Берлински договор

Берлинският договор от 13 юли (1 юли стар стил) 1878 г. е международен договор, който урежда промените в положението на Османската империя след Руско-турската война (1877 – 1878). Договорът е заключителният документ от Берлинския конгрес и е подписан точно месец след началото на тази среща на представителите на Великите сили – на 13 юни същата година в двореца Радзвил.

Договорът се състои от 64 члена. Унищожава разпоредбите на предварителния Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя. Санстефанският договор изостря отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете между тях са поради неспазването от страна на Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария – по-специално Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г., като част от тези спорове са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо Берлинския конгрес. Основното противоречие се състои в предварителното съгласие на Русия, документирано в посочените по-горе споразумения и конвенция, на Балканите да не се създава голяма държава[1].

Някои клаузи на Берлинския договор са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885). Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция

Берлински договор
Bulgaria in 1879 geographic map-bg
Териториите, отредени на България според Берлинския договор
Информация
Вид международен договор
Подписване 13 юли (1 юли стар стил) 1878 г.
Място Берлин, Германия

Предистория

Constantinople conference
Bulgaria after Congress of Berlin in 1878
Териториите, отредени на България според Цариградската конференция в края на 1876 (горе), Санстефанския и Берлинския договор (долу)

Предварителният Санстефански договор е опит от страна на Русия да се договори с Турция за разпределението на части от територията на османската империя и създава предпоставки за създаването на трибутарно Княжество България. Датата на подписването на този предварителен и нереализиран договор, трети март, е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. Русия се е съгласила и договорила предварително, чрез Райхщадското споразумение от 1876 г., Будапещенската конвенция от 1877 г. и Лондонското споразумение от 1878 г. с другите велики сили, че казусът с евентуалното създаване на нова държава на Балканите, нейният размер и т.н., ще се решава с участието на всички велики сили, а не само по нейно желание.

Клаузи

Териториални

Берлинският договор определя територията на българското княжество в земите между Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски санджак. Между Стара планина и Родопите се обособява автономна област Източна Румелия, а Македония, Източна Тракия и Западна Тракия остават под пряката власт на султана.[2] Сърбия запазва завладяното през войната Южно Поморавие с градовете Ниш, Пирот и Враня.[3] Черна гора също се уголемява териториално, но придобивките ѝ на адриатическия бряг са поставени под австро-унгарски контрол. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина, както и Новопазарският санджак[4]. Северна Добруджа е предоставена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, отнета ѝ в полза на Русия. Русия се разширява и в Кавказ с градовете Батуми и Карс. Договорът изисква от Османската империя да приложи и видоизмени устава за ограничена автономия на Крит. Великобритания узаконява правото си да окупира Кипър.

Политическо устройство на Балканите

Litografia
Разделена България след Берлинския конгрес; литография на Николай Павлович

Берлинският договор дава пълна независимост на Сърбия, Румъния и Черна гора, но ги задължава да поемат част от държавния дълг на Османската империя.[2] Договорът запазва в общи линии статута на Княжество България, регламентиран от Санстефанския договор. Срокът на временното руско управление се намалява от две години на девет месеца. Българският княз трябва да бъде избран от народа със съгласието на Великите сили и Османската империя и условието, че не бива да бъде представител на някоя от европейските управляващи династии. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (Конституция), изработен от събрание на местни първенци. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да ѝ плаща ежегоден данък, но има собствено правителство и войска, а османската армия няма право да навлиза в нейната територия. За България остават в сила част от капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя до началото на руско-турската война.[2]

Автономията на Източна Румелия е по-ограничена. Областта се управлява от главен управител, назначаван от Високата порта и одобряван от Великите сили с петгодишен мандат. Държавното устройство на областта трябва да бъде уредено от европейска комисия.[2] За Македония и тракийските земи извън Източна Румелия Берлинският договор предвижда административна автономия по критския модел.[2]

Участници

По настояване от страна на Русия[5][6] съдбата на България е решена без нито един българин. Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия обръща публично внимание на подготвяните от Русия, Англия и Австро-Унгария несправедливости спрямо българския народ и организира подписки от всички земи, които да бъдат занесени до Берлинския конгрес. В Македония подписките са организирани от Шапкарев, а в Пловдив от самия Методий. Шапкарев поверява адресите от Македония на велешкия търговец Иван Весов, който ги предава в руското посолство. Пловдивските адреси също попадат в руското посолство, след като Костаки Пеев съобщава на руските власти за събраните подписки. Подписките обаче не получават гласност и нито един български представител не отива и не присъства на конгреса[7].

