Деспотизъм

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за режим на управрение. За други със същото име вижте Деспот (титла).

Деспотизъм (гръцки: δεσποτία – неограничена власт, от δεσπότης – глава на семейство, господар) е форма на държавно управление – автократично или олигархично. Деспотия е държава с деспотично управление.

За първи път терминът е въведен от Аристотел, който писал в съчинението си „Политика“, че властта на владетеля е сходна с властта на господаря над робите.

Форми на управление
Част от поредиците за Политика

Списък на формите на управление

Портал Политика

Древност

В класическата форма на деспотизъм цялата върховна държавна власт е концентрирана в ръцете на едноличен управник, наричан деспот, или на малка група лица, които имат право свободно да се разпореждат със съдбата на своите поданици. Това е първата позната форма на държавност. Най-характерен пример е фараонското управление на Египет, както и другите държави на Древния Изток (Индия, Китай, Асирия, Вавилон) и в древно-гръцките тирании.

Средновековие

Деспотическа е била властта също в Монголската и в Османската империя.

Византия

Във Византия деспот е титла, давана от императора на най-приближени лица. Въведена е от император Мануил I Комнин през 12 век за Алексий-Бела (по-късно Бела III, крал на Унгария, годеник на дъщеря му и вероятен престолонаследник), докато не му се родил син.

Деспотът имал право да носи дрехи, подобни на дрехите на императора, както и други привилегии. Под управление на деспоти давали отделни провинции. С титлата на деспот обикновено удостоявали осиновените и по-малките синове от императорското семейство, а от началото на 13 век – и князе от чужбина. В някои случаи управителят имал относителна, дори и пълна независимост (Епирско деспотство), когато титлата се наследявала.

България

Във Втората българска държава, следвайки примера на късна Византия, деспотът е управител на отделна област, наричана деспотство. В България също, както и във Византия, някои деспоти придобиват по-голяма независимост, достигайки до самостоятелно управление от същата династия. Най-ярък пример е Добруджанското деспотство, отцепило се от централната царска власт при деспот Добротица и неговите наследници.

Абсолютизъм

При просветения абсолютизъм, известен и като просветен деспотизъм, характерен за Европа на XVIII в., абсолютните монарси използват властта си, за да наложат редица реформи в политическата система на своите държави, които до голяма степен отразяват духа на Просвещението.

Най-ново време

Днес терминът означава и тиранично управление. Под тази дума може да се подразбира също тоталитарно управление, което се съпровожда от репресии, потискане на гражданските свободи, контрол и следене на гражданите.

Абсолютна монархия

Абсолютната монархия е монархическа форма на държавно управление, при която цялата власт в страната (законодателна, изпълнителна, съдебна, а понякога и духовната власт), de facto и de jure, е съсредоточена в ръцете на монарха. При абсолютната монархия монархът осъществява изпълнителната власт съвместно с правителство, а законодателната – с помощта на различни законосъвещателни органи (изборни или назначавани). При тази форма на управление липсват каквито и да е способи за ограничения на властта на монарха.

Според официалната доктрина на абсолютизма властта на монарха има божествен произход и в някои държави той възглавява не само светското, но и религиозното управление на страната. Такива държави се наричат теократични монархии – например Ватикан и Саудитска Арабия.

Автокрация

Самодържавие, самовластие, автокрация (на гръцки: αὐτός, „сам“ + на гръцки: κρατέω, „управлявам, властвам“) е форма на държавно управление, при която държавният глава (не монарх, защото тогава вече се нарича „абсолютна монархия“) притежава еднолично цялата власт – изпълнителна, законодателна и съдебна. Не трябва да се бърка с абсолютна монархия. Характерна е и за диктатурата. При самодържавието носителят на върховната власт притежава всички права в изпълнителната, законодателната и съдебната власт. При това той може да осъществява тази власт както съвместно с аристокрацията, така и еднолично. Един от най-известните примери е самодържавието в царска Русия или формата на управление в средновековната Римска империя (Византия). Монархът при тази форма на управление се нарича автократор, или самодържец. Днес често се използва като синоним на деспот, тиран и/или диктатор, въпреки че всяка една от тези думи първоначално е имала отделно и различно значение.

