Волтер

Франсоа-Мари Аруе (на френски: François-Marie Arouet), известен повече под псевдонима си Волтѐр (на френски: Voltaire), е френски писател и философ, символ на епохата на Просвещението.

Превърнал се в европейска знаменитост още приживе и ползващ се с голямо влияние сред европейския интелектуален елит на епохата, той е сред прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.

Водеща фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и в подкрепа на прогреса и толерантността. В същото време той има деистични възгледи, а идеалът му за държавно управление представлява умерена и либерална монархия, просвещавана от „философите“. Той се ангажира лично със защитата на жертви на религиозната нетолерантност и произвола, привличайки вниманието на европейското обществено мнение към няколко такива случая, като тези с Жан Калас, Пиер-Пол Сирван, Жан-Франсоа дьо ла Бар, Томас Артур дьо Лали-Толендал.

От внушителното литературно наследство на Волтер днес най-популярни са неговите прозаични текстове – разказите и романите („Кандид или оптимизмът“ остава най-известното му произведение), „Философски писма“, „Философски речник“ и обширната му кореспонденция. Пиесите, епичната поезия и историческите съчинения, които го превръщат в един от най-известните френски писатели на 18 век, днес са загубили значението си. Репутацията на Волтер се дължи до голяма степен и на неговия стил, елегантен и прецизен, а често и изпълнен с хаплива ирония.

През целия си живот Волтер се стреми към близостта на високопоставените и блясъка на кралските дворове и не прикрива своето презрение към народа, но от друга страна не успява да избегне преследванията на властите, като прекарва известно време в затвора и дълги години в изгнание извън Париж и дори в чужбина. Волтер е любител на лукса и удоволствията на масата и добрия разговор, който смята, наред с театъра, за една от най-извисените форми на обществения живот. Отделящ внимание на материалното си състояние, което е гаранция за неговата свобода и независимост, той натрупва значително състояние в резултат на спекулативни операции и прекарва последните години от живота си в собствено имение, в което поддържа малък двор.

По време на Френската революция Волтер, наред със своя съперник Жан-Жак Русо, е смятан за един от нейните главни предшественици и през 1791 година става вторият човек след граф дьо Мирабо, погребан в парижкия Пантеон. През 19 век името му отново е в центъра на споровете между привърженици и противници на светската държава и общественото образование, но след утвърждаването на Третата република Волтер се смята за един от безспорните авторитети във френската културна история.

Волтер
Voltaire
Nicolas de Largillière, François-Marie Arouet dit Voltaire (vers 1724-1725) -001
Портрет на Волтер от 1718 г.
Псевдоним Волтер
Роден Франсоа-Мари Аруе
21 ноември 1694 г.
Починал 30 май 1778 г.
Професия писател, философ
Националност Флаг на Франция Франция
Известни творби Философска енциклопедия
Философия
Школа Просвещение
Повлиян Джон Лок, Исак Нютон
Повлиял Виктор Юго, Маркиз дьо Сад, Фридрих Ницше, Карл Маркс, Жан-Пол Сартр
Подпис
БСЭ1. Автограф. Автографы. 5
Уебсайт

Биография

Семейство и ранни години (1694 – 1725)

Обикновено се приема, че Франсоа-Мари Аруе е роден на 21 ноември 1694 година в Париж, макар че според самия него това е станало на 19 или 20 февруари в Шатьоне Малабри, а кръщаването му на 22 ноември е забавено, поради малките шансове да оживее. Той е най-малкото от трите достигнали до зряла възраст деца на Франсоа Аруе (1650 – 1722) и Мари-Маргьорит д'Омар (ок. 1660 – 1701). В зряла възраст Волтер оспорва и бащинството на Франсоа Аруе, твърдейки, че в действителност е син на благородника Рошбрюн.[1]

Семейството Аруе произлиза от северната част на Поату, като дядото на Волтер се премества в Париж през 1625 година и развива успешна търговия с платове. Той забогатява достатъчно, за да купи през 1675 година за сина си, бащата на Волтер, поста на нотариус при съда в Гран Шатле и свързаната с него благородническа титла. Бащата, Франсоа Аруе, е пестелив и работлив, създава си солидни връзки и успява да увеличи още повече семейното състояние. Жени се за Мари-Маргьорит д'Омар, дъщеря на съдебен чиновник в Парижкия парламент. През 1696 година успява да препродаде поста си, заменяйки го с назначение за кралски съветник, работещ в Сметната палата.

