Библия

Библията (от койне гръцки: βιβλία – книги) е каноническа колекция от текстове, смятани за свещени от юдаизма и християнството. Различни религиозни групи включват различни книги в своите канони, в различен ред; а понякога разделят или съединяват книги, или включват допълнителен материал в каноничните книги. Християнските Библии варират от 66 книги в протестантския канон до 81 книги в канона на Етиопската православна църква.

Gutenberg Bible
Първата печатна Библия – Библията на Гутенберг, ~1455 г.
Gutenberg bible Old Testament Epistle of St Jerome
Първа страница от Библията на Гутенберг
Family-bible
Семейна Библия, 1859 г.
Torah
Ролки с Петокнижието (Тора) – първата и основна част на Библията

Еврейската Библия

Еврейската Библия, известна като Танах, съдържа 24 книги, разделени на три части: петте книги от Тора („учение“ или „закон“), Невиим („пророци“) и Кетувим („писания“). Първата част от християнската Библия е Старият Завет, който съдържа като минимум тези 24-те книги от Еврейската Библия, като ги разделя на 39 книги и ги подрежда по различен начин. Римокатолическата църква и източнохристиянските църкви включват също като част от канона на Стария Завет някои второканонични книги и пасажи. Втората част от Библията е Новият Завет, който съдържа 27 книги: четири канонични евангелия, „Деяния на апостолите“, 21 послания (или писма) и книгата „Откровение“.

През II век пр. Хр. еврейски групи наричали Библейските книги „свещени“, а днес християните често наричат Стария и Новия Завети от християнската Библия – Светата Библия (τὰ βιβλία τὰ ἅγια) или Светото Писание (η Αγία Γραφή). Много християни считат целия каноничен текст на Библията за божествено вдъхновен. Най-старите оцелели, запазени, цели християнски Библии са гръцки ръкописи от четвърти век.

Библията е разделена на глави през 13 век от Стефан Лангтон, а на стихове – през 16 век от френския печатар Роберт Естиен. В днешно време Библията обикновено се цитира по книга, глава и стих. Библията има средни годишни продажби от 25 млн. копия и е оказала влияние върху литературата и историята, особено на Запада, където е първата масово отпечатана книга.

Етимология

Българската дума Библия е от латинската дума biblia, която е същата и на средновековен латински, и старолатински, и произлиза от думата за „книги“ на койне гръцки – τὰ βιβλία (ед. ч. βιβλίον, библион).

Средновековната латинска дума biblia е съкращение от biblia sacra – „свята книга“, докато biblia на гръцки и старолатински е среден род, множествено число (ед. ч. bibliorum). Постепенно се стига дотам да се счита за съществително в женски род, единствено число (biblia-> bibliae) в средновековния латински. Така думата става известна в единствено число в средите на Западна Европа. Латинското biblia sacra – „свети книги“ се превежда на гръцки с τὰ βιβλία τὰ ἅγια, та вивлиа та агиа – „светите книги“.

Думата βιβλίον сама по себе си има буквално значение на „хартия“ или „свитък“ и започва да се използва редовно за „книга“. Тя е умалително на βύβλος, вивлос, „египетски папирус“ (вероятно произлиза от името на финикийското морско пристанище Библос, известен още като Гебал, откъдето египетските папируси са били изнасяни за Гърция). Гръцкото ta biblia (букв. „малки книжки от папирус“) е израз, който гръцките юдеи използвали, за да опишат своите свещени книги (Септуагинтата). Християнската употреба на понятието може да се проследи от 223 г. сл. Хр. Библейският учен Ф. Ф. Брус отбелязва, че Йоан Златоуст изглежда е първият писател, който използва гръцката фраза ta biblia („книгите“), за да опише едновременно Стария и Новия завети заедно (Проповеди върху „Матей“. Между 386 г. и 388 г.).

Наименованията „Стар завет“ и „Нов завет“

Според Библията, централно събитие в историята на еврейския народ, на Израел, е синайският завет (съюз) (Изход, 24:1 – 8). Под неговия знак протича цялата по-късна история на този народ, за него се пее в псалмите, за него говорят пророците. В Новия завет Исус Христос е онзи, който по пророчеството на Еремия (31:31) ще направи Нов завет. По-точното наименование би било съюз, но по традиция се използва завет.

Според християнските богослови понятията Стар и Нов завет означават два периода:

  • времето на подготовка и очакване на Исус Христос в земите, които днес наричаме Близък изток;
  • времето на Исус Христос според Библията е времето, през което човечеството отива към оня ден и час, за който никой не знае (Евангелие от Матей), към Господния ден (1. Солунци 5:2), към великия ден (Откровение 16:14). Първоначално това време се отнася до земите и областите на влияние на Древния Рим. Понастоящем това време се разпростира по целия свят.
Taiwanese Bible Chim-gian 1933
Тайванско издание на Библията

Разпространение

Библията е най-печатаната и най-разпространената книга в света. Според данни от 2008 г. съществуват цялостни преводи на 451 езика и частични преводи на 2479 езика.[1] Разпространението на Библията в световен мащаб се осъществява от различни международни организации.