Двупартийна система

Двупартийната система е политическа система, при която две политически партии получават основния брой гласове на почти всички избори, в резултат на което почти всички изборни постове се заемат от представители на някоя от тях. При двупартийната система обикновено една от двете партии има мнозинство, а другата остава в опозиция. Типичен пример за двупартийна система е политическата система на Съединените щати.

Деспот (титла)

Деспот (на гръцки: δεσπότης, despotēs, despotes, despot) е титла, въведена през 1163 г. от византийския император Мануил I Комнин (упр. 1143 – 1180) като най-висшата титла след василевса (basileus, император).

Джамахирия

Джамахирията (от арабски:جماهيرية) е форма на държавно управление, различаваща се от монархията и републиката. За първи път тази форма на управление е обоснована в „Третата всемирна теория“ на Муамар Кадафи и е изложена в първата част на неговата Зелена книга.

Думата „джамахирия“ е неологизъм, образуван като е заменен корена на думата „джумхурия“ (република) в единствено число — „джумхур“ (народ) с множественото число „джамахир“ (маси). Така „джамахирия“ може да се преведе като „Управление на масите“ или „Народна република“.

В света единствено Либия е провъзгласена за джамахирия - на 2 март 1977 година.

Характерното за джамахирията като форма на държавно управление е, че в него участва цялото пълнолетно население на страната, обединено в първични (основни) народни конгреси. Народните конгреси избират свои изпълнителни органи (народни комитети), чиито членове автоматично стават делегати на народните конгресови провинции.

Всеобщият народен конгрес е висшият законодателен орган в джамахирията. Въпреки това независими наблюдатели считат, че де факто страната е военна диктатура под властта на полковник Кадафи.

Диархия

Диарахията е форма на държавно управление, при което управляват двама владетели с еднаква власт. Диархичното управление е познато от Древна Спарта, Древен Рим, Картаген, а също при германските монархии, Индия и племената на даките. При обществената йерархия на инките всеки пост е заеман от двама души, но единия със старши ранг – ханан, а другитя с младши – хурин.

Примери за диархично управление в наши дни са Андора и Сан Марино.

Пример за диархия може да се даде положението в Британска Индия след Първата световна война, когато практически се осъществява управление на принципа на диархията, основана на принципите, развити от Лайонел Къртис.

Еднопартийна система

Еднопартийната система е тип политическа система и форма на държавно управление, при която единствената политическа партия управлява страната, като всички държавни постове са заети от нейните членове, а опозиционните партии са забранени.

Калигула

Гай Цезар Германик (на латински: Gaius Julius Caesar Augustus Germanicus; 31 август 12 – 24 януари, 41 г.), познат още като Гай Цезар или Калигула, е третият принцепс и римски император. Роден е в Анций (днешен Анцио). Управлява в периода 37 – 41 г. Известен е със своя показно екстравагантен, ексцентричен и жесток деспотизъм. Той е запомнен като лудия, заради странните му действия и решения. Калигула е убит през 41 г. от преторианци.

Гай е потомък на Юлиево-Клавдиевата династия. Най-младият син на Германик и Агрипина Старата. Негов прапрадядо е Октавиан Август, Тиберий му е прачичо, а Клавдий – чичо.

Клептокрация

Клептокрацията (от гръцки: κλεπτοκρατία, управление на крадците) е форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. Политическите дейци на тази върхушка са наречани клептократи.

За клептокрацията са характерни корупция, лобизъм, пране на пари, и пренебрегване на дългосрочни цели.

