Американски благотворителен комитет на приятелите

„Американският благотворителен комитет на приятелите“ (на английски: American Friends Service Committee (AFSC)) е религиозно общество на квакери, което работи за мир и социална справедливост в САЩ и по света. През 1947 г., заедно с „Квакерски страж на мира и обществото“, получава Нобелова награда за мир.

Nobel prize medal.svg
Американски благотворителен комитет на приятелите
Информация
Акроними AFSC
Основана 4 юни 1917 г.
Седалище Филаделфия, Пенсилвания, САЩ
Сайт www.afsc.org

Създаване

Комитетът е създаден на 4 юни 1917 година във Филаделфия щата Пенсилвания в знак на протест срещу Първата световна война.[1] Неговата програма става израз на квакерските религиозни вярвания, по-специално на догмата за това, че Божият дух живее във всеки човек. Основоположникът на учението, английският обущар Джордж Фокс, през 1643 г. започва да проповядва доктрина, която внася религиозните заповеди във всекидневния живот. През 1668 г. Фокс основава Религиозната общност на приятелите, по-известна под названието квакери.

Принадлежащи към радикалното крило на пуританското движение, квакерите печелят многобройни привърженици на Британските острови, в няколко части на Европа и в Северна Америка. Убедени в това, че войната противоречи на Божията воля, квакерите се отказват от насилието в полза на духовното оръжие: любовта, състраданието и съгласието.

William Penn at 22 1666
Уилям Пен през 1666 г.

През 50-те години на XVIII век квакерите се заселват по източното крайбрежие на Северна Америка, където Уилям Пен и други влиятелни приятели създават общини в Ню Джърси и Делауеър и основават колонията Пенсилвания. Американците квакери стават пионери не само по отношение на религиозната търпимост, но и в сферата на социалните реформи. По време на Американската революция повечето приятели осъждат робството. Стремейки се да сложат край на търговията с роби, те създават първите в САЩ общности на аболиционистите. През XIX век квакерите заемат водещи позиции в движението за търпимост, за грижа за затворниците и психично болните, за избирателното право на жените и за отмяната на смъртното наказание. Квакерите участват и в дейността на Американската общност за мир, основана през 1928 г.

Когато САЩ се включват в световната война през 1917 г. квакерите излизат в пресата с обръщение, в което се изразява вярата в „съзидателната сила на добрата воля“ и се осъжда въоръжената схватка. По-нататък групата на филаделфийските приятели предлага на правителството съдействие във „всяка конструктивна дейност, където може да служи добросъвестно на човечността“. През юни е създадено ръководство, разработена е програма за алтернативна служба и е прието официалното название на Американският благотворителен комитет на приятелите. Председател става Руфус М. Джонс, професор по философия в Хаверфордския колеж.

Във Франция

Един от най-сериозните проблеми на Комитета става военната служба. Макар че законът за военната повинност, съобразявайки се с религиозните убеждения, дава възможност за служба, която не е свързана с военни действия, много квакери смятат това за недостатъчно. Като се обръща към президента Удроу Уилсън, Джонс постига съгласие за гражданска служба във Франция вместо военна.[1] Със съдействието на Комитета за помощ на жертвите от войната, организиран от английските приятели, и комисията на американския Червен кръст сто доброволци от AFSC заминават за Франция.

Някои доброволци работят в болницата в Шалон, във фабриките в Дол и Орн, други правят сглобяеми къщи за бежанците, строят детски туберкулозен санаториум в Троа. Основната база на квакерите се намира в Сермез (долината на река Марна). Там е организирана хирургическа болница. По време на втората битка при Марна (1918) те се намират нееднократно под огъня, евакуират старци, болни и ранени.

След Първата световна война

След войната приятелите участват в разпределението на продукти и дрехи в Германия. Хърбърт Хувър, който ръководи големи благотворителни програми по време на войната, оглавява Американската администрация за помощ. Той се обръща към приятелите с молба да се погрижат за увеличаването на запасите от продоволствия и за разпределението им сред немските деца. Като приема предложението на Хувър, организацията създава специален отдел, който в началото на 1920 г. заминава за Берлин. Само за шест месеца AFSC успява да нахрани повече от милион деца, които често нямат никаква храна. Подобна помощ е оказвана и на бежанци в Полша, Сърбия и Австрия.

Destroyed Ohel Yaaqov Synagogue.jpeg
Изгорена синагога в Мюнхен в Кристалната нощ (1938)

След като през следващата 1921 г. Руфус Джонс пътува из Източна Европа, насочва вниманието на Хувър към опасността от глад в Съветска Русия.[1] Заради много слабата реколта и превратностите на гражданската война в Поволжието милиони хора са в бедствено положение. През октомври 1921 г. група квакери отива по тези места, които по-късно наричат „безлюдните предели на смъртта“. Към края на годината те вече хранят 50 хил. души ежедневно и така продължава до април 1923 г.

