Богословие

Богословие или теология [от θεολογία (теологиа) на гръцки: θεος (теос) – бог; λογος (логос) – слово] е съвкупност от религиозни доктрини за същността и божието слово и учение, което се основава на текстове, приети за свещено откровение.

В религиозните учения

Християнско богословие

Ако понятието се разшири, богословието може да се определи като наука, изучаваща религиозни теми. Думата „богословие“ първоначално се среща през античността в Древна Гърция и се отнася до пеенето и разказването на истории за боговете. Най-старото свидетелство за използването на това митично разбиране на понятието е при Платон („Държавата“, 379). Често под тази дума се разбира християнската теология. Теологията е разглеждана също като подразделение на философията.

В още по-общ смисъл терминът се отнася до изучаване на множество религиозни въпроси. Богословът е човек, който е изучен в богословието.

Юдейско богословие

В юдаизма богът е едновременно трансцендентен, единствен и непознаваем. Общението с него се осъществява само посредством Талмуда, Тората и приложените към тях коментари. Талмудът е съставен с усилията на няколко стотици, дори хиляди тълкуватели, старателно размишлявали в продължение на векове, продължаващо и днес – 15 века след написването му[1].

Ислямско богословие

Теологията на исляма се основава на откровенията на Мохамед, записани в Корана за съществуването на Твореца аллах – единствен, всезнаещ и всемогъщ. Основани са редица богословски школи въз основа на системи на мислене, които водят спорове помежду си. Първите теологични текстове са записани в Каламата през II век на хеджира от мотазилитите, които познават гръцката мисъл. Те стигат до необходимостта да поставят въпросите за единството на бога, за сътворението на света, за връзките между създателя и създанието, както и за злото и за свободната воля[2].

  • Хадисоведение – знание на хадисите
  • Фикх – ислямско правоведение: познание за законите на шариата и мазхаба
  • Суфизъм основан върху мистиката и ислямската езотерика.

История на термина

Терминът теология се използва в класическата гръцка литература със значението на „беседа за боговете и космологията“. Аристотел разделя теоретичната философия на математика, физика и теология, като последното се отнася най-общо до съвременния термин метафизика, която според Аристотел включва дискусия за природата на божественото.

Латинският писател Варон, основавайки се на гръцки източници, разделя този вид дискусия на 3 форми:

  • метафизическа (отнасяща се до боговете от гръцката митология);
  • рационална (философски анализ на боговете и космологията);
  • гражданска (отнасяща се до обичаите и отговорностите в религиозния живот).

Терминът започва да се използва от християнските писатели. Той се среща в някои библейски ръкописи в заглавието на книгата „Откровение“ („Apokalupsis Ioannou tou Theologou“) или „Откровението на Йоан Богослов“. Тук има разлика в значението на корена „логос“ в смисъл не на „причина“, „основание“, „аргумент“, а на „слово“ или „послание“. Ho „theologos“ тук означава, че авторът на Откровението ни представя послания или слова, които Бог говори. „Богослов“ тук не се използва в съвременния смисъл.

В съвременен смисъл терминът „богословие“ или „теология“ се отнася както до дискусия за природата на бога или на религиозна тема, така и до академичното изучаване (в университети, семинарии и т.н.) на ученията на християнството или която и да е друга религия. В тесен смисъл терминът се използва и за взаимоотношенията и контрастите между разните религии (обикновено този дял от познанието се нарича „сравнителна религия“ или „сравнително религиознание“).

Класификация

Богословието може да се раздели по няколко признака. Част от класификацията е породена от изучаването на християнската религия, но може да се отнесе и до други религии.

