Второзаконие

Второзаконие (на гръцки: το Δευτερονόμιον; на латински: Deuteronomium; на иврит: הַדְּבָרִים [ха деварим], „Думите“) е петата книга от Библията, от Стария завет и от Петокнижието – петте Мойсееви книги.

Последната книга от Петокнижието представлява своеобразна цялост – тя е нещо като дълга реч, духовен завет, оставен от Мойсей на прага на Обетованата земя (1:1 – 5) малко преди смъртта си (34:5). Само глави 31 – 34 приличат на повествователната част от първите четири книги, като с тях завършва цялото Петокнижие.

Книгата Второзаконие е тясно свързана с националното и религиозно обновление, започнато от цар Йосия (621 пр.н.е.) с помощта на пророк Еремия. Основата на това обновление според Втора книга на царете (Четвърта книга на царете) (22 – 23) е „Книгата на закона“, намерена в Храма (Господния дом).

Второзаконие
BibleSPaoloFol050vFrontDeut
Автор Моисей
Оригинален език Иврит
Поредица Стар завет
Предходна Числа
Следваща Книга Иисус Навин

Характерни черти на Второзаконие

За Второзаконие е характерна ораторската форма. Обаче глави 12 – 26 представляват сборник закони и обичаи, по които израилтяните да се ръководят в живота си. Според тези закони царят на израилтяните е длъжен да има препис от книгата на закона, която е при свещениците (17:18). Именно тази книга е Второзаконието.

Макар че темите, които се разглеждат във Второзаконие са различни, предназначението на тази книга е поучително, като в нея има и насърчения, призиви и предупреждения, което не е обичайно за законник. Речта ни напомня повече на реч на проповедник, отколкото на законодател.

Поучението е предназначено за всички израилтяни, към които се обръща Мойсей, макар че обръщението е ту индивидуално, ту колективно. Това необичайно колебание между единствено и множествено число често се среща един и същ пасаж, дори в едно и също изречение, и то без видима причина (напр. 6:1 – 3). Обръщението в единствено число може да се разбере като към цялата общност на израилтяните, наричана в Библията Израил. То означава, че израилтяните трябва да слушат, възприемат и изпълняват словото Божие като един човек. Указанието за колективно четене на закона на всеки седем години (31:10 – 13) и събирането на целия народ в Сихем (Исус Навиев 24), напомнят на първите политически споразумения, каквито са сключвали големите месопотамски владетели с васалите си. В тях също се изисква текста на споразумението да се чете на всеослушание през определени интервали, за да си спомня народът своите задължения. Следи от такова споразумение може да се открият и в структурата на Второзаконие: напомняне на миналото и призоваване към пълно покорство пред Господа (1 – 11 глава), обявяване на отделните задължения (12 – 26 глава), взаимно обещание (26:17 – 19), обещания и заплахи (28 – 30 глава), както и изреждане на клетви (28:16 и сл.).

Начинът на предаване на Божието слово във Второзаконие не е пророчески. Мойсей сам се обръща към народа и му говори за Бог в трето лице. Полага усилия да поучи народа и да го спечели за изпълнение на законите и заповедите. При това се обосновава защо народът трябва да изпълнява дадените закони. Този начин на изразяване е присъщ за службите на свещениците левити. За тях във Второзаконие се казва: „Те ще учат Яков на Твоите правила и Израил на Твоя закон“ (33:10). Някои изследователи на Библията са на мнение, че левитите са автори на Второзаконието.

История на Второзаконие

Във Втората книга на царете (22:8 – 11) се казва, че през 18-та година от царуването на цар Йосия (т.е. 622 пр.н.е.) в йерусалимския храм е открита „Книгата на закона“ (2 Царе, 22:8 – 11)или „Книгата на завета“ (2 Царе, 23:2 – 21). Царят обявява обновление на богослужението, като на това обновление напълно съвпада с основното искане на Мойсей във Второзаконие (12): да се разрушат всички жертвеници, а храмът на Господ да бъде на едно място. Оттук може да се направи заключение, че поне част от откритата книга е влязла във Второзаконие.