Братът на Волтер, Арман Аруе (1685 – 1745) е адвокат в Парламента, католик-пуритан и упорит янсенист. В края на живота си Франсоа Аруе пише: „Имам за синове двама глупаци – единият в проза, другият в стихове“. Арман Аруе умира без да се ожени и Волтер наследява цялото му имущество. Сестра му, Мари Аруе (?-1726), е единственият член на семейството, към който Волтер е привързан. Тя се омъжва за чиновник от Сметната палата и има две дъщери, едната от които, Мари Луиз Миньо, по-късно играе важна роля в живота на Волтер.

Франсоа Аруе се опитва да даде на малкия си син интелектуално образование на висотата на заложбите, които той показва от най-ранна възраст. Десетгодишен, Франсоа-Мари Аруе постъпва в йезуитския колеж „Луи льо Гран“, най-престижното и скъпо училище в Париж. Йезуитите преподават латински и гръцки език и реторика, но основната им цел е да възпитават светски хора, запознавайки ги с обществените изкуства – важно място в живота на колежа заемат ораторските съревнования, пледоариите, поетичните конкурси и театъра. Блестящ ученик, станал бързо известен с лекотата, с която съчинява стихове, в колежа Аруе свиква да се харесва и да говори като с равни с представителите на елита. Там той установява запазили се до края на живота им приятелски отношения с хора, като бъдещите министри, братята Рьоне Луи дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон и Марк-Пиер дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон, и бъдещия маршал Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси.

Заради някои епиграми, в които осмива регента и дъщеря му, през 1717 е хвърлен в Бастилията, където лежи единадесет месеца. Там той завършва трагедията „Едип“, която подписва за първи път с псевдонима Волтер, който остава до края на живота му.

Първи успехи и изгнание в Англия (1725 – 1729)

Няколко години по-късно, през 1725 г., Волтер отново попада в затвора, заради едно спречкване с някакъв аристократ на име Шевалие дьо Роан, който от своя страна нарежда на слугите си да набият с тояги Волтер.

Voltaire - Élémens de la philosophie de Neuton
Elémens de la philosophie de Neuton, 1738

След излизането от Бастилията Волтер е изгонен от Франция. От 1726 до 1729 живее като емигрант в Англия. Престоят на Волтер там се оказва важна повратна точка в живота му. Научава се да говори и чете на английски и се запознава с произведенията на английските философи Бейкън, Болинброк, Джон Лок и др., с математическото учение на Нютон и др. Силно е впечатлен от Шекспир, английската наука и английският емпиризъм, но най-силно впечатление оставя у него британската политическа система. Английската демокрация и личните свободи са в рязък контраст с познатите му политически условия във Франция.

Завръщане във Франция (1729 – 1734)

Своите наблюдения от Англия Волтер излага в книгата си „Писма за Англия“, която отпечатва тайно след завръщането си във Франция през 1734 година. Тази книга бележи истинското начало на френското Просвещение. В нея Волтер представя в благоприятна светлина британската политическа система, идеите на Джон Лок и други английски мислители. Но издаването на книгата предизвиква гнева на френските власти и Волтер отново е заставен да напусне Париж.

В замъка Сире (1734 – 1750)

Следващите 15 години живее в замъка на приятелката си маркиза дьо Шатле в Сире, Източна Франция. Маркизата го предпазва от непредпазливи действия, които биха му нанесли вреда и неприятности. В Сире Волтер живее до смъртта на маркиза Шатле през 1749 г., като междувременно за по-кратко или по-дълго време живее в Холандия, Брюксел, Горна Лотарингия, Париж, Берлин. През този период от живота си Волтер оформя своите философско-политически възгледи и създава голяма част от произведенията си в областта на философията, историята, създава и някои от своите забележителни трагедии.