В християнското богословие

  • Библейско богословие – изследва идеите намиращи се в Библията (Свещеното писание на Стария и Новия завет);
  • Екзегетично богословие – изследва тълкуванието на библейския текст;
  • Сравнително религиознание – изследва общите теми между различни религиозни традиции
  • Историческо богословие – изследва интелектуалната история на ученията (догмите, доктрините)
  • Нравствено богословие – изследва нравствеността в религиозния живот
  • Патрология и патристика – изучават живота и ученията църковните отци.
  • Практическо богословие или още като приложно богословие – изучава практическите приложения на богословските истини. Включва пастирско богословие, омилетика, християнско образование и други дисциплини.
  • Систематично богословие – систематичирано изложение на основните учения на дадена религия. В християнството често се прави разлика между догматика или догматическо богословие и християнска доктрина – догмата се възприема като човешкото разбиране на истината за разлика от учението или доктрината, която се възприема като първична дадена ни от Бог в Св.Писание.

Според богословския метод

  • Апофатическо богословие – за Бог се говори чрез форми на отрицание (невидим, неделим, нетварен, неизменим и т.н.)
  • Катафатическо богословие – за Бог се говори чрез форми на утвърждение (противно на апофатическото богословие)
  • Диалектическо богословие – използва хегеловия метод на теза, антитеза и синтеза

Движения в богословието

  • Фундаменталистко богословие – буквално възприемане на Св.Писание
  • Ортодоксално богословие – богословието възприето от църквата през вековете и дефинирано на вселенските църковни събори
  • Консервативно богословие – историко-граматическо възприемане на Св.Писание според формата на текста
  • Либерално богословие – митологично възприемане на Св.Писание. Св.Писание тук не се възприема като история, а като общозначим мит.
  • Неоортодоксално богословие – Св.Писание се възприемо като нравствено и доктринално вярно, но исторически недостоверно.
  • Икуменическо богословие – свързано с идеята за обединение на хр. църква и Световния съвет на църквите (по тенденция либерално)
  • Евангелистко или евангелско богословие – консервативно по характер и свързано с разбирането на Библията като боговдъхновеното слово на Бог.
  • Реформаторско богословие – богословие развито от личностите на Реформацията и тените последователи (Мартин Лутер, Жан Калвин, Улрих Цвингли, Джон Нокс и др.)
  • Богословие на освобождението – със социално-икономическа насоченост, породено е от големите икономически неравенства в Южна Америка. Доктрините придобиват не личен а социален аспект.
  • Постмодерно богословие – в което основните схващания на богословите са постмодерни
  • Феминистко богословие – крайността на това движение твърди, че бог е в женски род.

Известни личности

Ранно християнство на Запад

Ириней Лионски (ок. 135 – 202), Тертулиан (ok. 155 – 230), Ориген (182 – 253), Августин (354 – 430), Боеций (ок. 480 – ок. 526)

Ранно християнство на Изток

Григорий Назиански (329 -390), Йоан Златоуст (349 – 407), Василий Велики

Средновековие

Анселм Кентърбърийски (1033 – 1109), Пиер Абелар (1079 – 1142), Бернар от Клерво (1090 – 1153), Бонавентура (1221 – 1274), Тома Аквински (1225 – 1274), Майстер Екхарт (ок. 1260 – ок. 1327), Данте Алигиери (1265 – 1321), Уилям Окам (ок. 1285 – ок. 1347), Еразъм Ротердамски (1466 – 1536)

Реформация

Мартин Лутер (1483 – 1546), Жан Калвин (1509 – 1564)

Протестантство след Реформацията

Джонатан Едуардс (1703 – 1758), Джон Уесли (1703 – 1791)

Католицизъм след Реформацията

Тереза Авилска (1515 – 1582), Хуан Фонтиверовски (1542 – 1591), Блез Паскал (1623 – 1662)

Съвременност

Сьорен Киркегор (1813 – 1855), Карл Ясперс (1883 – 1969), Паул Тилих (1886 – 1965), Карл Барт (1886 – 1968), Райнхолд Нибур (1892 – 1971), Клайв Стейпълс Луис (1898 – 1963), Карл Ранер (1904 – 1984), Йоан Павел II (1920 – 2005)

Връзка с други науки

Съвременното богословие използва множество достижения на философията, социалните науки, археологията, психологията и т.н. Някои от важните подходи в епистемологията на богословието са:

  1. Някои истини научаваме чрез откровение
  2. Светът е познаваем, защото Бог ни е създал така, че обективно да го възприемаме
  3. Принцип на непротиворечието – две взаимно изключващи се твърдения не могат да са едновременно вярни

Някои от тези 3 подхода не се възприемат от съвременни богослови, но и 3-те са основа на християнското богословие до появата на диалектическото мислене (Хегел, Киркегор и др.)