Има предположение, че при написване на Книгата на закона важна роля са изпълнявали левити, избягали от Северното царство в Юдея през 722 г. пр.н.е., след падане на Самария. Може би те са вдъхновили обновлението по времето на цар Езекия (2 Царе, 18:4).

Съдържание на Второзаконие

Книгата е съставена от три големи части, към които е добавено и заключението за смъртта на Мойсей, с която завършва цялото Петокнижие:

  1. Уводни речи – едната повествователна (1:6 – 4:44), а другата призоваваща (4:45 – 11:32).
  2. Отделни закони (12 – 26 глава), след които следват откъси от проповеди (27 – 28 глава).
  3. Заключителни призиви (29 – 30 глава).

Израилтяните във Второзаконие

Първия Мойсеев закон, запазен в по-старите части на Петокнижието е предназначен за общност, която живее при доста примитивни условия, занимава се с животновъдство и няма цар, а Второзаконие говори на хора, които вече имат съдии, царе, свещеници, пророци. Тези хора повече се трогват от призива за благодарност и любов към Бога (особено в 6:4 и сл.), отколкото от строгостта на заплахите и жестокостта на клетвите.

Любими теми във Второзаконие са, че израилтяните са:

  • народ на Бога (4:24 и сл.)
  • избрани от Бога (7:6)
  • събрани от Бога (5:22)
  • братя в земята, дадена им от Господ (15:7)

Израилтяните се ползват от всички тези привилегии поради силната любов на Господ към тях (7:8), поради което са призовани също да го възлюбят „с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила“ (6:5), защото „както човек наказва сина си, така и Господ твоят Бог наказва теб“ (8:5), освен това, той е ревнив и може да ги „изтреби от лицето на земята“ (6:15).

Законът във Второзаконие вече не е неумолим императив, а дума, която е „много близо до теб, в устата ти и в сърцето ти, за да я спазваш“ (30:14)

Ползвани източници

Външни препратки

Григорий Презвитер

Григорий Презвитер е български духовник и преводач от кръга на цар Симеон I Велики (893-927).

Името на Григорий е известно най-вече по надслова на един от разделите в т.нар. "Архивски Хронограф", руски ръкописен сборник от XV в.: "Книги на Божия Стар завет, разкриващи образите на Новия завет, които са истинни, преведени от гръцки език на славянски при българския княз Симеон, син на Борис, от Григорий, презвитер мних на всички църковници на Българските църкви, по заповед на същия книголюбец княз Симеон, по-добре да се нарече боголюбец". Григорий е бил презвитер мних ("презвитер" значи "свещеник", а "мних, значи "съдия", Бог е върховният съдия на всички християни, а римският папа на всички католици) и е заемал висока духовна длъжност - съдия на всички църковници на Българските църкви. Освен в тях подобен текст е известен и в други руски летописи, като в "Летопис Переславля Суздалски", "Супрасалски летописец", "В Допускането, той да е споменатият в Бориловия синодик български патриарх Григорий е несъстоятелно, тъй като той е живял по времето на Борис, Симеон и Петър, а в последните години от живота си е живял и в Киевска Рус, като съветник на Великата Княгиня Олга, което е съобщено в "Книга за церемониите" на император Константин Багренородни за неин придружаващ по време на визитата ѝ през 955 г.

Бележката в Архивския Хронограф предхожда книги 5-7 от хрониката на Йоан Малала и четирите старозаветни Книги на царете. Освен тях сборникът съдържа библейското Осмокнижие (Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Исус Навин, Съдии, Рут), "История на Юдейската война" от Йосиф Флавий, откъси от библейската Книга на Йов и от хрониката на Георги Амартол. Неясно е кои от тези съчинения са преведени лично от Григорий. Предполага се обаче, че той е бил съставителят на голям старобългарски сборник, целящ да обхване човешката история от „сътворението на света“ насетне и преработен по-късно в Русия.Някои учени приписват на Григорий и група запазени също в руски преписи поучителни слова, чиито заглавия съдържат името "Григорий черноризец" или "Григорий мних".