В Прусия и Женева (1750 – 1758)

Една година след смъртта на маркизата Волтер заминава за кралство Прусия по покана на пруския крал Фридрих II. Следващите три години Волтер живее в Потсдам в резиденцията на краля. Отначало се погажда добре с умния и интелигентен Фридрих, но накрая двамата се скарват и през 1753 Волтер напуска Германия. След това, придружен от своята племенница Мари Луиз Миньо, впоследствие мадам Денис, се установява в замъка на Пранжен близо до Женева, където е на сигурно място и няма опасност нито от френски, нито от пруски крале. Младото момиче е не само негова икономка, секретарка и медицинска сестра, но и негова любовница. Поради либералните му възгледи обаче дори Швейцария е малко опасна за него и през 1758 той я напуска.

Във Ферне и Париж (1758/1760 – 1778)

Около 1760 г. се установява в малкото селце Ферне на границата между Франция и Швейцария. Избира мястото заради стратегическата му близост до Женева и отдалечеността от Париж. Живее в замък, построен от него самия, станал постепенно място за срещи на философи, поети и знаменитости от цяла Европа. Участва активно в обществения живот и развитието на селището близо 20 години, като го превръща в преуспяващо място. Едновременно благородник, фермер, архитект и строител на новия град.

Паметно в историята на 18 век остава участието на Волтер в делото „Жан Калас“. През 1762 г. в Тулуза местните йезуити осъждат на жестока смърт търговеца Жан Калас – протестант, под лъжливото обвинение, че удушил и после обесил собствения си син, защото искал да се прехвърли от бащината си вяра към католицизма. Волтер по неоспорим начин, след като проучва материалите по делото, доказва, че синът се е самообесил или поради умствено разстройство, или защото проиграл на карти значителна сума пари. Тулузките йезуити обаче използват тази семейна драма, за да разгорят ненавист срещу протестантите и успели. При грубо нарушение на закона, при липса на сериозни доказателства Калас бива осъден на страшна смърт – да бъде разчекнат, а след това изгорен. С гняв и възмущение Волтер пише: „И това става в наше време!“. Волтер пише писма, статии, публицистични трактати, обръща се с писмо до парламентарния съд и до краля, докато най-накрая парижкият съд ревизира делото и посмъртно оправдава Жан Калас. Това било тържество на правдата, символ на която бил Волтер, и страшен удар срещу църквата.

През фернейския период от живота си Волтер не е имал достъп в две столици: в Париж го мразел Луи XV, а в Женева – калвинистите. След смъртта на Луи XV през 1774 г. Волтер решава да посети родния си град. През 1778 се завръща в Париж, където присъства на премиерата на новата си пиеса „Ирен“. Никой коронован владетел не е бил така посрещан, както парижани посрещат своя велик съгражданин. Стотици почитатели, между които Бенджамин Франклин, му ходят на гости. Академията го избира за свой директор.

Voltaire-last-house
Къщата в Париж, в която Волтер умира.

Смърт (1778)

Умира на 30 май 1778 година в Париж на 83-годишна възраст. Парижкият архиепископ и енорийският свещеник отказват да дадат разрешение за погребение. Повторила се срамната комедия от преди сто години с погребението на Молиер. Волтеровият племенник абат Миньо през нощта тайно пренася тленните му останки в абатството Селиер в Шампания, където служел. През 1791 г., по решение на Националното събрание, при стичане на многохиляден народ, тленните останки на Волтер биват пренесени в Пантеона в Париж.

Литературно наследство

Литературното наследство на Волтер е голямо и разнообразно. Той е философ, учен, историк, поет (пише лирични произведения, сатири, поеми), романист, драматург и публицист.

Едно от най-забележителните му произведения е неговото универсално „Съчинение за нравите и духа на нациите“, в което Волтер признава, че Европа е само малка част от света и затова отделя на историята на Азия значително място. Също така мвъзприема възгледа, че културната история е, общо взето, много по-важна от политическата. Затова книгата му се занимава повече със социалните и икономическите условия и с развитието на изкуствата, отколкото с кралете и с водените от тях войни.

До голяма степен Волтер заимства идеите си от Джон Лок и Франсис Бейкън, преповтаря ги и ги популяризира, но благодарение преди всичко на неговите произведения идеите за демокрация, религиозна търпимост и свобода на мисълта се разпространяват из цяла Франция, а оттам – и в по-голямата част от Европа. Хапливият му литературен стил, дълголетното му поприще и многобройните му произведения му осигуряват по-широка аудитория, отколкото на всеки друг автор.