Предметът на богословието излиза извън сетивния опит на човека и поради това е невъзможно да се говори за Бог без определено схващане за това как Той се саморазкрива. Важно тук е и как получаваме познание за Бога – чрез вяра (фидеизъм), чрез разума (рационализъм), чрез мистична опитност (мистицизъм) или по някакъв друг начин.

Очевидно е, че богословският език изисква да се говори за Бог с антропоморфни термини (човешки качества), но по такъв начин, че да се съзнава разликата между човешкото и божественото. За науката това не е нещо ново, тъй като във всяка наука се използва метафоричен език, който е рабираем за учения. Антропоморфният език е метафоричен в своята същност. Ралзиката между митологията и богословието се състои в това, че в богословието антропоморфният език е нещо осъзнато, така както в съвременната физика например „електронен облак“ се схваща метафорично, а не буквално. По този наичин богословието непрекъснато разширява нашия възглед за Бога, а не ни прави суеверни. (При суеверието метафоричния език се възприема като буквален).

Критиката, отправяна към богословието, че говори измислици, би могла да се приложи към всяка друга наука, което очевидно няма смисъл. Философията и богословието обсъждат изключително общ кръг от проблеми – въпросите около човешкото битие или съществуване, но богословието отива отвъд този кръг и се простира към Първопричината на битието. В такъв смисъл е нездраво да се твърди, че богословието е антипод на философията. Това са взаимно допълващи се дисциплини.

От богословска гледна точка, дори и атеизмът би могъл да се разглежда като религия или религиозна система от възгледи – вярва се, че бог не съществува и че светът е първопричина сам за себе си и има самоорганизираща се същност. За християнския богослов това представлява придаване на материята на божествени (разумни, съзидателни, интелеигентни) атрибути и този вид вяра не е по-малко религиозен от която и да е религия. Това показва, че богословски подход е възможен и по отношение на „отрицателата вяра“. Богословското възприемане на реалността е част от познанието на човечеството, тъй като във всяка форма на познание откриваме богословски въпроси.

Богословие в България

Християнско богословие
  • Софийски университет „Климент Охридски“ – Богословски факултет
  • Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ – Факултет по хуманитарни науки (катедра по теология)

Православно богословие:

  • Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“ – Православен богословски факултет
  • Стипендии за православно богословие и иконография на фондация „Покров Богородичен“

Протестантско богословие:

  • Висш евангелски богословски институт – факултети в София и Стара Загора (неакредитиран като висше училище)
  • Теологичен колеж „Стефан Константинов“ (ЦАСД, София) (неакредитиран като висше училище)
Ислямско богословие

Библиография

На български език

Догматика и систематично богословие

Православни автори:

  • Архимандрит Алипий, Архимандрит Поликарп. Догматическо богословие. Курс от лекции. Изд. Манастир"Свети Вмчк Георги Зограф", 2003 г.

Протестантски автори:

  • Ериксън, Милард. Християнско богословие. Изд. Нов човек, София, 2000 г. Обем: 1216 стр.
  • Райри, Чарлз. Основно богословие. Изд. Верен, София, 1997 г.
  • Пакър, Джеймс И. Познаването на Бога. Изд. Нов човек, София, 1993 г.
Християнска философия и апологетика
  • Паскал, Блез. Мисли. Изд. Наука и изкуство, 1978 г.
  • МакДауел, Джош. Доказателства, които изискват присъда. Изд. Нов човек, София, 2004 г.
Църковна история

Православни автори:

Католически автори:

  • О'Колинс, Джерал; Фаруджа, Марио. Католицизмът – История на католическото християнство. Изд. Захарий Стоянов – ISBN 954-739-660-9

Протестантски автори:

  • Голубич, М. История на християнската църква: от I до XX век. Изд. Нов Живот, София, 1999 г. – ISBN 954-719-040-7
Сравнително религиознание
  • Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. Изд. на отечествения фронт, София, 1984 г. (Frazer, James George.The Golden Bough. A Study in Magic And Religion. Macmillan & Co., Ltd., London, 1923)

Книга с богат фактологичен материал по сравнително религиознание. Методологията в нея се счита за вече остаряла, но е полезна като енциклопедия и класификация на религиозните вярвания по света. Българското издание е съкратено тъй като явно не е отговаряло на епохата на времето в което е издадено. Авторът е антрополог със сравнително либерални богословски възгледи. В оригинала личи доста по-различно и по-консервативно мнение на автора отколкото в българското издание, което е използвано от атеистичната пропаганда.

  • Фрейзър, Джеймс. Фолклорът в Стария завет. Изд. на отечествения фронт, София, 1989 г. (Frazer, James George. Folklore in the Old Testament. Studies in Comparative Religion. Legend and Law. Macmillan & Co., Ltd., London, 1923)
Справочна литература
  • проф. д.ф.н. Радев, Ради. Религиите. Кратък речник. Изд. фондация „Минерва“, София, 1994 г.

Речникът покрива основни термини и известни личности в християнството, исляма и будизма.

  • Owen, W. Stuard; проф. протопрезв. Шиваров, Николай. Речник на библейските символи. Изд. Нов човек, София, 1992 г.
  • Библейски речник. Изд. Нов човек. София, 1994 г.
  • Петков, Тодор. Пътеводител на духовните общности в България. Изд. къща „Литавара“, София, 1998 г.

На чужди езици

Справочна литература

На английски език:

  • Strong, James, S.T.D., LL.D. Strong's Exhaustive Concordance of The Bible. Brief Dictionaries of the Hebrew and Greek words of the original with references to English words.Word Publishing.

Това е най-известният конкорданс (симфония, показалец на думите), който съдържа списък с всички думи от Библията на крал Джеймс – в кои стихове се срещат. Срещу всеки откъс от стих има номер по който можете да видите употребата на думата в Библията и как е преведена на други места, какъв е корена и и ак се прозинася. Това помагало е полезно за хора, които са начинаещи в Библейските езици и е едно първо стъпало за по-добро тълкувание на Библейския текст. Съществуват издания на библията с номера на думите в речника в този конкорданс.

  • Ed. Alexander, David; Alexander, Pat. The Lion Handbook to the Bible. Lion Publishing, 1973, England.

Бележки

  1. Еврейската мисъл, Андре Шураки, стр. 33, Панорама 1995
  2. Еврейската мисъл, стр. 77, Андре Шураки, Панорама 1995

Външни препратки

Апологетика

Апологетика (от гр. ἀπολογία, апология – „защита“) е наука, която е свързана със защитата на някакъв светоглед, по-специално на християнската религия с научни, логически аргументи. В различните християнски църкви се говори за "православна", "католическа", "протестантска" и др. апологетики. В рамките на апологетиката се формулират фундаменталните твърдения на християнското богословие, системно се излагат доказателствата за истината на християнската вяра, аргументирано се отхвърля критиката от други философски системи. Апологетиката има за цел да обобщи знанията на всички науки, за да обоснове една разумна защита на християнската вяра с аргументи извън Библията.

Апологетиката е една от главните учебни дисциплини в православните духовни учебни заведения. В Богословския факултет на Софийския университет има две катедри. В първата е застъпена библеистика, история, изучаване на езици и др., а във втора катедра (Систематическо и практическо богословие) - догматическо богословие, патрология, апологетика, нравствено богословие, етически системи, история на религиите, християнска социология, философия, психология на религията, инославни изповедания, нехристиянски религиозни движения, християнско изкуство, литургика, пастирско богословие, омилетика, катехетика и др.

Още в Новия Завет, в 1 Петрово 3,15 се казва „Но почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте (ἀπολογίαν) на всекиго, който ви пита за вашата надежда. През 2 и 3 век най-важните защитници на християнската вяра са апологетите Юстин, Климент Александрийски и Тертулиан.