Християнски Библии

Християнската Библия е сборник от книги, спрямо които дадена християнска деноминация се отнася като към боговдъхновени, а оттам и като към основно писание. Въпреки че по времето на ранната църква сред арамейски говорящите основно били използвани Септуагинтата или Таргума, апостолите не оставили определен комплект от нови писания; вместо това канонът на Новия Завет се развил с времето. Групи в християнството включват различни книги като част от техните свети писания, сред които най-известни са библейските апокрифни книги и второканоничните.

Стар завет

Книгите, които съставят християнския Стар завет, се различават при Католическата, Православната и Протестантските църкви, като протестантското движение приема само онези книги, които съставляват Еврейската Библия, докато католиците и православните имат по-големи канони. Някои групи считат, че дадени преводи са боговдъхновени, сред които най-често са гръцката Септуагинта, арамейската Пешита и английската версия на крал Джеймс.

Нов завет

Новият завет е сборник от 27 книги с четири различни жанра християнска литература: четири евангелия, докладът от „Деяния на апостолите“, двадесет и едно послания и „Откровение“ на Йоан). Иисус Христос е централната фигура, Новият завет предполага, че вдъхновението е като в Стария завет (2 Тимотей 3:16). Почти всички християни признават Новия завет за канонично писание. Книгите на Новия завет са подредени различно в традицията на римокатолицизма и протестантството, както и в славянската източноправославна традиция, сирийската традиция и етиопянската традиция.

Подредбата на книгите от Новия завет на български език е следната:

Евангелия

1. Евангелие от Матей
2. Евангелие от Марко
3. Евангелие от Лука
4. Евангелие от Йоан

История на апостолите

5. Деяния на апостолите

Сборни (общи) послания

6. Послание на Яков
7. Първо послание на Петър
8. Второ послание на Петър
9. Първо послание на Йоан
10. Второ послание на Йоан
11. Трето послание на Йоан
12. Послание на Юда

Послания на апостол Павел

13. Послание към римляните
14. Първо послание към коринтяните
15. Второ послание към коринтяните
16. Послание към галатяните
17. Послание към ефесяните
18. Послание към филипяните
19. Послание към колосяните
20. Първо послание към солунците
21. Второ послание към солунците
22. Първо послание към Тимотей
23. Второ послание към Тимотей
24. Послание към Тит
25. Послание към Филимон
26. Послание към евреите

Откровение

27. Откровение на Йоан

Развитие на християнските канони

Източноправославен канон

В източноправославния списък на Библията се включват 50 книги от Стария завет (39 канонически и 11 други) и 27 от Новия завет, общо 77 книги.[2][3]

Протестантски канон

В протестантския списък на Библията има общо 66 книги – 39 в Стария Завет и 27 в Новия Завет.

История и археология

Чрез Новия завет и християнството Библията навлиза в Римската империя и областите на нейното влияние, като по този начин става част от основата на съвременната европейска култура и цивилизация. Например, при славяните, както и при други европейски народи, първите писмени паметници са преводи на части от Библията. Без познаване на Библията не е възможно, например, да се изучава възникването и развоя на старобългарската писменост.

Исторически и географски рамки на Библията

Цялата Библия е исторически и географски обуславена. Това е нейна характерна особеност, отличаваща я от останалите религиозни книги на човечеството: нейната мисъл е дълбоко вкоренена във времето и страните, в които е възниквала. Поради това, Библията не може да бъде разбрана без своята историческа и географска рамка.

От времето на Авраам до Откровението на Йоан мисълта в Библията е тясно свързана с историческите събития в Близкия изток. Археологическите разкопки в Египет, Месопотамия и Палестина спомагат за разбирането на много библейски текстове. Например археологическите открития дават много обяснения за периода на цар Навуходоносор, за падането на Йерусалим през 587 пр.н.е. и вавилонския плен (Втора книга на царете, Еремия, Ездра и др.). Библията дава отговор за всяка миграция, инвазия, подем и упадък на народите от Близкия изток, за възхода и гибелта на различни империи. Тези събития са се отразили не само на историята на Израел, но и на развитието на религиозното послание на Библията.

Събитията от библейската история се случват на територия, която обхваща почти целия древен Близък изток: Месопотамия, Египет и най-вече – от 13 век пр.н.е. – Палестина, наречена така от филистимците. В Библията тази страна се нарича Ханаан, според името на старото коренно население, след това става известна като Израилева земя, Света земя, Обещана земя (Обетована земя) и накрая – Юдея по главната област със столица Йерусалим, която до 587 пр.н.е. (преди Навуходоносор) и от 350 пр.н.е. до 70 г., по време на римското владичество запазва известна самостоятелност.

История на Библията в България

Bulgarian-bible
Цариградската Библия 1871 г. (голям формат) – първото пълно издание на Библията на модерен български език. Превод от колектив, ръководен от Петко Славейков и д-р Лонг.