Частична библиография

  • Философски писма (1734)
  • Основи на Нютоновата философия (1738)
  • Философски речник (1752)
  • Трактат за метафизиката
  • Философът невежа

Поетически съчинения

  • Анриада, поема (1723)
  • Орлеанската дева, поема
  • Поема за земетресението в Лисабон, поема (1756)

Исторически съчинения

  • История на Карл XII (1732)
  • Векът на Луи XIV (1751)
  • Опит за нравите и духа на народите (1756)

Повести

  • Задиг или Съдбата, повест (1757)
  • Кандид или оптимизмът, повест (1759)
  • Простодушният, повест (1767)
  • Видение на Бабук, повест

Пиеси

  • Едип, трагедия (1718)
  • Ирод и Мариамна, трагедия (1724)
  • Брут, трагедия в пет действия (1730)
  • Заир, трагедия в пет действия (1732)
  • Смъртта на Цезар, трагедия
  • Алзира, трагедия (1736)
  • Le fanatisme, ou Mahomet, в превод: „Мохамед или Фанатизмът“, трагедия в пет действия, написана е през 1736 г., а дебютното представление е в Лил, 25 април 1741, а после и в Париж на 9 август 1742 г.
  • Меропа, трагедия в пет действия (1743)
  • Танкред, трагедия в пет действия (1760)
  • Дон Педро, крал на Кастилия, трагедия в пет действия (1774)
  • Софонизба, трагедия в пет действия (1774)
  • Ирина, трагедия в пет действия (1778)

Източници

  1. Pomeau, René. Voltaire en son temps, tome I. Fayard, 1995. ISBN 978-2213595535. p. 132. (на френски)

Външни препратки

18 век

18 век започва на 1 януари 1701 г. и свършва на 31 декември 1800 г.

21 ноември

21 ноември е 325-ият ден в годината според григорианския календар (326-ти през високосна). Остават 40 дни до края на годината.

30 май

30 май е 150-ият ден в годината според григорианския календар (151-ви през високосна). Остават 215 дни до края на годината.

Алюзия

Алюзия (на латински: allusio, означаващо „шега, намек“) е стилистически и реторически обрат, (вид троп) с предназначение да породи впечатление или идея, не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път. В този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой. Може да се срещне в историята, митологията, литературата.

Алюзиите се срещат във всички жанрове и често са свързани с игра на думи. Те присъстват най-вече в сатирата, мадригала и епиграмата. Един от майсторите на алюзията е Волтер.

Гота

Гота (на немски: Gotha) е град в Централна Германия, административен център на окръг Гота в провинция Тюрингия. Намира се на 25 km западно от Ерфурт. Населението му е 45 589 души (по приблизителна оценка от декември 2017 г.).Градът е известен от края на 8 век, когато се споменава в документ, подписан от Карл Велики, под името Villa Gotaha. Значението му нараства през 1640 година, когато става столица на херцогството Саксония-Гота (от 1680 година – на Саксония-Гота-Алтенбург). През 18 век Волтер прекарва известно време в града, като превръща двора на херцозите в един от центровете на Просвещението. От 1826 година до краха на Втория райх през 1918 година Гота, наред с Кобург, е една от двете столици на херцогство Саксония-Кобург-Гота. През 1875 година в града е основана Социалдемократическата партия, като е обявена така наречената Готска програма. От 1949 до 1990 година Гота е част от Германската демократична република.

Дадаизъм

Дадаизмът е движение в изкуството, което се развива след Първата световна война. То се изявява в изящните изкуства, литературата, театъра, дизайна и др. Характеризира се с нихилистичното си отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, провокативността и чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си. Те оставят зрителят да направи собствена интерпретация на произведенията им. Дадаизмът се заражда по време на Първата световна война като реакция срещу буржоазно-националистичните и колониални интереси, които създателите му считат за причини за избухване на войната, както и като протест срещу културния и интелектуален конформизъм. Дада критикува логиката в творческия процес, игнорира естетиката, това е (анти) изкуство на абстракцията, ирационалната мисъл или изобщо липсата на такава; подигравка с традиционните ценности в изкуството.