Десетте Божи заповеди

Десетте Божи заповеди или Десетословие, Декалог (asäret ha-dibrót – „Десетте думи“ или на гр. he dekálogos nomothesia – „от десет думи състоящият се закон“, накратко „декалог“ от гр. δεκα – десет и λoγoς – дума) са еднакво важни в юдаизма и християнството. Те се намират на две места в Библията – (Изход 20, 2 – 17 и Пета книга Моисеева – Второзаконие, 7 – 21) и представляват списък от религиозни и морални заповеди, които Господ Бог Яхве (Йехова) на Синай планина (Хорив) изсред огън, написва на две каменни скрижали и ги предава на пророка Моисей, за да научи на тях израилтяните: „И когато (Бог) престана да говори с Моисея на планина Синай, даде му две плочи на откровението, каменни плочи, написани с Божи пръст.“ (Изход 31,18).

Евангелие от Лука

Евангелието от Лука (на старогръцки: Κατά Λουκάν Ευαγγέλιον; на латински: Evangelium secundum Lucam) е третото синоптично и едно от четирите канонични евангелия, част от Новия завет. Описва проповедническата дейност на Иисус Христос, разпятието и възкресението му, чудесата, Велики Четвъртък. В това евангелие фигурира и молитвата „Отче наш“ (Лука 11: 2 – 4), както и нагорната проповед (глава 21).

Свети апостол Лука (Лука (евангелист)) е от 70-те ученици на Иисус Христос. По професия е лекар. Занимава се и с рисуване, като пръв изписва образите на Богородица и апостолите Петър и Павел.

Евреите, светът и парите

„Евреите, светът и парите“ (на френски: Les Juifs, le monde et l'argent) е научно-популярна книга от френския финансист Жак Атали, описваща историята на еврейския народ.

Самият автор смята, че книгата му е полезна за разбиране на това как еврейският народ се е оказал в положението на основоположник на етиката на капитализма. Според Жак Атали, надеждата след три хилядолетия странстване на Ахасфер е заложена в петата книга - Второзаконие, с цел да се премине през новото варварство на парите и да се открие за света и човечеството най-обещаващата цивилизация.

Идиот (роман)

„Идиот“ (на руски: Идиот) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1868 – 1869 година. Смята се, че „Идиот“ е втория (или „изход“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Идолопоклонничество

Ѝдолопокло̀нничеството (от гръц. εἴδωλον – изображение, видение, идея, кумир) или още идололатрия, идолослужение, е религиозен, богословски термин, означаващ един от основните грехове в Християнството и авраамическите религии. В Християнството е определяно като почитане, преклонение и служение на образ, идея или обект, в противовес на почитането и служението на Бог. Тези образи, идеи и обекти са наричани идоли или кумири.

Изход от Египет

Изходът от Египет събитие от Стария Завет на Библията, превърнато в мит за произход на древния Израил – според библейския разказ израилтяните са освободени от робство от своя бог Яхве и по тази причина му принадлежат. Разказът за Изхода обхваща старозаветните книги „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“, описващи събитията след смъртта на Йосиф, потеглянето на израилтяните от Египет, техните скитания в пустинята, включително завета от Синай, до тяхното пристигане на границите на Ханаан.Археологическите свидетелства не подкрепят историческата точност на библейския разказ, който не е създаден като исторически текст в съвременния смисъл, а трябва да демонстрира намесата на Бог в историята, чрез пленяването и спасението на израилтяните и завета му с тях. Според голямото мнозинство съвременни учени, той е оформен в епохата на Втория храм, но въз основа на по-древни традиции, като може да бъде проследен в текстовете на пророците от VIII век пр. Хр.Изходът заема централно място в юдаизма и до наши дни се споменава ежедневно в молитвите и се отбелязва с празника Пасха.През елинистичната епоха, наред с други антисемитски теории, се появява обяснението на Изхода от египтянина Манетон, според когото той представлява прогонване на група прокажени от страната.