Бог

Бог е най-висшата реалност в монотеистичните, а и в някои политеистични религии (тук се разбира върховният Бог създател, затова думата се изписва с главна буква). Монотеизмът е вяра в един Бог, а политеизмът – в много богове. Тази статия се отнася за Бога Творец – създателя на света.Философи и богослови приписват на Бога следните атрибути: всезнание, всемогъщество, вездесъщие, всеблагост, божествена простота и вечно съществуване. Бог е описван като нематериален, като личност, източник на всеки морален дълг и най-великото от всички възможни същества. С всички тези атрибути Бог е охарактеризиран в една или друга степен от юдейските, християнските и мюсюлманските мислители и духовни учители, включително св. Августин, Ал-Газали, и Маймонид. Зигмунд Фройд осмисля това гледище за Бога като стремеж към построяване на образа на идеалния баща, докато марксистките автори откриват корените му в безсилието на мъжете и жените в условията на потисническите общества.

Някои средновековни философи излагат аргументи за съществуването на Бога, с цел да се борят с противоречията на атрибутите, приписвани на Бога. Например Божието всезнание предполага, че Бог знае как ще постъпят онези, които са надарени със свободната воля. Ако той знае това, тяхната свобода би била илюзорна; а ако не знае това, то той не е всезнаещ. Подобни проблеми възникват и от твърдението, че Бог е източник на всяко морално задължение. Ако нищо не е правилно или грешно без Божиите заповеди, то тези заповеди са произволни. Ако пък те се основават на фундаментални принципи, които и Бог не би могъл да промени, то той не е всемогъщ. Според това, колко божества признават и почитат, религиите могат да бъдат монотеистични, политеистични и примотеистични. При монотеистичните религии (като християнството и исляма) се признава съществуването само на един Бог, който често е наричан Господ (т.е. господар) или Аллах (на арабски: الله – „бог“). Политеистичните религии признават съществуването на множество богове, всеки със своя важна функция. Примотеизмът по същество е политеистична религия, но при него едно божество се смята за върховно и особено важно за света и хората, а останалите божества се възприемат като по-низши, подчинени нему.

Бог Отец

Бог Отец (в християнството) е едно от лицата на Светата троица, Бащата на човешката душа, създателят на всичко. (на гръцки: Παтηρ; на латински: Pater). Според християнската традиция Бог Отец сътворил всичко, или както пише „небесата и земята“ при равнопоставеното участие на другите две лица на Светата Троица – Синът (Христос) и Светият дух.

Богослов

Богословът (или теолог) се занимава с богословие. Обикновено се говори за богослови в контекста на теизма и особено монотеизма (юдаизъм, християнство и ислям).

В зависимост от теологичната област богословите се подразделят на:

старозаветни

новозаветни

догматици

фундаментални

морални

църковни историци

литургични

пасторални

социално-етични и др.

Вероизповедание

Вероизповеданието, или конфесия (на латински: confessio – „изповедание“), е особеност при и във вярата, в рамките на религията, което обединява вярващите по групи. Конфесията може да бъде обособена в рамките на религиозна доктрина или да е част от религиозната доктрина.

Терминът се отнася за различните християнски деноминации (например източно православие, римокатолицизъм, протестантство и други). У исляма може да се отнася към различните разклонения като сунизъм, шиизъм и ахмадия, както и техните подразделения и секти.Най-голямата религиозна деноминация в света е сунитския ислям, следван от римокатолицизма.

Десетте Божи заповеди

Десетте Божи заповеди или Десетословие, Декалог (asäret ha-dibrót – „Десетте думи“ или на гр. he dekálogos nomothesia – „от десет думи състоящият се закон“, накратко „декалог“ от гр. δεκα – десет и λoγoς – дума) са еднакво важни в юдаизма и християнството. Те се намират на две места в Библията – (Изход 20, 2 – 17 и Пета книга Моисеева – Второзаконие, 7 – 21) и представляват списък от религиозни и морални заповеди, които Господ Бог Яхве (Йехова) на Синай планина (Хорив) изсред огън, написва на две каменни скрижали и ги предава на пророка Моисей, за да научи на тях израилтяните: „И когато (Бог) престана да говори с Моисея на планина Синай, даде му две плочи на откровението, каменни плочи, написани с Божи пръст.“ (Изход 31,18).