Действително дадаизмът стига до крайности, както и всяко течение, възникнало като реакция срещу определени социални, културни и морални нагласи. Но се счита, че впоследствие дада се трансформира в сюрреализъм и в други форми на модернизма, и че всъщност именно дада поставя началото на постмодернизма. Смята се също, че стилове и течения в изкуството като авангард, попарт, флуксус и дори пънк са повлияни от дадаизма.

Произходът на термина „Дада“ е пояснен от Тристан Цара още в манифеста му от 1916 г., т.е. преди официално приетата за начало на движението дата. Смята се, че е избран в Цюрих през 1916 г. на сбирка на творци, желаещи да формират нов артистичен кръг. Те промушили френско-немски речник с нож, който се спрял случайно на френската дума „dada“, с която децата наричали дървено конче-играчка.

Много от дадаистите са ветерани от Първата световна война и искат да изразят своето пълно отрицание на войната и от световния ред, който я е допуснал. По интересно съвпадение, докато дадаистите полагат основите на своето движение в Кабаре Волтер в Цюрих, Владимир Илич Ленин крои революционни планове в близък апартамент, но не оценява тяхната дейност.

Деизъм

Деизъм (на латински: deus – бог) e религиозно-философско учение, възникнало през XVII – XVIII в., което подобно на Аристотел признава съществуването на Бога и сътворението на света, но само като първопричина и отрича Неговото съществуване като личност (теизъм), както и Неговата намеса и контрол на събитията в природата и обществото. Деизмът противоречи на същността на християнството.

За родоначалник на деизма се счита лорд Едуард Хърбърт Чербъри (1583 – 1648). Най-голям разцвет то получава по време на Просвещението. За деисти се смятат Лудвиг ван Бетовен, Жан-Жак Русо, Томас Джеферсън, Волтер и други.

Едип

Едип (на старогръцки: Οἰδίπους, Oidípous, на гръцки: Οιδίποδας, Idípodas) е персонаж от древногръцката митология, известен най-вече от образите му в трагедиите на Софокъл и по-специално с царуването му в Тива, след като решил загадката на сфинкса.Син е на Лай, цар на Тива в Беотия и Йокаста, но когато било предсказано, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си, те го изоставили. Намерен от овчари на връх Китерон, той бил осиновен от коринтския цар Полиб. Когато пораснал и научил от оракула в Делфи предопределената му съдба, Едип, смятайки Полиб за свой баща, напуснал Коринт. По пътя срещнал Лай и при спречкване го убил с жезъла си. Преди Тива бил пресрещнат от чудовището сфинкс, което на всеки пътник поставяло загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговорел, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор – човекът. Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Така той се оженил за овдовялата им царица, Йокаста, без да подозира, че му е майка. Тя му родила двама сина – Етеокъл и Полиник, и две дъщери – Антигона и Исмена. Над жителите на града продължавали да се сипят бедствия и нещастия, но най-страшна била чумната епидемия. Тогава Едип изпратил в Делфи брата на Йокаста – Креон. Научил истината за своя произход, Едип избол очите си и забегнал в изгнание, а Йокаста се самоубила. Синовете му водили братоубийствена война, при която се убиват взаимно.

Митологията, свързана с Едип, е послужила за сюжет в трагедиите на Софокъл – „Едип цар“, „Едип в Колон“ и „Антигона“, а също и в преработки на Еврипид, Сенека и Волтер.

Есе

Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия.Есето е кратък по обем текст с цел критика или обсъждане на актуален проблем.

Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува, своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит, старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Друг известен съвременник на Монтен е английският писател Франсис Бейкън, който издава своите „Есета“ през 1597 г. Стилът на Бейкън се различава от този на Монтен със своята строгост и приповдигнатост, а темите са твърде мрачни.

За развитието на този жанр допринасят Робърт Луис Стивънсън, Стендал, Волтер, Мигел де Унамуно, Ортега и Гасет. Широко разпространение есето получава през 20 век, когато изкушава много западноевропейски белетристи и публицисти, сред които на безспорен успех се радват: Ромен Ролан, Бърнард Шоу, Томас Ман, Андре Мороа, Жан-Пол Сартър.

Като писатели есеисти в българската литература се изявяват Константин Величков, Боян Болгар, Асен Златаров, Ефрем Карамфилов, Стефан Продев, Николай Хайтов, Георги Марков.