Участници, решили съдбата на България, са:

Забележимо групиране по интереси и на конгреса
1. Хайнрих Карл фон Хаймерле (Австро-Унгария). 2. Алойс Граф Кароли (Австро-Унгария). 3. Едуардо до Лоней (Италия). 4. Александър Горчаков (Русия). 5. Уилиям Анри Уадингтон (Франция). 6. Бенджамин Дизраели (Англия). 7. Йозеф Мария фон Радовиц (представител, Германия). 8. Хлодвиг цу Хохенлое-Шилингсфюрст (Германия). 9. Луиджи Корти (Италия). 10. де Мун (протоколант, Франция). 11.Сен Валие (Франция). 12. Пол Депри (Франция). 13.Барон д'Убри (Русия). 14. Андраши (Австро-Унгария). 15. Лотар Бухер (Германия) 16. Ото фон Бисмарк (Германия) 17. Пьотър Шувалов (Русия) 18. Бернхард Ернст фон Бюлов (Германия) 19. Фридрих фон Холщайн (Германия) 20. Мориц Буш (германски публицист) 21. Херберт Бисмарк (секретар на баща си) 22. Садуллах бей (Османска империя) 23. Одо Ръсел (Великобритания) 24. Роберт Гаскойн-Сесил (Великобритания). 25. Александър-паша Каратеодори (Османска империя) 26. Мехмед паша (Османска империя)

Оценки за Берлинския договор

TheLionsRousedAtLast1878
Илюстрация към издание на британска патриотична песен, изобразяваща Русия като мечка, а Великобритания като разгневен лъв (1878)[8]

По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876 г., са разделени на 7 части: васалното Княжество България, автономната провинция Източна Румелия, Северна Добруджа (предадена на Румъния), Македония, Източна Тракия и Западна Тракия (които запазват статуса си на интегрална част от Османската империя), и Поморавие (предадено на Сърбия). Това предизвиква силно недоволство сред българите. До голяма степен предопределя политиката на България през следващите десетилетия, насочена към обединение на териториите, населени с българи, но останали извън държавните граници.

Подписването на Берлинския договор предизвиква и силни отрицателни реакции на общественото мнение в Русия. Те смятат, че Русия получава твърде малко отстъпки срещу тежките финансови и човешки загуби по време на Руско-турската война (1877 – 1878). От друга страна с равноправното си участие на Берлинския конгрес Русия утвърждава присъствието си на европейската дипломатическа сцена, постигнато с Цариградската конференция, след провала си в Кримската война през 1856 г.

Вижте също

Бележки

  1. Detrez, R., 2015, Historical dictionary of Bulgaria, Rowman & Littlefield, Lanham, Maryland.
  2. а б в г д Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 14 – 15.
  3. Берлински договор, член 36 (Электронная библиотека Исторического факультета МГУ им. М.В.Ломоносова (достъп 3.6.2008).
  4. Берлински договор, член 25
  5. Krasner, Stephen D.. Sovereignty: Organized Hypocrisy. Princeton University Press, 1999. ISBN 0-691-00711-X. с. 165.
  6. Шаблон:Cite EB1911
  7. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Захарий Стоянов, 2004. ISBN 978-954-739-303-5.
  8. The Lion's Roused At Last

Външни препратки

Алайош Карои

Граф Алайос Кароли е австро-унгарски дипломат.

1858: изпратен е в Санкт Петербург на специална мисия за подкрепата на царя срещу Наполеон III

1871 – 1878: посланик в Берлин. Подписва Берлинския договор

от 1878 до пенсионирането му е посланик в Лондон

Александър Горчаков

Александър Михайлович Горчаков (на руски: Александр Михайлович Горчаков) е руски княз, политик (държавен канцлер и министър на външните работи) и дипломат (посланик в Австро-Унгария).