В началото на XIX век българите са пръснати в северната част на Османската империя (провинциите България, Източна Румелия и Македония), а големи групи от емигранти живеят в Румъния, Бесарабия и Русия. За външния свят българите главно населяват териториите между Стара планина и Дунав. Постепенно обаче Западът започва да си дава сметка, че по-голяма част от православното население в Турската империя на юг от Стара планина всъщност е българско, макар в черквите им да се проповядва на гръцки език.

И макар Дамаскините, сборници с разнообразно съдържание от XVII и началото на XIX в., които включват в себе си и големи части от Евангелията, са били най-подходящата основа за изработването на библейски преводи на говорим български,[4] първите опити да се преведе и издаде Свещеното писание на новобългарски пряко или косвено са свързани с работата на Британското и чуждестранно библейско дружество (БЧБД), основано през 1804 г. с цел разпространение на Божието Слово без да е съпътствано от бележки или коментари, и Руското библейско дружество (РБД), основано през 1813 г. „единствено за издаване на Стария и Новия завет на чуждите езици“.[5] Като основната причина първите издания да са направени от хора извън пределите, населявани основно от българи, е фактът, че в Румъния и Русия има православни патриарси, загрижени за българите в техните територии.

Учения на Библията

Боговдъхновение

Библейската книга „Второ послание към Тимотей“ казва, че „Цялото Писание е боговдъхновено“ (2 Тимотей 3:16). Християните вярват, че Библията е вдъхновеното слово на Бог, че Бог чрез Светия Дух се е намесил и повлиял на думите, вестта и съставянето на Библията. За много християни Библията е непогрешима и няма грешки по отношение на вярата и практикуването ѝ. По отношение на достоверността на Библията за исторически и научни теми има разединение между християните в начина, по който я възприемат. Във връзка с това едно различно убеждение е, че Библията е непогрешимо Слово на Бог, без грешка в никой аспект, изговорено от Бог и записано в неговата перфектна форма от хора. Сред тези широки вярвания има много учени на херменевтиката. Библейските учени твърдят, че дискусиите върху Библията трябва да се базират на своя контекст в историята и едва след това в контекста на съвременната култура. Фундаменталните християни са асоциирани с доктрината за библейската буквалност, според която Библията е не само непогрешима, но значението на текста е ясно на обикновения читател.

Вярата в светите текстове е засвидетелствана в древността от израелтяните и тази вяра може също да се види в най-ранните християнски писания. Различни текстове на Библията споменават божественото действие във връзка с тези писания. В своята книга „Основно въведение в Библията“ двамата писатели Норман Фейслер и Уилям Никс пишат: „Процесът на вдъхновение е мистерия на Божието провидение, но резултатът на този процес е словесен, абсолютен, непогрешим и авторитетен запис.“ Повечето евангелски библейски учени асоциират вдъхновението само с оригиналния текст; например някои американски протестанти се придържат към „Чикагското становище за Библейската непогрешимост“ от 1978 г., което твърди, че вдъхновението се отнася само за автографния текст на Писанието. Поддръжниците на библейския буквализъм са малцинство, сред които е движението Само-Кинг-Джеймс, според което твърдението за непогрешимост включва и определен превод.

Тълкуването чрез „възходящо развитие“

За да се оцени правилно религиозното съдържание на Библията, трябва да се вземе предвид възходящото развитие на нейната религиозна мисъл. Вярващите, които откриват в Библията олицетворението на Бога, смятат, че в нея религиозната мисъл е дадена и в рамките на човешките размишления. Тя има своята история, в нея участват и индивидите, и колективът, и епохите, и срещите с религиозната мисъл на съседите и т.н.

Съществува развитие от колективна религиозност през епохата на разцвет на монархията (10 век пр.н.е. и нататък) до издигане на индивидуалната религиозност в периода от 6 век пр.н.е. нататък.

Съществува усъвършенстване на познанието за Бога: от Всемогъщия Господ Бог на Авраам до Отеца на Исус Христос; от явяването на Бога в Изход, 3:2 до „Бог е любов“ в Първото послание на Йоан, 4:16. Брачният морал също не е формулиран изведнъж в Библията: Христос коригира схващанията от Стария завет (Матей, 5:27 – 32 и 19:3 – 12).

Голяма е дистанцията от началните и твърде неясни представи за задгробен живот, които се крият в старозаветната дума и понятие Шеол (преизподня), до новозаветните изрази, с които, въз основа на възкресението на Исус Христос, се описва вечния живот (Първо послание към коринтяните, 15).

Дълго съзрява „новата заповед“ на Исус Христос (Йоан, 13:34) от тясното схващане за любовта към ближния/сънародника (Левит, 19:18) до заповедта за любов към неприятелите (Матей, 5:44 и Евангелие от Лука,6:27 – 35). Ограниченото националистично схващане за Бог в Стария завет се преобразява в универсалните призиви на пророците, особено в края на Книга на пророк Иона, а Христос окончателно оповестява за Бог, който „прави слънцето си да изгрява на злите и на добрите“ (Матей, 5:45). А най-зрялата формулировка на закона за любовта обединява в едно любовта към Бог и любовта към ближния: от проповедите на Исус (особено в Матей 22:34 – 40; Евангелие от Марко, 12:28 – 38, Лука, 10:25 – 28) до формулировката на Йоан (Първо послание на Йоан, 4:20 – 21): „Ако рече някой: ‘Любя Бога, а мразя брат си’, той е лъжец...“.