Луи II дьо Конде

Луи II дьо Бурбон, принц Дьо Конде (на френски: Louis II de Bourbon, prince de Condé, 8 септември 1621 – 11 декември 1686) – френски маршал, който участва в Тридесетгодишната (1618 – 1648), Френско-испанската (1635 – 1659) и Холандската война (1672 – 1678) и в гражданската война във Франция от 1649 до 1653, наречена Фронда.

Луи XIV

Луи XIV (на френски: Louis XIV – 5 септември 1638, Сен-Жермен-ан-Ле — 1 септември 1715, Версай), наричан Велики (Le Grand), а също Кралят Слънце (le Roi Soleil), e крал на Франция и Навара от 1643 до смъртта му през 1715 година.

Управлението му започва, когато той е едва четиригодишен и продължава седемдесет и две години, три месеца и осемнадесет дни, което го прави най-дългото документирано управление на европейски владетел. Луи XIV започва да управлява лично едва през 1661 г., когато умира неговият пръв министър кардинал Джулио Мазарини. Привърженик на теорията за божественото право на монарха, според която кралската власт има божествен произход и е независима от светски ограничения, Луи продължава усилията на предшествениците си за централизиране на държавата. Той се стреми да премахне остатъците от феодализма, оцелели в някои части на Франция, заставяйки аристокрацията да живее в неговия бляскав Версайски дворец. Тази политика успява да усмири благородниците, много от които участват във въстанието Фронда, избухнало в началото на неговото управление.

През по-голямата част от управлението му Франция е водещата европейска сила, като участва в три големи войни (Холандската война, Деветгодишната война и Войната за испанското наследство) и в два по-малки конфликта (Деволюционната война и Войната с Испания от 1683 г.). Кралят насърчава и покровителства видни политически, военни и културни дейци като кардинал Мазарини, Жан-Батист Колбер, Анри дьо Тюрен, Себастиан дьо Вобан, Жан-Батист Молиер, Жан Расин, Жан дьо Лафонтен, Жан-Батист Люли, Луи Льо Во, Андре Льо Нотър.

След своята смърт, няколко дни преди да навърши 77 години, Луи XIV е наследен от петгодишния си правнук, който става крал Луи XV.

Очерк

Очерк (от руски очеркивать) - жанр в документалистиката. Систематичното място на очерка е между белетристиката и публицистиката. Основава се на действителни събития, прояви и личности, отличава се с въздействен език и чувство за актуалност.

Художественият компонент в очерка не променя фактическото съдържание, а има за цел композиционно да обедини отделните епизоди и сюжетно да ги осмисли. При изпълнението на тези две задачи писателят използва метода на дотворяването.

Съществуват множество жанрови разновидности на очерка, но три са основните групи:

художестевен очерк при описание на културно-обществени събития или занимателни природни явления;

фактографически очерк за технически постижения и открития;

исторически очерк за събития от миналото включително и портретни скици на герои.Многобройни са майсторите на очерка. В западноевропейската литература такива са Волтер, Балзак, Сент-Екзюпери и др.

В руската – Максим Горки, Иван Тургенев.

В България началото на очерка поставят Любен Каравелов и Христо Ботев. След Освобождението в този жанр творят Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Константин Величков, Николай Хайтов, Богомил Райнов.

Пантеон (Париж)

48.846111, 2.345833

Пантеонът (на френски: Panthéon) е гробница на известни личности, намираща се в сърцето на Латинския квартал в Париж (V арондисман), на възвишението Св. Женвиев.

Мнозина от най-влиятелните личности във Франция са намерили последен покой в тази огромна сграда, извисила се над Латинския квартал. Сред погребаните са:

Волтер

Рене Декарт

Жан-Жак Русо

Жозеф Луи Лагранж

Виктор Юго

Лазар Карно

Мари Франсоа Сади Карно

Емил Зола

Луи Брайл

Пиер Кюри

Мария Кюри

Александър Дюма-бащаПостроена за църква в чест на св. Женвиев, по време на Френската революция сградата е превърната в светски храм в прослава на влиятелните французи, погребани в криптата.

Изграден в периода 1757-1790 г., Пантеонът е ранен образец на неокласическата архитектура с фасада като на първоначалния Пантеон в Рим и просторен интериор във формата на гръцки кръст. Елипсовидният купол е оказал влияние върху проекта за сградата на американския Капитолий.