В годините между двете световни войни мащабите на дейността на AFSC се разширяват, организирани са четири секции – за международна, междурасова, мирна и вътрешнодържавна дейност. Междурасовата секция се занимава с организирането на пътувания из Америка на японски студенти въпреки свирепите имиграционни квоти. През 1936 г., когато започва гражданската война в Испания, квакерите помагат на жените и децата от двете воюващи страни. Веднага след „кристалната нощ“ през 1938 г.,[1] когато нацистите организират погром над синагогите и магазините и 30 хил. евреи са изпратени в концлагери, Джонс и двама други квакери заминават за Берлин, където издействат разрешение да помогнат на пострадалите. Някои евреи емигрират с тяхно съдействие.

Втора световна война

Когато САЩ влизат във войната през 1941 г., привържениците на мира са отстранени от международната дейност. В замяна на това AFSC организира обществени лагери, където квакерите се занимават с лесовъдство, борба с горските пожари и почвозащитни дейности. Освен това те помагат на американците с японски произход, интернирани в специални лагери след нападението над Пърл Харбър. Повечето страни от Оста са недостъпни за мисиите на AFSC, но квакерите развиват благотворителна дейност в Китай, неокупираните части на Франция, в Лондон и други райони. След края на войната AFSC доставя храна, облекло и медикаменти на бежанците в целия свят.

След войната

Удостоеният с Нобелова награда за мир AFSC продължава да помага на жертвите на войната, тероризма, несправедливостта и потисничеството, като не оставя без внимание пострадалите от сушата, глада и стихийните бедствия в Югоизточна Азия, Африка и Централна Америка. AFSC е инициатор на програми за селскостопанско развитие, здравеопазване и техническа помощ, които трябва да предотвратяват изблиците на насилие. В Централна Африка приятелите финансират приюти за сираци, помагат легално на политическите затворници и на техните семейства.

През 1984 г. AFSC доставя много тонове медикаменти, облекло, обувки, одеяла и други необходими вещи за жителите на Никарагуа. През 1985 г. аналогична акция е проведена в пострадалото от земетресение Мексико. Организацията помага на народите от Африка, измъчвани от сушата и глада. Лятото на 1985 г. заварва представители на AFSC в Южна Африка, но правителството на ЮАР се отказва от срещата с Дезмънд Туту, на която се предлага да се обсъди расовото напрежение в страната и стремежа на местното население към равноправие.

Постоянна тревога на AFSC са проблемите на бедността, правата на човека, глада и здравеопазването в самите Съединени щати. Комитетът подкрепя движението на миролюбивите сили, като организира конференции и срещи, на които хората от различни страни могат да обсъждат и разрешават конфликти.

Като води неизменна политика, Комитетът следва заветите на Уилям Пен, формулирани преди три века:

Благополучният изход не оправдава лошите средства; да не правим злини с надежда за бъдещо благо... Да видим по-добре, дали няма да ни помогне любовта.

За свой девиз AFSC избира през 1967 г. думите: „Виж какво може да направи любовта“.

Източници

  1. а б в г Лауреаты Нобелевской премии: Энциклопедия: Пер. с англ.– М.: Прогресс, 1992.

Външни препратки

Квакери

Квакерите, означавани още като „Общество на приятелите“, са християнска група от анабаптисткия клон на протестантството.

Квакерски страж на мира и обществото

„Квакерският страж на мира и обществото“ (на английски: Quaker Peace & Social Witness QPSW или Friends Service Council) е британска квакерска организация.

Тъй като квакерите по традиция се противопоставят на насилието във всичките му форми, те отказват да служат в армията.

Квакерите, представени от „Квакерския страж на мира и обществото“, Лондон и „Американски благотворителен комитет на приятелите“, Вашингтон, са носители на Нобелова награда за мир за 1947 г. за своята мисия да предложат на хората, които отказват да служат в армията по религиозни причини, алтернатива на военната служба.

Нобелова награда за мир

Нобеловата награда за мир е една от петте Нобелови награди, учредени през 1895 г. съгласно завещанието на шведския индустриалец и изобретател Алфред Нобел. От 1901 г. наградата се връчва ежегодно в деня на смъртта на Нобел – 10 декември. За разлика от Нобеловите награди за физика, химия, медицина и литература, които се дават всяка година в Стокхолм, наградата за мир се връчва в Осло.

Към 2009, паричната стойност на наградата е 10 милиона шведски крони (около US$ 1.4 млн.)