Версии и преводи

Древни версии и преводи

Оригиналните текстове на Танах са били основно на иврит, като част от тях е била на арамейски. В допълнение към авторитетния Mазорейски текст евреите все още се позовават и на Септуагинтата – гръцкия превод на Еврейската Библия, както и на Таргум Онкелос – арамейската версия на Библията. Има няколко различни древни версии на Танах на иврит, които се различават най-вече по произношението. Традиционната еврейска версия е базирана на версията, известна като Алепо Кодекс. Дори в тази версия има думи, които традиционно се четат различно от начина, по който са написани, защото устната традиция се счита за по-основополагаща от писмената. Смята се, че са направени грешки в преписа на текста през поколенията.

Основният библейски текст за ранните християни е бил Септуагинтата. В допълнение Еврейската Библия е преведена на няколко други езика. Преводите са били направени на сирийски, коптски, гийз (етиопски) и латински, наред с другите езици. Латинският превод е исторически най-важният за църквата на Запад, докато гръцкоговорящият Изток продължил да използва преводите на Септуагинтата на Стария завет и не е имал нужда от превод на Новия завет.

Най-ранният латински превод бил Старолатинският текст, известен като Ветус Латина, който, според международни сведения, изглежда е имал няколко автора за период от време. Бил е базиран на Септуагинтата и затова е включвал книги, които не са в Еврейската Библия.

Папа Дамасус I събира първия списък с книги на Библията на Съвета в Рим през 382 сл. Хр. Той назначава Джером да изготви надежден и логично последователен текст, като преведе оригиналните гръцки и еврейски текстове на латински. Този превод станал известен като Латинската Вулгата и през 1546 г. на Събора в Трент е обявен от Римокатолическата църква за единствената автентична и официална Библия за латинската литургия.

Съвременни версии и преводи

От времето на Протестантската реформация са направени библейски преводи на множество езици. Библията продължава да бъде превеждана на нови езици, основно от християнски организации като „Уиклиф библейски преводачи“, „Мисия Нови народи“ и Библейското общество.

На английски език

Значими версии на английската християнска Библия включват Превод на новия свят на Свещеното писание, Дуай-Реймс, Ревизираната Стандартна Версия, Авторизираната Версия на крал Джеймс, Английската Стандартна Версия, Новата Версия на крал Джеймс и Новата международна версия.

На български език

Значимите версии на българската християнска Библия включват: „Превод на новия свят на Свещеното писание“ 2009, превод на „Българско библейско дружество“ 2005, Протестантски превод 1940, Цариградска (Славейкова) Библия, Православен превод, Съвременен превод 2004, превод на „Библейско общество“ 2000, превод „Верен“ 2002.[6][7]

На морзовата азбука

Превод и транскрипция на Библията на морзовата азбука е направен през 2015 г. от Доротея Асенова Трифонова.

Изследвания

  • Банков, Ст. Славянски библейски конкорданс и енциклопедия. С., 1987.
  • Верещагин, Е. М. Библеистика для всех. М., 2000.
  • Бажанов, архим. Никифор. Пълна православна библейска енциклопедия с илюстрации. Т. 1. А-З. Велико Търново, 1993; Същият. Библейская энциклопедия. М., 2006.
  • Rohr, R. Das entfesslte Buch. Eine Einfuehrung in die Bibel – Altes und Neues Testament. Freiburg, 2004.
  • Макдауъл, Дж. Доказателства, които изискват присъда. С., 2004.
  • Хенриксен, У., Джексон, Г. Изучение, толкование и применение Библии. Изд. 2-е, переработ. СПб., 2005.
  • Ричис, Дж. Библията. Кратко въведение. С., 2005 (Поредица Световните религии).
  • Бошан, П. Пятьдесят библейских портретов. М., 2005.
  • Стидмън, P. Пътешествие през Библията. С., 2005.
  • Padgett, A. G., P. R. Keifert. But Is It All True? The Bible and the Question of Truth. Grand Rapids (MI), 2006.
  • Нафанаил (Львов), архиеп. О Святой Библии. Священное Писание и богослужение. Апологетические беседы. СПб., 2007.
  • Peters, F. E. The Voice, the Word, the Books: The Sacred Scripture of the Jews, Christians, and Muslims. Princeton, 2007.
  • Armstrong, K. The Bible: The Biography. London, 2007.
  • Young, F. M. Brokenness and Blessing. Towards a Biblical Spirituality. Grand Rapids (MI), 2007.
  • Десницкий, А. С. Писание – предание – современность. Киев, 2007.
  • Thatcher, A. The Savage Text: The Use and Abuse of the Bible. Oxford, 2008.
  • The Oxford Handbook of Biblical Studies. Edited by J. W. Rogerson and Judith M. Lieu. Oxford, OUP, 2008, 920 pp. (Oxford Handbooks in Religion and Theology).
  • Browning, W. R. F. A Dictionary of the Bible. 2nd ed. Oxford, 2009 (Oxford Paperback Reference).
  • Encyclopedia of the Bible and its Reception. Eds. H.-J. Klauck etc. Vol. 1: Aaron-Aniconism. Berlin, 2009; Vol. 2: Anim-Atheism. 2009.