Тук може да се види и така нареченото Махало на Фуко, поставено през 1851 г. Махалото представлява 27-килограмова сфера, която е закачена на стоманено въже, дълго 67 м. На дъното на сферата има метален шип, който очертава движението на махалото по посипания с пясък под.

Просвещение

Просвещението (на английски: Enlightenment; на френски: Siècle des Lumières; на немски: Aufklärung) е философско движение, обхващащо периода от края на XVII до началото на XIX век (според някои, като официална дата на започване на Просвещението може да се посочи 1715 г. – годината, в която Луи XIV умира). Просвещението продължава да има влияние и през XIX век. Хората започват да си задават въпроси, които вълнуват човечеството от векове. Просвещението се отразява най-вече в литературата и културата, както и върху мисленето на хората.

Литературата в този период е антирелигиозна и антифеодална. В условията на абсолютизма, когато владетелите в Европа с помощта на Църквата управляват обществените слоеве, буржоазията, със своята материална и интелектуална мощ, прозрява, че системата на управление трябва да се смени. В литературата от Просвещението преобладават гражданските теми, докато през класицизма се пише за начина на живот в кралския двор и най-вече за живота на аристокрацията.

Абсолютните монархии (особено на Луи XIV във Франция) довеждат до материалното осиромашаване на народите с такива системи. Англия е най-напредналата страна в Европа, от 1688 година, в рамките на т.н. Славна революция, след която абсолютната монархия е заменена от конституционна монархия, като монархът трябва да се съобразява с парламента. Във Франция след смъртта на Луи XIV настъпват значителни промени, но абсолютизмът оцелява и истинска промяна настъпва по време на Френската революция от 1789 година. Все пак не всички владетели са против Просвещението, някои дори го подпомагат, като Фридрих II, Мария Тереза и нейният син Йозеф II, Екатерина Велика, които доказват, че са истински привърженици на просветения абсолютизъм.

Един от основните белези на Просвещението е свързаността с науката. Поради тази причина XVIII век е наречен „Векът на философията“. В този период се формират много науки: политическа икономия, статистика, социология, емпирична психология и много други. Впрочем философията през Просвещението означавала социология, право и политология, а не философия в днешния смисъл на думата.

Първи привърженици на Πросвещението са Хуго Гроций и Спиноза от Холандия. Томас Хобс, Дейвид Хюм и Джон Лок от Англия развиват емпиричната философия, а Исак Нютон се прочува със своите открития в областта на физиката. „Теорията на държавата“ на Лок и неговата мисъл за природния човек влияе върху повечето писатели на Просвещението. Просвещението във Франция се влияе от английското, но било по-радикално. Представителите на движението там се движат в насока на материализма. В Германия най-известните личности на просветителското учение са Кристиан Томазиус, Йосиф Волф, Готхолд Лесинг.

В областта на правния и обществения живот в XVIII век се развива идеята за т.н. „естествено право“, което проповядва освобождение на социалния живот от верските, националните и традиционните белези. Това отваря решение за проблема на жестоките верски граждански войни, които унищожавали просперитета на Европа. По този начин се дава тласък към създаването на модерното международно право. Философският дух, който подтиква към разумно съгласие на всички граждани за равни права, всъщност може да се смята като форма на хуманистичния стремеж за реализиране на достоен живот без насилие и деспотизъм.

Псевдоним

Псевдоним (от гръцки: "лъжливо име") е измислено име, използвано от някого като алтернатива на неговото официално име. Това се прави по различни причини, най-често от писатели, музиканти, терористи и други.

Цюрих

Цюрих (на немски: Zürich; на френски: Zurich) е най-големият град в Швейцария с градско население 404 783 души (31.12.2014 г.), градска агломерация 1,3 милиона и метрополисен регион 1 830 000 души, административен център на кантон Цюрих. Градът е най-голямото търговско средище в Швейцария и притежава най-голямото летище в страната. Там е и Кабаре Волтер, където през 1916 се заражда дадаизмът.

Името на града произлиза най-вероятно от келтската дума турус, свидетелство за която има на надпис в гробница от времето на римско владичество (2 век). Римляните наричали града Turicum, а на местния диалект градът е известен като Цюри (Züri).

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.