Комплекс за малоценност

Комплексът за малоценност е изследван най-вече от Алфред Адлер, който го превръща в основа на своята психологическа теория. Това чувство се заражда в детството, когато субектът осъзнава природната си слабост. Още в първите си години детето си дава сметка, че го заставят да върши това, което не желае, и не му позволяват да направи това, което би искало. По отношение на възрастния то се намира в положение на подчиненост, понякога тягостна за него. Ако родителите изискват от детето си да постъпва свръх неговите възможности, чувството за непълноценност се затвърждава и установява трайно със своите потискащи последствия. Детето се затваря в себе си, избягва действието и намира спасение в утешителните мечтания, лекувайки раните си с илюзии. Понякога комплексът за малоценност кристализира около действителен недъг (говорно разстройство, непривлекателност) или около индивидуална характеристика, преценявана като отблъскваща (нисък ръст, лунички). Най-често той става повод за подценяващо поведение (грубост, подигравателност, деспотизъм, самохвалство) или се изразява в депресивни мисли. За да се избегне създаването на комплекс за малоценност, е необходимо да бъдат насочени усилията към създаването около детето на климат, който да съдейства за развитието му. Едновременно с приучаването му към необходима житейска дисциплина родителите не трябва да проявяват излишна авторитарност; от друга страна, те трябва да му помогнат да осъзнае своите възможности и своята ценност, като създават около него поводи за успешни прояви.

Конституционна монархия

Конституционна монархия (понякога и като конституционална монархия) е форма на управление, при която монархът действа като глава на държавата в параметрите на писана (тоест кодифицирана), неписана (некодифицирана) или смесена конституция. Различава се от абсолютната монархия по това, че абсолютният монарх служи като единствен източник на политическа власт в държавата и не е правно обвързан с каквато и да било конституция.

Конституционната монархия е форма на държавно управление, установено в конституционна система, която признава избран или наследствен монарх за държавен глава. Съвременните конституционни монархии обикновено осъществяват концепцията „разделение на властите“ (trias politica), при която монархът е или глава на изпълнителната власт, или има просто церемониална роля. За разлика от констутиционната монархия при абсолютна монархия монархът притежава цялата политическа власт и не е ограничен от конституцията.

Повечето конституционни монархии имат парламентарна система, при която монархът е държавен глава, а министър-председателят, чиято власт произтича пряко или непряко от избори, е глава на правителството.

Въпреки че сегашните конституционни монархии са предимно представителни демокрации (наричани „конституционни демократични монархии“), исторически това не винаги е било така. Имало е монархии, съществуващи заедно с конституции, които са били фашистки (или квазифашистки), като в Италия, Япония и Испания, или с военни диктатури, както е сега в Тайланд.

Криптокрация

Криптокрацията е форма на управление, при която управляващите са непознати и неизвестни на подчинените си.

Параноя

Параноята е психично състояние, характеризиращо се с повишена тревожност и ирационален страх, нерядко със следи на налудност за преследване и/или придружено от вяра в конспирация. Параноята е болестно състояние, при което човек има усещането, че някой непрекъснато го следи и преследва.

В медицината терминът може да означава психично заболяване, характеризиращо се със специфична система от илюзии, без нарушения на когнитивните функции.

Думата произлиза от гръцки език (παράνοια) и означава лудост.

Параноя – представлява патологично надценяване на собствения Аз-образ (представата на личността за себе си). Тя се разглежда като вид невроза, която се дължи на силно развито чувство за малоценност, съпроводено с гордост от постигнато. Този вид комплекс се свързва с това, че човек мечтае да участва в ситуации, в които той е най-добрият. Подобни действия разделят личността от реалните отношения. В нея се развива огромна гордост, недоверчивост, мнителност, измислена мания за преследване, които правят този човек лесно раним, егоистичен, взискателен и предявяващ претенции да бъде харесван. Човек с такъв комплекс, при контакт с околните е агресивен, предирчив, не желае и не може да се впише в общите изисквания. Параноикът е труден за разбиране. Преценките му са деформирани и изменени. Възприема дори най-малките неща като сложни. Импулсивен и свръхемоционален. Подобен тип хора трудно се приемат от околните, защото смятат, че всичко им е позволено. От привидно мнимо спокойствие те бързо преминават в активно и се стремят да доминират над околните като се стремят да внушават своите оценки или мнения. Параноикът крие в себе си враждебност, но в същото време демонстрира омраза и в много случаи деспотизъм. Това е провокирано от патологичното надценяване над собствената личност. Такъв тип хора споделят всички свои виждания пред останалите като се стремят да ги накарат да им партнират.