Кабала

Кабалата (от иврит: קַבָּלָה – „получаване“) е религиозно-мистична традиция, окултно и езотерично течение в юдаизма. Появява се през 12 век и се разпространява през 16 век. Като цяло кабала почива върху специфично тълкувание на текстовете на Тора (петте книги на Мойсей или Закона в Стария завет), в съвременните си преводи и публикации на български език книгите са известни като „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. При своето тълкувание на тези текстове кабала се спира върху „особения мистичен смисъл“ на значението на буквалния прочит на думите. Според изследователите, които не са пряко свързани с кабала като традиция, тя се е зародила като древно гадателско изкуство, което постепенно е прераснало в огромна религиозно-философска окултна система. Последователите на кабала смятат, че тя е шифърът, който мистично разкрива смисъла и значението на Словото Божие. „Зохар“ (The Zohar) е най-важната книга, обясняваща Библията дума по дума и посланията ѝ. Съществуват кабала центрове по цял свят, най-големият е в Лос Анджелис.

Книга Естир

„Естир“ е историческа книга в Стария завет на Библията

Книга Иисус Навин

Книгата на Исус Навин (на иврит: Сефер Йехушуа [ספר יהושע]), заедно с Книга на съдиите, Първа и Втора книга на Самуил, както и Първа и Втора книга на царете, спада към историческите книги в Библията (Стария завет), а според традицията на юдаизма се числи към ранните пророци (Неви’им Ришоним [נביאים ראשונים]). Съвременната библеистика определя книгата на Исус Навин като второзаконна история, поради това, че тя е вътрешно свързана с Второзаконие, петата книга от Петокнижието. Нейното съдържание представя събития, които са свързани с изхода от Египет, и същевременно е хроника на завладяването на Ханаан и влизането на израилтяните в Обетованата земя. След дългогодишен египетски плен и четиридесетгодишно скитане из пустинята на израилтяните най-накрая е позволено да стъпят на земята, която Бог обещал на предците им (на Авраам: Битие 15:18; 17:8).

Откровение на Йоан

Откровението на Йоан, Откровение на свети Йоан Богослов (синодален превод) или още Апокалипсис (от гръцки: αποκάλυψις, apokalypsis - „откриване“, „разбулване“, „разкриване“, „откровение“) е заглавието на последната книга от Библията. Книгата е разделена през Средновековието на 22 глави и е единствената пророческа книга на Новия завет.

Петокнижие

Петокнижието (от гръцки: Πεντάτευχος) е първата и основна част на Библията. В еврейската традиция е познато под името Тора (תורה – закон), според централната тема, която разглежда.

Престъпление и наказание

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармаладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Разколников, който убива стара лихварка, за да спаси близките си. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Религия на Картаген

Религията на Картаген е пряко продължение на финикийската политеистична религия в Леванта, със значителни модификации от майчината.

Рефаими

Рефаимите (на иврит: רפאים‎), също и анакити или авим, са древен библейски народ на великани, които живели по времето на Авраам (Бит.14:5, 15:20). Обитавали както Палестина (Ханаан), така и Моав. Моавитите ги наричали емимами (Второзаконие 2:11), а амонитите – замзумимами (Второзаконие 2:20). В Библията рефаимите се споменават и като анакити (синове на Анака или Енака, Числа 13:33, Второзаконие 1:28) или авим.