Източници

  1. Bibelreport, Ausgabe II, 2009, S. 7 (Deutsche Bibelgesellschaft)
  2. www.pravoslavieto.com
  3. Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991
  4. Попруженико 1902: 5
  5. По-късно, заедно с БЧБД, за издаването на Библията на български принос има и Американското библейско дружество
  6. Библейското дело в България – история, традициии значение
  7. Българско библейско дружество

Вижте също

Външни препратки

Ад

Адът в религията, фолклора и митологията представлява задгробен свят, антипод на рая; място, където изтърпяват вечното си наказание падналите ангели и душите на грешните хора след смъртта.

Според най-разпространените представи адът е огромно подземно царство, подвластно на Сатаната (Дявола), в което бушува вечен огън, а демони изтезават душите на грешниците, очакващи Страшния съд. Днешният образ на ада има сравнително късен произход, въпреки че вярата в подземно царство на мъртвите е присъща на много култури още преди появата на християнството. Според съвременното разбиране адът е вечното наказание за грешните хора.

Има религии в които адът е междинен период между различните въплъщения. Обикновено тези традиции намират ада в друго измерение или под повърхността на Земята и често включват входове в ада от земята на живите. Други дестинации включват небесата, чистилището, рая и лимбо. Други традиции, които не мислят за задгробния живот като място за наказание или награда, просто описват ада като място за живеене на мъртвите, гроба, неутрално място, разположено под повърхността на Земята (например, Шеол и Хадес).

Адам

Адам – според библейското предание, повторено след това от свещените книги на други свързани религии, е първият човек, праотец на цялото човечество. Създаден е от Бога от земната пръст и му е вдъхнато „дихание на живот“, което го оживотворява. (Бит. 2:7)

Ангел

Ангел (от гръцки άγγελος – вестител, посланик) е свръхестествено, безсмъртно, разумно същество, изразяващо волята на Бога и притежаващо нечовешки умения и възможности (способност да бъде невидим, способност да лети, ясновидство, способност да унищожава цели градове).

В представите на съвременните хора ангелите обикновено са хвъркати и безполови, в одежди и крила с бял цвят, символ на невинност.

Апокалипсис

Апокалѝпсис (на гръцки Αποκάλυψις - „разкриване“, „смъкване на завеса“, „откровение“) е вид религиозни текстове.

В канона на Новия завет е включен апокалипсисът на апостол Йоан Богослов – „Откровение на Йоан“. В Стария завет подобни по жанр откъси и големи пасажи има при книгите на пророците – Исая, Йезекиил, Даниил и др. В апокрифите от началото на първото хилядолетие след Христа, терминът се използва често. Сред новозаветните апокалипсиси са „Апокалипсис на Петър“, на Павел и др.

В разговорния език, поради съдържанието на най-известния апокалипсис в Библията – този на Йоан, думата се използва като синоним на „свършека на света“.

Битие (Библия)

Битие (на гръцки: η Κτίσις – Създаване или η Γένεσις – Сътворение, на латински: Genesis, а на еврейски език: Бе расит (בְּרֵאשִׁית) – В началото) е първата книга от Библията и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

В Битие се представя древно предание за възникването на света, човешкия род и Божия народ – народа на Израил. В тази книга все още не се открива същинско законодателство. С изключение на няколко родословия, списъци и поетични творби, в Битие преобладава повествованието. Както цялото Петокнижие, така и Битие разказва за различни, понякога дори болезнени индивидуални или колективни изпитания. Тези събития се разказват от евреите и постепенно се преосмислят в светлината на нови събития и обстоятелства.

Божие царство

Царство Божие или Царство небесно (на гръцки: Βασιλεία τοῦ Θεοῦ) е основна представа в християнството. Този израз се среща в Новия завет повече от 100 пъти

В Евангелие от Лука [17:20]: А попитан от фарисеите, кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано, [17:21] и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е.

В Евангелие от Матей [4:17]: Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството небесно.

В молитвата Отче наш, Евангелие от Матей [6:10] и Евангелие от Лука [11:2] А Той им рече: когато се молите, казвайте: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята;

Влъхва

Влъхва (мн.ч. влъхви, стб. влъхвъ) в славянското езичество означава жрец, добър магьосник, гадател, прорицател, лечител. Старобългарското влъхвъ е в основата на думата влъшьба (вълшебство) и влъшьбникъ (вълшебник).