Догма

Догма (от гръцки δόγμα, δόγματα – установявам, утвърждавам) е установената вяра и доктрина от религия, идеология или организация, неподлежаща на обсъждане или съмнение и приета за безусловна истина.

Като аналогия на догмата могат да се посочат аксиомите в математиката.

Всяко отклонение от религиозните догми е било обявявано за ерес и строго наказвано.

Изповед

Изповедта e признание на грях, грешни постъпки, към свещеник или по-висшестоящ монах като религиозна практика в множество религии. Изповедалня в католицизма (и при англиканската църква) е помещение, специално пригодено за изповядване на прегрешенията пред католическия свещеник.

Изповедта, наричана също покаяние, е един от обредите в авраамическите религии, а в православието, католицизма и англиканството и едно от тайнствата. Тя включва признаването на вече извършен грях, разкайването за него и намерението в бъдеще да не се извършват нови грехове.

В православието изповедта и покаянието за греховете се разбира повече като част от духовното развитие, отколкото от пречистването на душата. Грехът не се възприема като замърсяване на душата, а по-скоро като грешка, която трябва да се поправи.

В Будистката традиция монасите правят задължително периодично изповеди пред по-висшестоящи монаси. В сутрите на Пали канона монасите Бхикшу правят своите изповеди директно пред Буда.

Икона

Иконата (от гр. εικών – образ, портрет, изображение, олицетворение) е изображение или картина; портрет на обект, предназначен да изразява, представя или да осъществява аналогия с нещо, както в семиотиката; в християнската традиция – отражение на нещо, което действително съществува, нещо с „битие“.

В Стария завет думата се употребява в смисъла на изображение на нещо с битие, на което се отдават почести. В Новия завет има значение на образ – образ върху монета, образ Божи и др., т.е. има значението на нещо, което прилича на истински предмет, нещо, което изобразява.

В по-тесен смисъл в християнството иконата представлява изображение, произведение на изкуството, изработено върху дъска или плоскост от друг материал. На нея са представяни Христос, Богородица, апостолите, светците, а така също събития от Стария и Новия завет.

Иманенция

Иманенция (или също иманентност) произлиза от латинското in manere – „да останеш в рамките на, вътре в“ и се отнася до философските и метафизичните теории за божественото присъствие, които поддържат, че божественото битие, или същност, се проявяват (манифестират) във и чрез всички аспекти на материалния свят. Това обикновено се прилага в монотеистичните, пантеистичните или панентеистичните вярвания за да се предположи, че духовният свят прониква не-духовния, и често контрастира на идеята за трансценденция.

Иманентността обикновено се свързва с мистицизма и мистичните секти, но повечето религии имат елементи както на иманентни, така и на трансцендентни вярвания в своите учения.

Казуистика

Казуистиката е правно-философско понятие означаващо разглеждане, обобщаване и представяне на отделни казуси във връзка с източниците на правото.

В хода на историята търпи развитие. След налагането на християнството през средновековието казуистиката във връзка с историята на правото преминава в теологията, схоластиката, а в ново време - във философията и диалектиката.

В средновековните университети схоластиците (теолози и юристи) възприемат казуистиката като специален диалектически метод, посредством който решават религиозни, морални или правни казуси. Поради обвръзката на правото с религията през средновековието, казуистиката през този период се превръща в учение за пределите и мярката на греха, т.е. на вината в различните житейски ситуации. Своеобразен връх в развитието си казуистиката бележи с и чрез създаденото общество на Исус.

След революционните промени в света настъпили най-ново време, казуистиката през предходните периоди е възприемана в преносен смисъл като извратливост и находчивост при доказване на лъжливи и съмнителни положения, обикновено при спор.

В строго научен смисъл, казуистиката е юриспруденция с аргументите на неформалната логика.

Киевска духовна академия

Киевската духовна академия е най-старото висше духовно училище в Украинската православна църква (Московска патриаршия).