Потомците на рефаимите съществували дълго библейско време в Светите земи. Цар Ог по времето на Мойсей произлизал от тях (Второзаконие 3:11). По времето на Давид няколко потомци на рефаими живеели в Гефе и воювали на страната на филистимляните (2 Цар. 21:22). Понякога били отъждествявани с нефилим, т.е. исполин. Eдин от най-знаменитите великани-рефаими е бил Голиат, победен от Давид

Пророк Исая заявил, че Господ ги е изтребил, унищожавайки всяка памет за тях (Ис. 26:14). В памет за рефаимите са останали имената на мегалитът Колелото на духовете (Гилгал-Рефаим) и Долината на Рефаимите в Израел.

Содом и Гомора

Содом и Гомора са градове, споменати в книгата Битие в Танах, в Новия Завет, девтероканоничните книги и Корана. Според Тората, царствата Содом и Гомора били съюзени с градовете Адма, Зебоим (Цевоим) и Вала (Зоара или Сигор).[Битие 14:8] Според Библията, петте града, известни като „градове в равнината“, били разположени в долината на река Йордан в южните земи на Ханаан. Долината, намираща се на север от Мъртво море, е сравнявана с райската градина,[Битие 13:10] тъй като била добре напоена и зелена, подходяща за пасища на добитък.

Във времената на Авраам, Яхве наложил божие наказание над Содом и Гомора и два други близки града, които били изпепелени от огън и жупел.[Битие 19:24-25] Единствено град Зоара бил пощаден.[Второзаконие 29:23] В авраамическите традиции Содом и Гомора са се превърнали в синоними на неразкаян грях, а унищожението им – в пословична проява на Божия гняв.[Иуд. 1:7]

Содом и Гомора се използват като метафора за порок и разбиране за хомосексуалността като грях, въпреки че тази интерпретация е оспорвана от различни изследователи и религиозни общности. Имената на градовете служат и за етимология на думи в няколко езика, най-популярна от които е думата содомия, използвана в законите против содомията, за да опише сексуално „престъпление против природата“, представляващо анална и/или орална разнополова или еднополова пенетрация.Поради слабите археологически доказателства за съществуването на двата града, историчността на Содом и Гомора все още е обект на полемики сред историците.

Стар завет

Старият завет (според българоезичната традиция Ветхий завет) е първата от двете (наред с Новия завет), по-стара част от християнската Библия, включваща древното еврейско Свещено писание (Танах) – общ свещен текст на юдаизма и християнството. Книгите на Ветхия завет са писани в продължение на 1100 години – в периода от ХІІІ в. до І в. пр. Хр.

Според най-старите християнски традиции, запазени в православието и утвърдени на Трулския събор през VІІ в., Ветхият завет се състои от 50 книги (39 канонични и 11 неканонични), сред които Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Книга на Исус Навин, Книга Съдии Израилеви, Рут, четирите книги Царства, двете книги Паралипоменон, трите книги на пророк Ездра, Книга на Неемия, Книга Естир, Йов, Псалтир, Притчи Соломонови, Еклисиаст, Песен на песните, Книга на пророк Исая, Книга на пророк Йеремия, Книга на пророк Йезекиил, Книга на пророк Даниил, Книга на пророк Осия, Книга на пророк Иоил, Книга на пророк Амос, Книга на пророк Авдий, Книга на пророк Йон, Книга на пророк Михей, Книга на пророк Наум, Книга на пророк Авакум, Книга на пророк Софоний, Книга на пророк Агей, Книга на пророк Захария, Книга на пророк Малахия, Книга на Товит, Книга Иудит, трите Книги Макавейски, Книга Премъдрост Соломонова, Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Послание на Йеремия и Книга на Пророк Варуха.

В Стария завет според католицизма са включени 46 книги, признати за канонични и утвърдени от Тридентския събор през ХVІ в., включително книгите Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова и двете Книги Макавейски. До ХХ в. част от Католическата библия (Vulgata Sixto-Clementina) са били и Трета книга Макавейска и Трета Книга на Ездра.

В епохата на Реформацията в Западна Европа протестантството радикално променя възгледите си за каноничността и авторитета на библейските книги. През 1534 г. Мартин Лутер издава Библия, която включва в Стария завет само 39-те книги според юдейския канон. Останалите 11 книги получават в протестантската традиция названието апокрифи, което в източнохристиянската традиция се използва за много по-късно възникнала християнска литература (от ІІ в. пр. Хр. до І в.)