Влъхви са се наричали древните славянски жреци, които, освен че служели на боговете, извършвали и различни магии в полза на рода, племето, за възстановяване на природния баланс. Въобще били оръдие на боговете, спомагали за съблюдаването на върховния божествен закон Правда и имали силно изразени шамански функции.

В смисъла на езически жреци, звездобройци, е употребено понятието влъхва и в Библията. В Новия завет (Матей 2:1,2) тримата влъхви, водени от Витлеемската звезда, идват да се поклонят на новородения Исус Христос и да му поднесат дарове. Имената им се срещат едва в средновековни източници, както и в гръцката ерминия на Дионисий от Фурна в порядък: Каспар, Мелхиор и Валтасар. В католическата църква празникът им е на Богоявление, 6 януари.

Днес терминът влъхви (волхвы) се използва като самоназвание от лидерите на съвременните славянски езически общини, най-разпространени в Русия и Украйна (виж Родоверие).

Давид

Давид „мил, възлюбен“ е библейски цар на Израил и Юдея, приемник на Саул, баща и предшественик на цар Соломон. На Давид се приписва авторството на някои библейски книги, смятан е за пророк от юдаизма, християнството и исляма. Неговата история започва в I Цар. 16 гл. и завършва в III Цар. 2 гл., като голяма част от нея е предадена и в I Лет. 2 – 29 гл.

Дамас I

Дамас I (на латински: Damasus I) е римски папа от 1 октомври 366 г. до 11 декември 383 г.

Според Liber Pontificalis той е испанец по народност и е син на Антонио .

Баща му бил свещеник в църквата Свети Лаврентий.

Понтификатът на Дамас съвпаднал с управлението на император Валентиниан I. През 382 г. папа Дамас I наема монаха Йероним да преведе цялата Библия на латински, за да замести множеството съществуващи нискокачествени старолатински преводи. Дамас направил Йероним своята дясна ръка, като го назначил за свой секретар.

По разпореждане на Дамас били реконструирани римските катакомби и самията Дамас съставил стихотворен пътеводител по тях. Епитафиите били изсечени с елегантен латински шрифт върху мраморните плочи от папския калиграф Филокал.

В края на живота на папа Дамас, на власт бил император Грациан. При него вече християнството станало господстваща религия в империята. Поклонението на езическите богове било забранено.

Изход (Библия)

Изход (на гръцки: ο Έξοδος; на латински: Exodus, а на на иврит: שְׁמוֹת – Шемот, Имената) е втората книга от Библията и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

Йосиф (Библия)

Йосиф е един от многото евреи, които стават служители в Египетското царство в периода между 1900 – 1600 г. пр. Хр. Много от тях заемат високи и отговорни длъжности. Той е единадесетият, предпоследен син на Яков, от съпругата му Рахил. Името Йосиф буквално означава – да умножи Бог, т.е. да даде много синове. Самото му име подсказва, че задачата на неговия живот е да съхрани и умножи еврейския народ, така както Бог е обещал при сключването на договора с Авраам.

Йосиф е любимото дете на Яков и получава от баща си много любов и внимание, което предизвиква силна завист у братята му. Малкото момче сънува два пъти как братята и родителите му се покланят като на цар. Това предизвиква силно недоволство сред тях, тъй като патриархалната традиция изисква най-младият да почита по-възрастните.

Един ден Яков изпраща Йосиф да донесе вести от братята си, които пазят стадата. Когато отива при тях, те решават, че това е удобен случай да го погубят. Заради застъпничеството на един от тях – Рувим, пъкленият план не се осъществява, а Йосиф е продаден на измаилски (арабски) търговци.

Търговците достигат до Египет и препродават момчето като роб на началника на телохранителите Потифар. Йосиф бързо спечелва доверието на египетския сановник и става управител в дома му. Съпругата на Потифар се опитва да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказва. Разгневената египтянка го обвинява пред мъжа си, че се е опитал да я насили, и Йосиф е хвърлен в затвора.

В затвора Йосиф се изявява като изключително умен и съобразителен и скоро става пръв помощник на главния надзирател. Заради провинения пред фараона там се оказват виночерпецът и хлебарят. Двамата сънуват сънища и с Божията помощ Йосиф успява да ги разтълкува и вярно да предскаже съдбата им. Виночерпецът е помилван и отново заема своята служба, а хлебарят е обесен.

Фараонът два пъти сънува странни неща, които неговите мъдреци не успяват да обяснят. Първият път сънува как седем тлъсти крави излизат от река Нил и отиват да пасат в тръстиката. След тях излизат седем мършави крави и изяждат дебелите. После фараонът сънува, че от едно стъбло израстват седем пълни и хубави житни класа, след тях излизат седем слаби и празни

класове, които поглъщат първите. Тогава виночерпецът се сеща за Йосиф и той е извикан в двореца. Младежът успява да изтълкува сънищата, обяснявайки, че седем плодородни и богати години ще бъдат последвани от седем гладни. Препоръчва на фараона да се образува държавен резерв от зърно, в който да се заделя една пета част от реколтата. Владетелят е толкова впечатлен, че назначава Йосиф за свой пръв помощник и му дава огромна власт.