Историята ѝ датира от началото на XVII век, когато Киевската митрополия (на територията на Полското кралство) е под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Нейните преподаватели играят ключова роля в създаването на висшето образование в Русия в средата на XVII век.

Няколко седмици след учредяването на 14 октомври 1615 г. на Богоявленския манастир [Киевско (Богоявленско) братство] край Киев е създадено т.нар. Киевско братско училище за изучаване на езици (славянски, полски, гръцки и латински), риторика, богословие и някои общообразователни предмети. Архимандрит Петър Могила на 30 декември 1632 г. подписва споразумение с Киевското братство за обединяване на училището с друго в Киевско-Печерската лавра (създадено през 1627 г.) в духовно училище със седалище в Братския манастир начело със самия П. Могила. В началото на 1632 г. обединението им е потвърдено от Киевския митрополит Исая Копински и хетман Иван Петражицки. Училището е наречено Киевска колегия, а след смъртта му (1647) – Киевско-Могилянска колегия.

През ноември 1632 г. П. Могила е избран във Варшава за митрополит Киевски, Галицки и на цяла Русия. Полага много усилия за реформиране на училището, особено на учебната му програма. За да стане обаче академия (тоест висше училище), каквато била мечтата му, трябвало да се преподават задълбочено богословие, философия, както и други нужни дисциплини. Полският крал Владислав обаче не разрешава да се открие висш клас в училището и затова випускниците се отправяли на запад, където получавали висше богословско образование, но в католически училища. Това явление по-късно е наречено „латинско пленение на руското богословие“.

След смъртта на П. Могила следват 40 години размирици, довели училището до пълна разруха и унищожение на повечето сгради. През 1686 г. е сключен договор, по който Киев окончателно преминава към Русия. На 26 септември 1701 г. цар Петър I издава грамота, в която Киевското училище е признато за (висша) академия. Петр I счита училището за главна ковачница на кадри за провежданато от него държавна реформа. В следващия половин век академията става най-престижното висше училище в Руската империя.

По време на Първата световна война заради настъплението на германците Киевската духовна академия е частично евакуирана в Казан (1915), нейните сгради са реквизирани, но все пак се води минимална работа по частни домове. След установяването на съветска власт окончателно спира държавното финансиране. Ускорява се упадъкът на академията, стигнал до фактическо прекратяване на дейността през 1923 г.

След Великата Отечествена война вследствие на новата политика към религията постепенно се възражда религиозното образование. Открита е Киевската духовна семинария през 1947 г., закрита обаче през 1960 г. и възстановена в Киевско-Печерската лавра едва през 1989 г. Когато завършва първият випуск на семинарията през 1992 г., започва набирането на студенти и се откриа възстановената Киевска духовна кадемия.

Много български възрожденци са възпитаници на Киевската духовна академия.

Кръст

Кръст е геометрична фигура, съставена от 2 пресичащи се линии, често под прав ъгъл (90°). Поне 1 от линиите трябва да се разделя на 2. Линиите обикновено се разполагат вертикално и хоризонтално.

Кръстът е един от най-древните символи на човечеството, използван в много религии, но най-вече в християнството. Вертикалната линия символизира божественото, а хоризонталната – земното.

Натан Сьодерблум

Ларш Улоф Натан Сьодерблум (на шведски: Lars Olof Jonathan (Nathan) Söderblom) е шведски протестантски теолог и архиепископ на Швеция. За неговата неуморна ангажираност с икуменизма и световния мир е удостоен с Нобелова награда за мир за 1930 г.

Протестантство

Протестантството или протестантизмът е религиозно, християнско движение, възникнало в Европа от католицизма по време на Реформацията през 16 век, което си поставя за цел връщането на християнството към учението на Исус Христос и апостолите. Терминът е използван за първи път през 1529 г. от последователите на доктрината на Мартин Лутер в протест на прието решение от мнозинството католици на народното събрание в гр. Шпайер.

Днес протестантството е едно от трите основни течения в християнството. Терминът покрива разнообразно множество от религиозни виждания, деноминации (изповедания), личности и организации.