Александър Каратеодори

Александър Каратеодори паша е османски дипломат, грък-фанариот.

Подписва Санстефанския мирен договор и Берлинския договор.

Протеже на Суфет паша.

Дюла Андраши

Граф Дюла Андраши (на унгарски: Andrássy Gyula) е унгарски и австро-унгарски политик, който е сред основоположниците на съвременна Унгария.

Той е консервативно настроен и външната му политика се насочва към експанзия на Австро-Унгария към Балканския полуостров, за предпочитане с британска и германска подкрепа, и без да се отчуждава от Турция. За него Русия е главният опонент поради нейните експанзионистични въжделения спрямо славянските и православните земи. Не се доверява на славянските националистически движения, тъй като в тях съзира заплаха за мултиетническата империя.

Едуардо до Лоней

Едуардо до Лоней (Count De Launay) е италиански дипломат. Подписва Берлинския договор.

Посланик в Берлин 1860 - 1892 г. Почива от грип.

Йован Ристич

Йован Ристич (на сръбски: Јован Ристић) е сръбски държавник от втората половина на XIX век.

В продължение на четвърт век – от 1868 до 1893 година, играе водеща роля във вътрешната и външната политика на Сърбия като по различно време изпълнява задълженията на регент (на княз Милан Обренович и на крал Александър Обренович), министър-председател и министър на външните работи. Като дипломат съдейства за отхвърлянето на васалната зависимост на Сърбия от Османската империя и лавира между борещите се за влияние на Балканите Русия и Австро-Унгария. Като водач на Либералната партия съдейства за изработването на 2 конституции на Сърбия.

Йон Братиану

За сина на Братиану, също политик, вижте Йон Братиану - син.Йон Братиану (на румънски: Ion Brătianu) е румънски политик, водач на либералите и министър-председател на Румъния от 1876 до 1888 г.

По-важните събития от управлението му са участието на Румъния в Руско-турската война (1877-1878) и обявяването на страната за независимо кралство (1881).

Присъства при подписването на Берлинския договор като представител на Румъния.

Карл Детроа

Карл Детроа (Мехмед Али паша) (от немски Ludwig Karl Friedrich Detroit) е турски офицер, участник в Руско-турската война (1877-1878)

Луиджи Корти

Граф Луиджи (Лодовико) Корти (на италиански: Luigi (Lodovico) Corti) е италиански дипломат и политик.

Министър на външните работи на Италия от 26 март до 27 октомври 1878 г. От името на Италия подписва Берлинския договор (1878).

Мъкртич Хримиян

Мъкртич Хримиян (на арменски: Մկրտիչ Խրիմեան; Хримян Хайрик 4 април 1820 – 27 октомври 1907) е арменски писател, издател, политически и религиозен водач, арменски патриарх в Цариград (1869-1873).

През 1878 г. оглавява арменската делегацията на Берлинския конгрес. Присъства при подписването на Берлинския договор като представител на арменската църква. След завръщането си прави изказване за "Хартиения черпак": "че европейската общност е пренебрегнала надеждите на арменския народ за самоопределяне".

Ото фон Бисмарк

Ото Едуард Леополд фон Бисмарк-Шьонхаузен (на немски: Otto Eduard Leopold von Bismarck-Schönhausen), известен и с прозвището „Железният канцлер“, е пруски и по-късно германски държавен деец.

Бисмарк, в качеството си на канцлер на Германската империя, е главен подбудител и застъпник за освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор.. Известен е с това, че след освобождението на България цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича „прусаците на Балканите“.

Павел д'Убри

Павел Петрович Убри (или д'Убри) е руски дипломат.

Подписал Берлинския договор.

Не успява да постигне особени дипломатически успехи за Русия.

Пьотър Шувалов

Граф Пьотър Андреевич Шувалов (на руски: Пётр Андреевич Шувалов) е руски дипломат, политик и държавен деец.