Носители на Нобелова награда за мир

Това е списък на лауреати на Нобелова награда за мир

Анри Дюнан и Фредерик Паси (1901)

Ели Дюкомен и Шарл Албер Гоба (1902)

Уилям Рандъл Кримър (1903)

Институт по международно право (1904)

Берта фон Зутнер (1905)

Теодор Рузвелт (1906)

Ернесто Теодоро Монета и Луи Рено (1907)

Клас Понтус Арнолдсон и Фредрик Байер (1908)

Огюст Бернарт и Пол д'Естурнел (1909)

Международно бюро за мир (1910)

Тобиас Асер и Алфред Херман Фрид (1911)

Елиу Руут (1912)

Анри Лафонтен (1913)

Не е присъждана (1914 – 1916)

Червеният кръст и червеният полумесец (1917)

Не е присъждана (1918)

Удроу Уилсън (1919)

Леон Буржоа (1920)

Карл Ялмар Брантинг и Кристиан Лоус Ланге (1921)

Фритьоф Нансен (1922)

Не е присъждана (1923 – 1924)

Остин Чембърлейн и Чарлс Дос (1925)

Аристид Бриан и Густав Щреземан (1926)

Фердинан Бюисон и Лудвиг Квиде (1927)

Не е присъждана (1928)

Франк Билингс Келог (1929)

Натан Сьодерблум (1930)

Джейн Адамс и Никълъс Мъри Бътлър (1931)

Не е присъждана (1932)

Норман Ейнджъл (1933)

Артър Хендерсън (1934)

Карл фон Осиецки (1935)

Карлос Сааведра Ламас (1936)

Робърт Сесил (1937)

Международна служба за бежанците „Нансен“ (1938)

Не е присъждана (1939 – 1943)

Червеният кръст и червеният полумесец (1944)

Кордел Хъл (1945)

Емили Грийн Болч и Джон Мот (1946)

Квакерски страж на мира и обществото и Американски благотворителен комитет на приятелите (1947)

Не е присъждана (1948)

Джон Бойд Ор (1949)

Ралф Бънч (1950)

Леон Жуо (1951)

Алберт Швайцер (1952)

Джордж Маршал (1953)

Върховен комисариат на ООН за бежанците (1954)

Не е присъждана (1955 – 1956)

Лестър Пиърсън (1957)

Жорж Пир (1958)

Филип Ноел-Бейкър (1959)

Албърт Лутули (1960)

Даг Хамаршелд (1961)

Лайнъс Полинг (1962)

Червеният кръст и червеният полумесец (1963)

Мартин Лутър Кинг (1964)

УНИЦЕФ (1965)

Не е присъждана (1966 –1967)

Рене Касен (1968)

Международна организация на труда (1969)

Норман Борлауг (1970)

Вили Бранд (1971)

Не е присъждана (1972)

Хенри Кисинджър и Ле Дък Тхо (1973)

Шон Макбрайд и Ейсаку Сато (1974)

Андрей Сахаров (1975)

Бети Уилямс и Марийд Кориган (1976)

Амнести интернешънъл (1977)

Ануар Садат и Менахем Бегин (1978)

Майка Тереза (1979)

Адолфо Перес Ескивел (1980)

Върховен комисариат на ООН за бежанците (1981)

Алва Мюрдал и Алфонсо Гарсия Роблес (1982)

Лех Валенса (1983)

Дезмънд Туту (1984)

Лекарите в света за предотвратяване на ядрената война (1985)

Ели Визел (1986)

Оскар Ариас Санчес (1987)

Международни сили на ООН за поддържане на мира (1988)

Далай Лама (1989)

Михаил Горбачов (1990)

Аун Сан Су Чи (1991)

Ригоберта Менчу (1992)

Нелсън Мандела и Фредерик де Клерк (1993)

Ясер Арафат, Шимон Перес и Ицхак Рабин (1994)

Пъгуошки конференции за наука и световни проблеми и Юзеф Ротблат (1995)

Карлош Фелипе Шименеш Бело и Жозе Рамош Орта (1996)

Международна кампания за забрана на противопехотните мини и Джоди Уилямс (1997)

Джон Хюм и Дейвид Тримбъл (1998)

Лекари без граници (1999)

Ким Те Чжун (2000)

Организация на обединените нации и Кофи Анан (2001)

Джими Картър (2002)

Ширин Ебади (2003)

Вангари Маатаи (2004)

Международна агенция за атомна енергия и Мохамед ел Барадей (2005)

Мухамад Юнус и Грамин Банк 2006)

Ал Гор (2007)

Марти Ахтисаари (2008)

Барак Обама (2009)

Лиу Сяобо (2010)

Нобелова награда за мир Nobel prize medal.svg Лауреати на наградата

На други езици

This page is based on a Wikipedia article written by authors (here).
Text is available under the CC BY-SA 3.0 license; additional terms may apply.
Images, videos and audio are available under their respective licenses.