Портал „Психология“

Плутокрация

Плутокрация (на гръцки: πλουτος – богатство, κράτος – управление) е форма на държавно управление, при която решенията на правителството се базират не на мнението на народа, а се вземат от влиятелен кръг на висшето общество, съставен от богати хора.

Плутокрацията е частен случай на олигархията. В античността по отношение на Картаген в частност, терминът е много често употребяван, но в съвремието се споменава рядко.

Просвещение

Просвещението (на английски: Enlightenment; на френски: Siècle des Lumières; на немски: Aufklärung) е философско движение, обхващащо периода от края на XVII до началото на XIX век (според някои, като официална дата на започване на Просвещението може да се посочи 1715 г. – годината, в която Луи XIV умира). Просвещението продължава да има влияние и през XIX век. Хората започват да си задават въпроси, които вълнуват човечеството от векове. Просвещението се отразява най-вече в литературата и културата, както и върху мисленето на хората.

Литературата в този период е антирелигиозна и антифеодална. В условията на абсолютизма, когато владетелите в Европа с помощта на Църквата управляват обществените слоеве, буржоазията, със своята материална и интелектуална мощ, прозрява, че системата на управление трябва да се смени. В литературата от Просвещението преобладават гражданските теми, докато през класицизма се пише за начина на живот в кралския двор и най-вече за живота на аристокрацията.

Абсолютните монархии (особено на Луи XIV във Франция) довеждат до материалното осиромашаване на народите с такива системи. Англия е най-напредналата страна в Европа, от 1688 година, в рамките на т.н. Славна революция, след която абсолютната монархия е заменена от конституционна монархия, като монархът трябва да се съобразява с парламента. Във Франция след смъртта на Луи XIV настъпват значителни промени, но абсолютизмът оцелява и истинска промяна настъпва по време на Френската революция от 1789 година. Все пак не всички владетели са против Просвещението, някои дори го подпомагат, като Фридрих II, Мария Тереза и нейният син Йозеф II, Екатерина Велика, които доказват, че са истински привърженици на просветения абсолютизъм.

Един от основните белези на Просвещението е свързаността с науката. Поради тази причина XVIII век е наречен „Векът на философията“. В този период се формират много науки: политическа икономия, статистика, социология, емпирична психология и много други. Впрочем философията през Просвещението означавала социология, право и политология, а не философия в днешния смисъл на думата.

Първи привърженици на Πросвещението са Хуго Гроций и Спиноза от Холандия. Томас Хобс, Дейвид Хюм и Джон Лок от Англия развиват емпиричната философия, а Исак Нютон се прочува със своите открития в областта на физиката. „Теорията на държавата“ на Лок и неговата мисъл за природния човек влияе върху повечето писатели на Просвещението. Просвещението във Франция се влияе от английското, но било по-радикално. Представителите на движението там се движат в насока на материализма. В Германия най-известните личности на просветителското учение са Кристиан Томазиус, Йосиф Волф, Готхолд Лесинг.

В областта на правния и обществения живот в XVIII век се развива идеята за т.н. „естествено право“, което проповядва освобождение на социалния живот от верските, националните и традиционните белези. Това отваря решение за проблема на жестоките верски граждански войни, които унищожавали просперитета на Европа. По този начин се дава тласък към създаването на модерното международно право. Философският дух, който подтиква към разумно съгласие на всички граждани за равни права, всъщност може да се смята като форма на хуманистичния стремеж за реализиране на достоен живот без насилие и деспотизъм.