Пророчеството се сбъдва и настъпва голям глад не само в Египет, но и в съседните страни. Гладува и родът на Яков. Бащата изпраща синовете си в Египет, за да закупят зърно, и така те се срещат с Йосиф, но не го познават. От тях той научава, че баща му е жив и че междувременно се е родил още един негов брат – Вениамин. Йосиф нарочно обвинява братята си, че са съгледвачи, и за да им повярва, поставя условието да доведат при него най-малкия брат.

При второто посещение на братята в Египет те водят със себе си и Вениамин. Тогава Йосиф ги поканва в къщата си и им открива кой е. Научавайки историята на своя помощник, фараонът изпраща богати дарове на Яков и го кани да се пресели в неговото царство с целия си род. Когато получава поканата и научава, че синът му е жив, Яков има видение. Явява му се Господ, който го подтиква да тръгне с думите: „Аз съм Господ, Бог на баща ти. Не бой се да идеш в Египет, защото там ще произведа от тебе голям народ. Аз ще бъда с тебе в Египет и Аз ще те изведа назад." Целият род се преселва в египетската земя. Там Яков завършва дните си, там умира и Йосиф.

Старозаветния разказ свързва именно с тази история преселението на евреите в Египет – страната, където по-късно те ще бъдат поробени – Йосиф настанява всички свои братя, техните семейства, роби и т.н. в Египет.

За важността на Йосиф говори фактът, че по-късно e, при разделянето на обетованата земя между 12-те израилски колена (потомците на синовете на Иаков), самият Йосиф не получава дял, като за сметка на това, като негови наследници, отделни свои дялове получават потомците на синовете му Ефрем и Манасий.

Християнството приема Йосиф като един от предобразите на Иисус Христос.

Освен в Стария завет, модифицирана историята е разказана в Корана и ислямската литература. На арабски Йосиф е наречен Юсуф.

Извън историческите и религиозните интерпретации, легендата за Йосиф сама по себе си е един от върховете на древната литература – с многопластов сюжет, разказана на изискан стил. Това става причина много по-късни автори да се върнат към тази тема. Най-внушителната и разработка е четиритомната епопея „Йосиф и неговите братя“ на немския писател Томас Ман.

В киното легендата за Йосиф има многобройни интерпретации.

Левит (Библия)

Левит (на гръцки: το Λευϊτικόν; на латински: Leviticus; на иврит: וַיִּקְרָא – „Вайикра“, и повика) е третата книга от Библията, от Стария завет и от Петокнижието (петте Мойсееви книги).

Преводи на Библията на новобългарски език

Настоящата статия е посветена на преводите и изданията на Библията и на части от нея на новобългарски език (XIX-XXI в.)

Псалми (книга)

Псалтир или книгата Псалми (на гръцки: ψαλτήριον, псалтирион — музикален инструмент от рода на арфата) е една от книгите на Стария завет от Библията. В еврейската Библия се нарича ספר תהילים, Сефер Техилим - Книга на възхвалите, Танакх (на иврит hébreu תנ״ך). Псалмите (на гръцки: Ψαλμοί – „песни“; на еврейски – тегилим (תהילים), са общо 150 или 151 на брой. Според еврейската традиция псалмите са написани от цар Давид, който често се изобразява с арфа в ръце, но в науката се смята, че книгата е съставена от различни автори в продължение на няколко столетия. Псалтира и псалмите често се използват в литургии и молебени.

Най-древни и известни ръкописни псалтири в славянската традиция са глаголическите Синайски псалтир и Псалтир на Димитър, както и кирилските Болонски псалтир, Софийски песнивец и Погодински псалтир.

Старобългарският превод на Псалтира се смята за най-близък до гръцкия текст. Съществуват много различни преводи на Псалтира, както и музикални обработки от първите векове до днес.

Разпъване на Исус

Разпъването на Иисус е екзекуцията на основоположника на християнството Иисус Христос чрез разпъване на кръст, изпълнена около 33 година в Йерусалим.

Той е осъден на смърт от римския управител Пилат Понтийски по обвинения, че е подбуждал към бунт срещу римското управление, като обвинението е активно поддържано от водачите на местната еврейска общност. Разпъването на Христос играе централна роля в християнското богословие и е тясно свързано с християнските доктрини за спасението и изкуплението.

Синай (планина)

Синайската планина, или планината Синай се намира в Египет и със своите 2642 метра височина е втората по височина на Синайския полуостров.

Планината е основно скалиста. Състои се от алкален гранит, намиращ се в разнообразни по вид скали. Това повсеместно разпространение на скалите е свидетелство, че те са се образували на различна дълбочина.

В Библията се казва, че това е мястото, където Мойсей получава Десетте Божи заповеди. Арабското име на планината означава точно това – „Мойсеева планина“. Въпреки че има много малко археологически находки, които да доказват това твърдение, мястото днес е известна дестинация за милиони поклонници.

