю̀нкер (на люксембургски: Jean-Claude Juncker, люксембургско произношение [ʒ̊ɑːŋ kloːd ˈjʊŋkɐ]) е люксембургски политик, председател на Европейската комисия от 1 ноември 2014 г.

Той е министър-председател на Люксембург от 20 януари 1995 г. до 4 декември 2013 г. и председател на Еврогрупата от 1 януари 2005 г. до 21 януари 2013 г. Юнкер е най-дълго управлявалият правителствен ръководител в Европейския съюз – 18 г. 10 мес. 14 дни.

Юнкер е кандидатът на Европейската народна партия, или още спиценкандидат, за президентския пост в Комисията. В изборите за Европейския парламент ЕНП печели 220 от общо 751 места. На 27 юни Европейският съвет прави официална номинация на Юнкер за поста, и той е утвърден от Европейския парламент с 422 гласа от общо подадени 729. Предшественикът му Жозе Мануел Барозо сдава поста на 1 ноември 2014 г. В официално изложените приоритети, Юнкер подчертава създаването на цифровизиран единен пазар, развитието на енергийните връзки в Европейския съюз, договарянето на трансатлантическо търговско споразумение, продължаване на реформите в икономиката и монетарните институции. Обявено е, че социалните въпроси ще бъдат взети предвид, и че ще се търси „планирана (целева) фискална способност“ в Еврозоната, както и че ще се водят преговори за ново споразумение с Великобритания. Юнкер е първият президент на ЕС, който провежда кампания за изборите, което е и съгласувано с новия Договор от Лисабон.

Разширяване на Европейския съюз

Разширяването на Европейския съюз е процес на разрастване на Европейския съюз, при който се приемат нови държави членки.

Началото на процеса се поставя от шест държави, които основават Европейската общност за въглища и стомана през 1951 г. Оттогава броят на държавите членки на ЕС се е увеличил до 27, след като България и Румъния стават членове на ЕС на 1 януари 2007 г. На 1 юли 2013 г. Хърватия се присъединява към ЕС.

Понастоящем Евросъюзът има 5 официални страни, кандидатки за присъединяване – Турция, Хърватия, Северна Македония, Исландия и Черна гора, от които първите две вече са започнали преговори с ЕС. За в бъдеще броят на страните членки може да достигне 30 или повече, тъй като на Европейския съвет в Солун държавите от Западните Балкани получиха обещание за бъдещо членство, когато изпълнят копенхагенските критерии. Процесът на разширяване обаче засега е замразен, след като Франция и Холандия казаха "не" на Европейската конституция, която регламентира институционалната реформа в ЕС, позволяваща влизането на повече държави в Общността.

За да бъде присъединена към ЕС, желаещата страна трябва да отговори на икономически и политически условия, познати още като „копенхагенски критерии“ (установени след срещата на високо равнище в Копенхаген през юни 1993), които изискват наличието на стабилно демократично управление, което зачита правото на закона, и съответните свободи и институции. Съгласно Маастрихтския договор всяка страна членка на Европейския съюз, както и Европейския парламент, трябва да одобрят всяко едно разширяване.

Процесът на разширяване е основният двигател на друг по-общ европроцес, известен като „европейска интеграция“, който представлява засилване на сътрудничеството между държавите-членки на ЕС, с цел постепенно хармонизиране на техните закони.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.