Генерал-адютант, генерал от кавалерията, член на Държавния съвет. Руски посланик в Лондон и участник в Берлинския конгрес през 1878 г.

През 1887 г. му е възложена мисия от руския император Александър III да пътува до Берлин, за да възпре завръщането на детронирания княз Александър Батенберг на българския престол.

Режим на капитулациите

Режимът на капитулациите e система от международни договори, при която европейските държави получават икономически, съдебни и други привилегии в Османската империя.

Тези договори им дават право в империята да откриват консулства, търговците им да извършват безмитен внос, чуждестранните поданици и граждани да бъдат съдени от свои съдилища и др.

От 18 век нататък (1740 г. на Франция), и по-специално от времето на султан Мустафа III чиято майка като валиде султан е с рождено име Жанет (осм. Емине), режимът на капитулациите дава все по-големи привилегии на европейските търговци и подчертава второстепенното положение на османската държава в международните политически и икономически отношения. През 1761 г. Високата порта установява дипломатически отношения и подписва капитулация и с Кралство Прусия.

Робърт Гаскойн-Сесил

Роберт Гаскойн-Сесил, лорд Солсбъри (на английски: Robert Arthur Talbot Gascoyne-Cecil, 3rd marquess of Salisbury) е английски консервативен политик, бил три пъти министър-председател на Великобритания (1885 – 86, 1886 – 92, 1895 – 1902) и четири пъти министър на външните работи (1878, 1885 – 86, 1886 – 92, 1895 – 1900) по време на разцвета на Британската империя.

Запомнен е като привърженик на политиката на блестяща изолация – желанието Великобритания да стои настрана от европейските спорове и съюзи. Той е последният министър-председател, заел поста като член на Камарата на лордовете. Кралица Виктория предлага на лорд Солсбъри на два пъти титлата херцог (1886 и 1892), но той отказва, посочвайки като причина високите разходи, необходими за поддържане на стила на живот, очакван от херцозите.Потомък е на рода Сесил, водещ началото си от Уилям Сесил, лорд Бърли и неговия син Робърт Сесил, 1-ви граф Солсбъри.

Садулах бей

Садуллах бей с пълно име Али Садуллах Гуней (1838, Ерзурум – 1891, Виена) е османски паша и дипломат.

Той е посланик в Берлин, когато подписва Берлинския договор, преди това и Санстефанския мирен договор. Посланик е също и във Виена, където умира.

Бил е в генералния щаб на османците по време на балканските им войни.

Турският посланик Садуллах бей беше учтив мъж, който се шляеше насам-натам, както французите се изразиха, „като проклета душа“. Нещо изглеждаше му тежеше тежко и неслонимо. По-мелахонлично човешко същество никога не бях виждал и не ме изненада, когато няколко години по-късно ми беше казано, че след една от революциите в двореца в Цариград, е бил екзекутиран за загавор за ликвидирането на султана – Андрю Диксън Уайт.

Според други се пропива и умира не след дълго след Берлинския конгрес.

Теодорос Делиянис

Теодорос Делиянис (на гръцки: Θεόδωρος Δηλιγιάννης) е гръцки политик. Присъства при подписването на Берлинския договор като представител на Гърция.

Херберт фон Бисмарк

Херберт фон Бисмарк е германски дипломат. Подписва Берлинския договор. Той е най-възрастният син на канцлера Ото фон Бисмарк и баща на дипломата и политик Ото фон Бисмарк.

Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст

Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст, принц на Ратибор и Корвей (на немски: Chlodwig zu Hohenlohe-Schillingsfürst, Prinz von Ratibor und von Corvey, 31 март 1819 – 6 юли 1901) е германски, пруски и баварски държавник.

Между 1866 и 1870 година е министър-председател на Бавария. От 1894 до 1900 г. е райхсканцлер на Германската империя и министър-председател на Прусия.

Подписва Берлинския договор.

Национално-регионални въпроси на Балканите (1423 – 1923)
Геополитически контекст
Войни
Велики сили
Мирни договори
Национални въпроси
Балкански нации
Други нации на Балканите
Квазинации

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.