Тук е домът и на манастира „Света Катерина“ – гръцки православен манастир, един от най-старите в света.

Единственият начин да се стигне до планината е сухоземният транспорт. Много поклонници и туристи пристигат тук към 1.00 часа сутринта, за да изкачат планината и да посрещнат изгрева на върха ѝ.

Соломон

Соломон (на иврит: שְׁלֹמֹה, Шломо́; на гръцки: Σαλωμών; на гръцки: Σολωμών в Септуагинта; на латински: Salomon във Вулгата; на арабски: سليمان Сюлейман в Корана) според Библията, Хадиса, Корана и Скритите думи е последният от тримата царе на обединеното Еврейско царство, което наследява от баща си Давид. Той управлява в средата на 10 век пр.н.е., от около 970 г. до 931 г. пр.н.е. Според Талмуда, Соломон е един от 48 пророци. В Корана той се смята за голям пророк.

При Соломон Древен Израел достига най-голямата си военна сила, като подчинява съседните области от долината на Ефрат до границите на Египет. Той предприема и мащабна строителна програма, увенчана от Соломоновия храм в неговата столица Йерусалим. Държавата, създадена от него, се разпада малко след смъртта му.

Голяма част от сведенията за Соломон идват от Библията, като по-късно му е приписвано авторството на няколко от нейните книги (сред тях „Притчи Соломонови“, „Еклисиаст“ и „Песен на песните“). В Библията той е възхваляван за своята мъдрост, богатство и могъщество, но в същото време е обвиняван за толерантността към многобройните си жени, които, макар и приели юдаизма, продължават да почитат старите си богове. След време сам Соломон започва да се покланя на тези богове и да принася жертви на високите места. Но после се обръща към Йехова.

Стар завет

Старият завет (според българоезичната традиция Ветхий завет) е първата от двете (наред с Новия завет), по-стара част от християнската Библия, включваща древното еврейско Свещено писание (Танах) – общ свещен текст на юдаизма и християнството. Книгите на Ветхия завет са писани в продължение на 1100 години – в периода от ХІІІ в. до І в. пр. Хр.

Според най-старите християнски традиции, запазени в православието и утвърдени на Трулския събор през VІІ в., Ветхият завет се състои от 50 книги (39 канонични и 11 неканонични), сред които Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Книга на Исус Навин, Книга Съдии Израилеви, Рут, четирите книги Царства, двете книги Паралипоменон, трите книги на пророк Ездра, Книга на Неемия, Книга Естир, Йов, Псалтир, Притчи Соломонови, Еклисиаст, Песен на песните, Книга на пророк Исая, Книга на пророк Йеремия, Книга на пророк Йезекиил, Книга на пророк Даниил, Книга на пророк Осия, Книга на пророк Иоил, Книга на пророк Амос, Книга на пророк Авдий, Книга на пророк Йон, Книга на пророк Михей, Книга на пророк Наум, Книга на пророк Авакум, Книга на пророк Софоний, Книга на пророк Агей, Книга на пророк Захария, Книга на пророк Малахия, Книга на Товит, Книга Иудит, трите Книги Макавейски, Книга Премъдрост Соломонова, Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Послание на Йеремия и Книга на Пророк Варуха.

В Стария завет според католицизма са включени 46 книги, признати за канонични и утвърдени от Тридентския събор през ХVІ в., включително книгите Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова и двете Книги Макавейски. До ХХ в. част от Католическата библия (Vulgata Sixto-Clementina) са били и Трета книга Макавейска и Трета Книга на Ездра.

В епохата на Реформацията в Западна Европа протестантството радикално променя възгледите си за каноничността и авторитета на библейските книги. През 1534 г. Мартин Лутер издава Библия, която включва в Стария завет само 39-те книги според юдейския канон. Останалите 11 книги получават в протестантската традиция названието апокрифи, което в източнохристиянската традиция се използва за много по-късно възникнала християнска литература (от ІІ в. пр. Хр. до І в.)

С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград (Кодекс Ленинграденсис), написан в 916 г. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10 век, съдържащ почти целия Стар завет, Кодексът Бен Ашер от Халеб (Алепо Кодекс) от 10 век и др., които се намират в различни колекции и библиотеки.

Танах

Танах (иврит: תנ״ך) (IPA: [taˈnax] или [təˈnax], или Tenak) е акроним за това, което се идентифицира като Еврейска Библия. На практика това е оригиналното съдържание на старозаветните писания. Акронимът е базиран на основните букви от иврит на всяка от трите части:

Тора (на иврит: תורה), което означава „закон“. Нарича се още „хумаш“ (на иврит: חומש), означаваща „петте“ или „петте книги на Моисей“, а на български Петокнижие. На гръцки е наречена pentateuch. Тората е често споменавана като законът за евреите.

Невиим (на иврит: נביאים), означаващо „пророци“. Този термин се асоциира с всичко свързано с пророците.

Кетувим (на иврит: כתובים), означаващо „писания“ или „агиография“.

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.