По правило, за да се счита една църква за протестантска, тя трябва да приема така наречените 5 Solae – Sola scriptura (Библията, Божието Слово, е единственият и абсолютен авторитет за всички въпроси, свързани с вярата); Sola fide (спасението на човек става само и единствено чрез вяра, той не може да го заслужи чрез добри дела); Sola gratia (спасението на човек е по благодат, единствено заради Божията доброта), Solus Christus (спасението е само и единствено чрез заместителската жертва на Исус Христос на кръста, няма друг начин за спасение, няма друг посредник между Бог и човек); Soli Deo gloria (всичко, което християнинът върши трябва да е за Божия слава, а не за негова собствена).

Изповеданията, които се считат за протестантски, имат здрави корени в Протестантската реформация в Европа през XVI век.

Света Троица

В християнското богословие (теология) Светата Троица е основна доктрина, която се поддържа от повечето направления на християнството. На богословски език възгледът, че Бог е Св. Троица се нарича тринитарианство. Според тринитарианството, Бог е едно същество, което съществува едновременно и вечно като три личности (или ипостаси) (Бог Отец, Бог Слово, т.е. Логосът, въплътил се в Иисус Христос от Назарет и Бог Свети Дух), които заедно са Светата Троица.

След IV век в източното и в западното християнство тази доктрина гласи, че „съществува един Бог в три лица“ и всичките три лица са вечни и имат една божествена природа и отделно съществувание (битие). Тъй като мнозинството християни са тринитаряни, то вярата в Св.Троица е тест за ортодоксалност на вярата. В противоречие с тринитарианството съществуват групи като: бинитарианизъм (един Бог в две лица), унитаризъм (един Бог в едно лице), Бог като семейство или три отделни личности (църква на Иисус Христос на Светиите от последните дни, мормони) и модализъм (Бог съществува в определени моменти само като Отец, или само като Син, или само като Св.Дух)

В добавка на идеята за един Бог в три лица (личности), Синът (Иисус Христос) има две различни природи – напълно човешка и напълно божествена природа. Поради това той е наричан и Богочовек или Бог въплътен.

Доктрината за Св.Троица (или също Божието Триединство в западната мисъл) е формулирана от християнската църква в резултат от непрекъснати изследвания на Св.Писание, изяснявано в дебати и трактати и е първоначално формулирана на Първия Вселенски събор в Никея през 325 г.сл. Хр. по такъв начин, че формулировката да е в съответствие с библейските (новозаветни и старозаветни) свидетелства. По-късно тази формулировка се подобрява в следващите вселенски събори. Най-широката библейска основа намираме в Евангелието според Йоан в Новия завет – всички твърдения на Иисус Христос за отношението между Отец, Сина (самия Иисус Христос) и Св.Дух.

Свети Дух

Светият Дух в християнството е едно от Лицата на Светата Троица, третата Ипостас на триединния Бог. [Свѣтъ Доухъ, латински – Sanctus Spiritus – м.р., старогръцки – Άγιο Πνεύμα (Agio Pnevma – ср.р.), иврит – רוח הקודש (Ruah haqodesh – ж.р.)]. Християните вярват, че Светият Дух по време на цялата история е давал на определени лица, групи и цели народи Своите благодатни дарове, които се предоставят на всеки вярващ посредством тайнствата.

Спасение

В теологията, спасение би могло да означава две неща:

спасяване от нещо, като например страдание или наказание за грях, още наречено избавление;

спасяване за нещо, като задгробен живот или приемане в Божието Царство.В по-общ аспект, спасение може да се разбира и по отношение на социално освобождаване.

Теологичната наука, изучаваща спасението се нарича Сотерология. Тя изследва начините, по които може да се влияе и да се постигне спасение, резултатите и ползите от него.

Християнско богословие

Богословието (или теология) на християнството обхваща съвкупността от учения на различните християнски вероизповедания, занимаващи се с изучаване на бог, религията и религиозните вярвания.

Християнската теология и концепциите на ученията, които тя покрива, са доминиращи в теологичната мисъл на Западния свят.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.