С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград (Кодекс Ленинграденсис), написан в 916 г. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10 век, съдържащ почти целия Стар завет, Кодексът Бен Ашер от Халеб (Алепо Кодекс) от 10 век и др. които се намират в различни колекции и библиотеки.

Филистимци

Филистимците (на иврит: פלישתים; на гръцки: Φιλισταίοι; на латински: Philistaei) са древен народ, населявал приморската част на Палестина (от съвременния Тел Авив до Газа).

Филистимците са древен народ, населявал крайморската част на Палестина, от съвременния Тел Авив до Газа.

В Св. История, те се представят като войнолюбив народ, запознат с различни занаяти, поклонници на Ваал и Астарта, под имената Ваал-зевув и Дагон. Те са били Симови потомци, с език много близък до Еврейския – Земята им, някога богата и изобилна с градове и паланки, днес е пуста

Основният източник за филистимците е еврейската Библия, но за първи път те са засвидетелствани в релефи в Храма на Рамзес ІІІ в Мединет Хабу, Древен Египет, където се наричат ​​Пелесет, приети като привързани към еврейския Плект. Паралелният асирийски термин е Palastu, Pilišti или Pilistu.

Първото позоваване на филистимците в еврейската Библия е в таблицата на народите, където се казва, че се спускат от Калухим, син на Мизрайм син на Хам, родоначалник на египтяните.

Но филистимците от Битие, които са приятелски настроени към Авраам, се идентифицират от равинските източници, различаващи се от воюващите, описани във Второзаконие. Източниците от Втората световна война описват „Петте господари на филистимците“ като базирани в пет града-държави на югозападния леван: Газа, Ашкелон, Ашдод, Екръни Гат, който просъществува от XII до VIII век пр.н.е.

„Филистимци“, означава просто „други народи“. Това описание ги изобразява за един период от време, като сред най-опасните врагове на Кралство Израел. За разлика от Стария завет на Източното християнство, LXX, използва термина „алофули“, на гръцки: ἀλλόφυλοι) вместо „филистимци“, което означава просто „други народи“.

Според Дейвид Абулафиа, терминът „Пелеш“ означава чужденец или скитник. В библейски еврейски те стават Пелишим; на гръцки, тяхната земя става Палестина, оттук и термините Палестина и Филистин. Филистимците са илен народ в Палестина даже по времето на Авраам (1900 г. преди Р.Х.), когато те имаха свои царе и големи градове. Те не са причислени към народите, осъдени на изтребление със семето Ханааново.

Няколко теории са дадени за произхода на филистимците. Някои библейски пасажи свързват филистимците с други библейски групи като Кафторим и херетците и фелетите, които са идентифицира Крит, и са всъщност Пеласгите, което е довело до извода за егейски произход, въпреки че тази теория е оспорена. За външен произход говори и това, че Старият завет отбелязва филистимците като единственият народ в региона, който не практикува обрязване.През 2016 г. е открито голямо филистимско гробище, съдържащо повече от 150 мъртви, погребани в овални гробове, което показва, че егейски произход, който все още не е потвърден с генетични тестове.

Числа (Библия)

Числа (на гръцки: οι Αριθμοί; на латински: Numeri; на иврит: בְּמִדְבַּר, Бе мидбар – „В пустинята“) е четвъртата книга от Библията, от Стария завет и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

Тази книга е наречена от гръцките си преводачи „Числа“, защото в първите глави се говори за преброяването на израилтяните. От всичките книги на Петокнижието тя е с най-сложна структура. В нея се преплитат три от четирите предания (източници), представляващи основа на Петокнижието. Основа за нейното единство е темата, посочена в първия ѝ стих, която е отразена и от еврейското ѝ заглавие „В пустинята“.

Стар завет
Нов завет

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.