Революция

Революцията е исторически период на насилствена смяна на политическия режим, последван от преустройство на политическия, социалния и икономическия ред. Тя е спонтанно или организирано вдигане на народните маси, най-често от ниските слоеве на населението, поради масово недоволство от управлението, често монархическо, с цел сваляне на властта и установяване на вид народно управление, например република. Известни революции са Френската революция през 1789 г. и Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Друга революция е например Персийска конституционна революция между 1905 – 1911 г. в Иран. Такива всеобхватни „велики“ революции са редки и са свързани с осъществяването на голяма социална промяна, новости, трансформация на политическите институции и на икономическия живот.

Свобода

Свобода (на латински: libertas) е способността на съзнанието да мисли и действа в съответствие с волята на самия човек, но във връзка с по-висши закони и порядък. Това е способността човек да действа безпрепятствено и без ограничения според своите желания.

Във философията идеята за свобода включва свободната воля, която контрастира с детерминизма. В политиката свобода е свободата от правителствена принуда. В теологията свобода е свободата от робството на греха.

В известен смисъл думата свобода е синоним на „право“. Така например свободата на изразяване или свободата на словото е една от най-важните граждански свободи. В Декларацията за правата на човека и гражданина свободата се определя като възможност човек да прави това, което не нанася вреда или щета на друг човек.

Теокрация

Теокрацията е форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. В буквален превод от гръцки теокрация означава „управление на Бога“. В най-честата употреба на термина теокрацията е система, при която държавната йерархия съвпада с тази на дадена религиозна деноминация.

Теократичното управление идва от Древен Египет, където народът е почитал фараона като Бог (Хор). Този вид управление може да просъществува само в затворена цивилизация. В наши дни някои ислямски държави може да бъдат определени като държави с теократична форма на управление. Разбира се, има религиозни групи и етноси, които, без да са държави, представляват затворени теократични общности, управлявани от служители на съответната религия.

От теократичното управление се появява и теократичната монархия, където властта е дадена на един човек от Бога. Единствените съвременни теократични държави са Ватиканът и Иран. Османската империя също е била управлявана теократично.

При теокрацията върховната политическа власт принадлежи на съдиите, а не на законодатели или министри. При нея няма нужда от законодателна власт – парламент, защото законът вече е даден и не може да има закон, по-справедлив от Божия закон. Законодателната власт принадлежи на Бога.

Теокрацията не се нуждае от изпълнителна власт – няма да има институция, която да се разпорежда с живота, свободата и собствеността на хората. При нея отделните индивиди, семейства и доброволни сдружения и бизнес са изпълнителната власт. Ще има нужда единствено от тълкуване на Закона за конкретните случаи в живота и в обществото, а това е работа на съдебната власт. Данъците, които днес служат за да поддържат законодателната, изпълнителната и съдебната власт, и прибират над 70% от заработените доходи на всеки работещ, няма да са в този размер. Бог е разпоредил „десятък“ само за дейността на институцията на съдиите.

В Библията царската власт не е „изпълнителна власт“, а съдебна. Моисей поставя съдии, които да отсъждат всеки отделен случай. Съдиите не се намесват в живота на хората, ненарушили Закона. Царската власт в дейността на Моисей се състои в това да приведе закона в дознание на цялото общество. Теокрацията е политическа власт на Божественото. Всякаква форма на власт на човек върху друг човек е недопустима.

Технокрация

Технокрацията е форма на управление, при която учените и техническите експерти управляват и взимат важните решения за обществото. Терминът придобива значение през 1932 година.

През годините са се оформили различни групи от технократично ориентирани учени, писатели и други свързани с идеите на термоикономика, биоикономика и противници на пазарната икономика. Тези идеи преоткриват концепцията на „Енергийно счетоводство“ (Energy Accounting) базирана система, като противоположна на паричната система и идея за социален дизайн, базиран на термодинамика. Текнокръси Инкорпорейтед (Technocracy Incorporated) става доминираща група и става популярно социално движение през 30-те години, като преодължава да е активна и до днес. Движението нарича себе си образователна и изследователска организация и продължава да е поддръжник на технологичния дизайн за Северна Америка.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.